На 3 март 1878 г. около 17.00 ч. в турското градче Сан Стефано е подписан Руско-турският договор, който слага край на поредната война между двете страни, този път превърнала се в централно събитие за решаването на т. нар. Източна криза.
Макар и предварителен по своята същност – т.е. подлежал е на одобрение от останалите Велики сили, този контракт увенчава с успех многовековните борби на българите и довежда до възстановяване на българската държава. Той се счита за единствения международен документ, който справедливо отразява усилията за национално освобождение на България и я превръща в най-голямата страна на Балканите с граници от Дунав до Егейско море и от Черно море до Охридското езеро.
За съжаление, всичко това трае едва няколко месеца, до злочестия Берлински конгрес, който, по думите на охридския митрополит Натанаил „лишава българите от всичко и ги поставя в още по-лошо положение и робство пред техните петвековни кръвопийци”.
Нека да видим кои са личностите, които подписват така ценния за нас Санстефански мир.
От руска страна своя подпис слага известният дипломат и панславист граф Николай Павлович Игнатиев.
През 1861 г. той е назначен за директор на азиатския департамент на руското министерство на външните работи, а през 1864 г. е изпратен като извънреден посланик при Високата порта в Константинопол.
След разрива в дипломатическите отношения между Русия и Българското княжество в края на 1886 г. в печата се появяват материали, в които той е обвиняван за неудачите на руската дипломация на Балканите. В тях желаещите да го превърнат в „жертвен агнец”, както самият княз се изразява, се опитват да му вменят всички дипломатически грехове и да докажат, че не Берлинският договор е причина за „българските затруднения” и за това, че Австро-Унгария, подкрепяна от Германия, е изтикала Русия от Балканския полуостров, а Санстефанският договор.
Заради това, че Игнатиев „своеволно” общувал с българите, се прави изводът, че той напразно е бил смятан за руски патриот. Но нека дадем пример за един от неговите грехове – защитата на славянството.
Веднъж, по повод на българските църковни дела, съветникът Александър Нелидов – същият този, с когото заедно подписват Санстефанския мирен договор – отбелязал, че Русия е възприела православието от Византия. На това негово твърдение граф Игнатиев незабавно възразил: „Съвсем не от Византия, а от славянските първоучители Кирил и Методий”.
В българо-гръцкия църковен спор, той взима страната на българите и именно под негово влияние се стига до подписването през 1870 г. на султанския ферман за учредяването на автономна Българска екзархия. В много други ситуации графът също решително защитава българската кауза и славянската народност, което му създава огромна известност в Европа като на главен представител на войнстващия панславизъм. Което впрочем го прави обект на многобройни памфлети, написани на всички европейски езици, особено през 70-те години на ХІХ в.
И въпреки че през 1888 г. става президент на славянското благотворително сдружение, той приключва житейския си път почти разорен, след като следствие на различни свои финансови авантюри залага и презалага всичките си 40 имения, разположени из цяла Русия.
Но заради голямата обществена подкрепа на националните въжделения на българите и заради организирането на хуманитарна помощ за нашата страна в дните на Руско-турската война, признателна България кръщава на негово име няколко български села, както и много улици и площади в различни български градове. Името му носи и Игнатиев връх в Антарктида.
Другият руснак, упълномощен да подпише Санстефанския мирен договор, е Александър Иванович Нелидов.
Дипломатът, нееднократно изпълнявал особени и секретни задачи, произхожда от древен дворянски род на преселници от Полша, чиито корени са датирани още в ХІV в. Той завършва със златен медал Кишиневската гимназия.
Със златен медал приключва и следването му във факултета по източни езици и юридическия факултет на Императорския Санкт-Петербургски университет. По време на Руско-турската война е началник на дипломатическата канцелария на главнокомандващия руската армия на Балканския полуостров Великия княз Николай.
Нелидов е привърженик на идеята Османската империя да бъде разделена, като заветната му идея е да се завземат проливите Босфор и Дарданели. За целта през 1896 г. той съставя проект за превземането на Босфора от армията и флота, но впоследствие Николай ІІ се отказва от осъществяването на този план.
По думите на Великия везир Камил паша, султанът се доверявал на Нелидов повече, отколкото на своето турско правителство. По-късно той бива посланик в Рим и Париж, където пребивава до смъртта си, ползвайки се с огромна популярност сред консервативните кръгове на Франция.
От турска страна договорът в Сан Стефано подписва Савфет Мехмед паша.
Този османски политически деятел по произход е кримски татарин. Бил е секретар на султан Абдул Меджид І, а по-късно е министър на търговията и обществените дела, посланик в Париж, министър на просвещението, на правосъдието, на външните работи, четири пъти финансов министър и губернатор на редица провинции – Кастамону, Дамаск, Анкара и др. В Сан Стефано отново се явява като външен министър на Османската империя.
Бидейки по някое време вицеминистър на националната култура, при него отива Шлиман, който по това време се опитва да открие останките от древната Троя. Преди да започне разкопките, той закупува за 1000 франка земята, където предполагаемо се намира старинният град, и се явява при Севфет паша, за да получи разрешение да започне да копае.
Пашата изобщо не бил чувал за Троя и археологът споделил накратко с него надеждата си да намери там древни предмети с неизмерима ценност. Турчинът, мислейки си най-вероятно, че става въпрос за много злато, казал на Шлиман да почака осем дена.
След като изминал този срок, станало ясно, че Севфет принудил двамата собственика на парцелите да му отстъпят земята си за 600 франка и издал разрешение да се провеждат разкопки, задължавайки Шлиман да му предаде всичко, което намери там. При това положение археологът бил на път да се откаже от този проект, но с помощта на американския посланик турският велможа го склонил да му дава половината от намерените предмети.
Шлиман се съгласил, при условие че му разрешат да изнесе от Турция своята част – право, което му било отменено през 1872 г. с министерски указ, съгласно който можел само да продаде находките си на турската страна. Разбира се, ученият нарушил този договор, а тази негова постъпка получила одобрение от целия културен свят.
Другият турчин, който слага подписа си под мирния договор, е посланикът на Високата порта в Берлин Садулах бей.
По ирония на съдбата същият този турски дипломат присъства и на подписването на загробващия България Берлински договор, ревизиращ споразуменията от Сан Стефано.
На известната картина на немския художник Антон фон Вернер, изобразяваща Берлинския конгрес, той позира непосредствено зад руския посланик в Лондон граф Шувалов, който позира на преден план, ръкувайки се с „главния балкански миротворец” Ото фон Бисмарк. Най-големият син на германеца – Херберт фон Бисмарк, също поставя парафа си под документа в ролята на частен секретар на баща си. Той почти не се вижда на тази художествена творба, но е застанал зад гърба на Садулах бей.
Та това са четиримата пълномощници, които подписват международния документ в Сан Стефано, който за времето си най-пълно и справедливо отразява променилите се военно-политически реалности. И който, за лош късмет на българите, просъществува твърде кратко. Но следата, която оставя за поколения напред, на всеки 3 март ни вдига на крака, за да изслушаме с гордост българския химн.
Диана Славчева
Източник: desant.net
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
