Ангели и демони

На 16 април 1879 г. Учредителното събрание в Търново приема Конституцията. На следващия ден – 17 април 1879 г., Първото велико на­родно събрание избира, по предложение на руския император Александър II, принц Александър Батенберг за княз на България. Няма дебати, няма кра­моли. Епископ Климент едва споменава името му и от залата се чува: „Да живее! Да живее княз Александър Батенберг! Ура!“. Митрополит Григорий отваря прозореца, който е до трибуната, и силно извиква: „Братя! Да живее княз Александър Батенберг, българският любим княз!“. Приготвеният ка­валерист отлита с коня си да съобщи новината на императорския комисар княз Дондуков-Корсаков, който потайно също е таял надежда, че може да седне на българския престол.

Радостни възгласи и гръмогласно „Ура!“ дълго огласят стария турски конак. Дядо Славейков въздъхнал: „Ний твърде скоро избрахме тогова Ба­тенберга, без да го познаваме що е за чиляк, но като че ми казва някой: много се излъгахте! Във вторник го избрахме, но тоя ден е злополучен“. Вехтият войвода дядо Цеко го допълва: „Злополучни ще бъдем ние с Батенберга“.

Телеграмата, че е избран за български княз, Батенберг получава в Берлин, където присъства на обяд при руския посланик в чест на рождения ден на августейшия си вуйчо император Александър II. Батенберг показва сдържаност и не споделя новината с присъстващите. На 25 април 1879 г. телеграфира на Антим I, председателя на Народното събрание, в Търново, че приема с вълнение тази висока чест.

След това заминава за Ливадия, Крим, където пристига на 3 май 1879 г., и се представя на Александър II, който го произвежда в чин генерал- майор. На 4 май, в 11 часа, приема пристигналата с руския кораб „Великий князъ Константин“ българска делегация, която му връчва избирателния акт на Народното събрание. Кой знае защо, по предложение на Драган Цанков, е избрана от княз Дондуков-Корсаков. В състава и са включени митрополит Симеон Варненски, Тодор Бурмов, д-р Васил Каракановски, Константин Стоилов, архидякон Василий, Хаджи Али Мюезин и Гачо Цаков, селянин, депутат от Кулски окръг. Последва среща с императорското семейство и висши сановници. От тях се долавя недоволство за приетата твърде либерал- на Конституция, семето на бъдещите раздори е посято. Но богатата царска софра, придружена със скъпи дарове – златни пръстени със сапфири и два брилянта за Бурмов, Стоилов, Каракановски и Хаджи Али Мюезин, за Ва­силий и Гачо – златен часовник с малък синджир, и за Симеон – един кръст от масивно злато, декориран с изумруди и бисери, повдигат настроението. Накичени с подаръците и засмени до уши, се разделят сърдечно с щедрите домакини.

Княз Батенберг избира Стоилов за свой секретар и потегля на оби­колка из царските дворове на Европа. Първо отива във Виена, после – в Берлин, където канцлерът Бисмарк му казва: „Идете в България, се ще ви остане най-накрая един приятен спомен“. Тук сформира свитата си, наче­ло с личния си приятел барон Волфпрехт фох Ридизел цу Айзенбах (хоф- маршал), адютанта – Корвин-Вирсбитски и частния секретар Александър Менгес. Следват визити в Париж, Лондон, Брюксел и Рим, където турският посланик му съобщава, че посещението му в Цариград е нежелателно, още повече, че в града са пръснати възвания срещу българския княз.

В същото време българите в Цариград тръпнат от нетърпение да се срещнат с новия български владетел. Новините са неясни, но ентусиазира­ни, те започват да подготвят посрещането, възлагат на гръцки музиканти да разучат „Шуми Марица“, наемат два парахода и поръчват една гемия с цветя. Напрежението се вдига високо, когато става ясно, че Батенберг ще пристигне на 23 юни, събота, в Цариград. В тридневната му програма се предвиждало да посети султана, цариградските посланици и да участва в бал, даден в негова чест.

По това време князът вече е в италианското пристанище Бриндизи, където под пара го очаква руският параход „Константин“. Посрещат го с новината, че с намесата на руския император срещата му със султана е уре­дена. На борда го очаква полковник Александър Шепелев, който му пред­ставя българските адютанти – поручиците Тодор Увалиев и Атанас Бенде­рев. На 20 юни 1879 г. параходът потегля и на 23 юни, събота, в 14 часа, стига в Цариград и хвърля котва срещу двореца „Долмабахче“, построен през 1814 г., модернизиран през 1853 г. в пищния западен стил рококо. Пристигат два катера, които отвеждат малката българска свита на брега, откъдето с две каляски отиват в султанския дворец. Срещата с Абдул Хамид е протоколна и приключва бързо. Батенберг се връща на парахода, където приема посла­ниците на Великите сили, после отново се връща на Буюкдере, предмостие на Цариград, дълбок залив, където се намира лятната резиденция на руския посланик княз Алексей Лобанов-Ростовски.

За съжаление, цариградските българи са лишени от възможността вкупом да приветстват новия си владетел. На 22 юни, в седем часа, в Бал­капан, негласното българско консулство, се получава заповед от турското правителство, че се забранява на българите всякакво посрещане на княза и каквито и да било манифестации. Още същата вечер група българи се събират в един абаджийски дюкян в Галата и решават утрешният ден да се обяви за празничен и всички да отидат на Буюкдере. На другия ден пред високите порти с двуглав орел на руската легация се скупчват около 30-ина българи. Търпеливо чакат цял ден, смрачава се, в двореца светват лампи, цари оживление. Влизат и излизат хора. Разпознават Лобанов-Ростовски и д-р Каракановски, но младият мъж, който ги придружава, остава непознат. Късно вечерта, когато всичко утихва, те отиват в близкото предградие Ени­махле, където се вихри събор, празнува се раждането на „Св. Иван Кръсти­теля“. Песни, музика, веселба. Малиново и ягодово вино изобилно се лее. Несполучилата делегация взема дейно участие в народното празненство – с народни песни, чукане с пълни чаши и най-щедри благословии за князува­нето на Батенберг, за неговата и на млада България слава.

Но няколко по-първи български търговци имат по-голям късмет. Стефан Илич, Гаврил Муравенов, Киро Попов, Лука Муравенов и още двама успяват да наемат от руската параходна агенция една тяхна варка (лодка), която да ги отведе до „Константин“. Когато се качват на лод­ката, с ужас установяват, че тя носи мъртвец за погребение, приемат това като знак на тъжно знамение. Успяват да се качат на руския кораб. Батенберг излиза на палубата. Илич казва едно смутено приветствие на френски, князът отвръща с няколко думи също на френски. Всичко свършва за една минута.

Когато станало известно, че новият български владетел ще стъпи първо на българска земя във Варна, градската управа решила посрещането да бъде скромно, без излишно разточителство.

Драган Цанков промърморил: „Тоя немец ще костува много скъпо. Ний мо­жехме да си намерим за България много по-икономичен княз“, намеквайки за княз Дондуков-Корсаков. Но под натиска на членовете на Книжовното дружество (ин­телектуалният клуб на града) се отпуснала сумата от 10 000 франка. От брега на море­то е проточен 200-метров понтонен мост, чийто край завършва с множество арки, съставляващи окръжността на един богато украсен салон. Откъм морето е написано: „Добре дошел, Светли княже!“, а при входа откъм сушата: „Да живее България свобод­на“. Пред пристанищните порти е издигна­та арка с голям плакат, на който боса млада девойка в народна носия връчва короната на княза, сложена върху една дебела под­вързана книга, с думите: „Дерзай, Светли княже, народът е с теб“. Всички улици са обкичени с народните знамена и цветя. Каквото са могли, вар­ненци са направили. Сред служителите на княз Дондуков-Корсаков имало специалисти по уреждане на празненства и церемонии, но на молбата да помогнат отговорили: „Сега иди не нашия княз, а вашия немец, вие го посрещайте, както знаете“.

На 24 юни 1879 г., неделя, времето е ветровито и морето – силно развълнувано. Но отрано крайбрежието е изпълнено с народ, много велик­денска премяна. Очите на всички са отправени към морето, в очакване кога ще се зададе княжеският кораб. Към 10 часа сутринта княз Дондуков-Кор­саков с кораба „Владимир“ отплава да посрещне в открито море Батенберг. Към обяд двата кораба спират пред пристанището. Князът се качва на малко катерче и точно в 11,45 часа стъпва на българска земя. Облечен с униформа на български генерал, със самурен калпак с бяло перо на чело. Два оркестъ­ра свирят народния химн. Топовни гърмежи, нескончаемо „ура“ и радост­ни възгласи посрещат младия владетел. Депутация, начело с председателя на градския съвет Величко Христов, му поднася сол и хляб, положени вър­ху сребърен поднос. Следват още приветствия, на които Батенберг отговаря на френски: „Крайно благодаря. Радостта ми в тая тържествена минута е безгранична“.

Бурята продължава да се развихря, вятърът е толкова силен, че след като Батенберг стъпва на твърда земя, салонът, изграден от арки на понтон­ния мост, се сгромолясва, строшен на парчета, в морето.

Батенберг се качва на един ален кон и потегля към църквата „Св. Архангел Михаил“, съпровождан от конници и пеши офицери и войници. Тук е мястото да развенчая една легенда. Според нея за Батенберг бил под­готвен „великолепен екипаж“, но забравили да подсигурят кочияш. Докато градоначалниците се суетят, един от гражданите – Проданов, „скоква на колата, взема камшика и я подкарва“. Несъстоятелността на този любопи­тен разказ е, че Батенберг пристига с лична прислуга от четирима души, единият от които е кочияш.

В храма князът е приветстван от Варненско-Преславския митропо­лит Симеон. След церемонията се отправя към приготвената му квартира, която е уредена в градския конак. За салон му е отредена заседателната зала на Апелативния съд, а за спалня – съвещателната стая на същия. Докато Батенберг се настанява, навън става нещо неочаквано. След това искрено и възторжено посрещане Варна потъва в делничното ежедневие. Улиците опустяват, дюкяните и работилниците отварят врати и всеки започва да си гледа работата. Това прави впечатление на чуждестранните гости и те го споделят с губернатора Драган Цанков, който реагира веднага. По нарежда­не на полицията всички магазини и тържища се затварят и варненци, нагла­сени празнично, се изсипват на улиците.

Тук трябва да отбележим, че по това време преобладаващите жите­ли на Варна са турци, гагаузи и татари, и несъмнено това е основната при­чина за конфузната случка.

В 14 часа Батенберг дава обяд, на който присъстват 35 души. Княз Дондуков-Корсаков отклонява поканата да присъства под предлог, че иска да го остави да си почине от пътуването, а в същото време урежда гощавка с многобройни гости в неговата квартира.

Стотици и стотици варненци обграждат седалището на Батенберг. Няколко оркестъра се надпреварват кой по-силно да свири, най-често „Шуми Марица“. Налага се Батенберг постоянно да излиза и да поздравява множеството. Привечер лумва празнична заря от разноцветни звезди, по улиците горят бъчви със смола, всеки, който има револвер, гърми в небето. Извива се голямо хоро, водено от Стефан Берон, племенник на Петър Берон и депутат в Учредителното събрание. Към 10 часа вечерта Батенберг от­правя молба да го оставят да си почине от трудния път. Едва след полунощ Стефан Берон се вслушва в призива му и повежда народа на „гуляене“ из града, начело с музиката, което трае до зори. От своя страна, Драган Цан­ков, също с музика и 200–300 симпатизанти, се отправя към квартирата на княз Дондуков, за да го акламира. Князът вече си е легнал, но става и казва една „прочувствена реч“.

На другия ден, в 8 часа сутринта, Батенберг потегля с влака за Русе, но и сега не минава без проблеми. На два пъти композицията спира, за да се отстранят дребни повреди. Тържества и овации в Провадия, Шумен и Разград.

Същия ден, 25 юни, в 16 часа, Батенберг пристига в Русе. Посреща­нето на първия княз на свободна България е подготвено безупречно. Евро­ пейският дух на града осезаемо се излъчва от хората, улиците и сградите. Всички първенци на града, духовенството, войсковите началници и консу­лите в официално облекло го очакват на перона. Едва ли някой друг от при­състващите, освен Захари Стоянов, може да предаде по-точно вълнуващото събитие:

„Видях го аз него за пръв път на станцията на железницата в гр. Русчук, когато господарят идеше в страната от Европа. Десният бряг на историческия Дунав рискуваше да потъне вдън земя от многобройното сте­чение на народа, на българския народ, надошел от града и околията. Знаме­на с разни цветове се виеха над главите на радостното множество. Радостта, ентусиазмът бе напечатан на секиму отпред, на челото. Урата и да живей отдавна се виждаха, че са приготвени вече, отдавна чакаха появяванието на трена със скъпия гост. Тържествена бе минутата. Само оня, в жилите на когото не течеше чисто българска кръв, който не беше слушал нищо за Асе­новци, за Крума и Симеона, не беше се трогнал, не бе си направил труда да излезе на станцията.

Появи се тренът, окичен така също със знамена, изтръгна се из сър­цето на сичките: „Иде!“. Секи тури ръка на шапката си да приветствува гологлав при появяванието на господаря, секиму се напълниха очите с ис­крени сълзи, засвири музиката „Шуми Марица“, която още повече трогна патриотическите сърца. Загърмяха топовете от сред Дунава, гдето бе спряла флотата, дигна се пушекът от близката там турска табия – и ехото на страш­ните гърмежи, придружено с радостните викове, излезли от десет хиляди гърла, тържествено прокламираше славата и изгубеното величие на Бълга­рия. Ех, че минута ли беше! Никога няма да я забравя. Като се появи първи­ят господар на страната, придружен от своята бляскава свита, в която праве­ше чест и младият ни съотечественик Константин Стоилов, неволно заигра прозрачната жидкост и в моите очи. Това бе първи случай в моя живот да ми се мокри лицето. „О колко щастливо чадо си бил ти, да се сподобиеш да доведеш първия български господар в страната“ – говорех аз сам на себе си, като гледах симпатичното лице на младия Стоилова.“.

От Русе Батенберг тръгва с кон за Търново. Спира в Бяла, откъдето неопитните му сътрудници, непознаващи българските пътища, телеграфи­рат в старата ни столица, че князът ще пристигне „сутринта“, без да се уточ­нява кога точно ще се случи това. Батенберг сменя конете на всеки 15 версти (една верста е 1066 метра), което го бави, и пристига в Търново по обяд. Градът е украсен пъстро и многоцветно, но по български великолепно, а главно – старателно. Всички, които са го очаквали, са отишли да обядват. Липсват управниците, градските първенци, духовенството, консулите. За дипломатите има друга причина, управата на руския комисар Дондуков- Корсаков не ги включва в предварително раздадената програма, после се обяснява, че станало „по недоразумение“. По улиците се мяркат само селя­ните от околните села и войниците, които не смеят да напуснат поста си. На места кортежът преминава през напълно пусти и тесни улици, истински коридори. Но все пак новината се разнася: „Пристиг­на, пристигна“. Екват и топовни гърмежи.

Понеже няма приготвен кон, Батен­берг пеша се отправя към Съборната църква и след кратка служба тръгва към приготве­ната му квартира. Млад, енергичен, с бърз вървеж, той любезно поздравява хората, които се трупат да го зърнат и пипнат. След него, почти тичайки, го следва княз Донду­ков, но скоро се отказва и остава далече на­зад. Последва поредният му отказ да обядва с Батенберг. Организаторите не са предви­дили програма за вечерта. Батенберг вечеря сам със свитата си. Къщата, в която е наста­нен, е сред най-хубавите в Търново. Соб­ственост е на Стефан Сарафиди, притежател на пашкулена фабрика. Това е масивна постройка с търговски помещения в приземния етаж, без особени външни декорации. Била е великолепно мебелирана, с грамадни венециан­ски полилеи, кристални огледала и красиви стенописи. Съпругата му Вине­тия, учила в гръцко училище, се отличавала с доброта и интелигентност.

Когато княз Дондуков за първи път отсяда в къщата, тя го приветства с кратка реч, като същевременно няколко малки момченца, облечени в бяло, пускат над главата му бели гълъби. Скоро това нововъведение се последва и в другите градове, които посрещат короновани глави. За съжаление, къщата няма външен балкон и управниците решават да изградят временен, за да може Батен­берг да приема овациите отвисоко. Под ръководството на един руски офицер се сковава от дъски и дебели греди нещо, което прилича на кафез, и се долепя към сградата. После декорират този „гълъбарник“ с бели и червени пердета.

На 26 юни 1879 г. привечер небето над Търново се обагря в разно­цветни празнични салюти. Батенберг се появява на импровизирания бал­кон и приветства множеството. Ученици го поздравяват с химн, написан за случая от Славейков. Към полунощ тревожен звън на камбаните разцепва тишината. Цялата западна част на града е обхваната от стихийни, високо из­дигащи се пламъци, осветяващи целия град и околностите му. Трагедията започнала, когато един фишек паднал в купа сено пред един хан. В старо­то здание лумнал буен пожар. Силният вятър разнесъл огъня и съседните къщи, всичките дървени, пламнали. В много от тях квартирували войници, запасени обилно с патрони и барут. В Търново са разположени повече от два руски полка. Жителите се обръщат за помощ към техните командири, но те ги препращат към княз Дондуков-Корсаков, който казва: „Това вече не се отнася до мен, питайте новото българско началство“.

Княз Батенберг нарежда да оседлаят коня му, но пристига катего­рична заповед от княз Дондуков да не напуска къщата. Тогава той заповядва да дойдат полковите командири и нарежда да пробият една широка просе­ка между горящите и незасегнатите паянтови къщи, за да се ограничи на­шествието на огъня. Войниците с големи усилия изпълняват тази заповед. Стопаните на къщите, които трябва да се разрушат, се бунтуват и всячески се мъчат да попречат на това. Въоръжени войници пазят просеките и така опазват голяма част от града, но изгарят до основи над 30 къщи и 40 дюкяна.

На разсъмване пожарът затихва. Едва сега Батенберг напуска балко­на, който се намира на двеста метра от горящите сгради.

На 27 юни 1879 г., в 9 часа, князът посещава църквата „Св. Богоро­дица“ и после отива в стария турски конак, построен през 1872 г. от Колю Фичето. В него заседава Народното събрание, за да даде Батенберг клетва за вярност на Конституцията. Церемонията започва с къса молитва и че­тене на една малка глава от Евангелието. В залата присъстват около пет­десет души. Батенберг прочита клетвата на български, написана за него с латински букви. Много от думите му са неразбираеми, той усеща това и се чувства потиснат и угнетен. Присъствието на княз Дондуков-Корсаков силно го смущава. В 10 часа всичко е приключило. Двамата князе студено си стискат ръцете и се разделят. На другия ден, 28 юни, четвъртък, е пред­видено да се даде на Марно поле голямо народно увеселение. Става така, че целия ден Батенберг е зает с държавни дела. В 18 часа започва срещата му с чуждестранните консули, която продължава прекалено дълго. Пристига късно на Марно поле, за да види, че почти всички вече са се разотишли. Съдено му е да преживее още едно премеждие. Пред входа на Марно поле е издигната триумфална арка, обкичена със зеленина и малки фенерчета със свещи. Точно когато минава през нея, арката се запалва. Пожарът не е опасен, но е втори лош знак! Хората се кръстят и мълвят: „Варна Господ я запази, но Търново не пожали!“. Приятно утешение на дочакалите княза е, че за първи път виждат личното му знаме, носено от младши унтерофи­цер Константин Генов и младши унтерофицер Христо Боев като асистент. Княжеският щандарт е от тъмночервен плат, на полето – златен лъв, шит от сърма, а по краищата – сърмени ресни. Размерът му е приблизително един квадратен метър.

Руският консул Иван Белоцерковец отбелязва, че народната трапеза за две хиляди души на Марно поле е била пародия – покривките и посуда­та били похабени, събирани от ханища и гостилници, имало само половин дузина чаши. Според него император Александър II e изпратил достатъчно голяма сума, с която да се уреди достойно посрещане на Батенберг, но тя не е използвана по предназначение. Възползвайки се от настроения срещу Ба­тенберг и слаб финансов контрол, някои държавни чиновници си изписали нови дрехи от Виена. Но основната част от сумата злонамерено е неизраз­ходвана, за да се огорчи князът и да се покаже на българите като просяк. Белоцерковец допълва, че тези машинации не са на прости крадци, чиято цел е само да откраднат парите, тяхната основна задача е да откраднат ре­путацията и популярността на Батенберг.

На другия ден, 29 юни, в 7 часа сутринта, князът потегля за София. Освен длъжностните лица и почетния караул, никой друг не го изпраща.

Пътуването от Търново до София е триумфално. На 29 юни нощуват в Плевен, а на следващия ден стигат в градеца Орхание, кокетно сгушен при полите на Стара планина в Жлеба, една очарователна, плодородна долина. През 1865 г. Мидхат паша го преименува от Самунджиево на Орхание, в чест на турския султан Орхан. В Орхание пак лумва пожар, подпалва се триумфалната арка, въздигната в чест на княза. Отново злокобна поличба, която не предвещава на княза светла бъднина. Тук той приема една граж­данска депутация, която му връчва молба и протокол да се преименува гра­дът от Орхание на Дондуково. Батенберг не отговаря на искането.

На другия ден Батенберг потегля за София. На половин километър от града слиза от каляската и се качва на кон. Така влиза в столицата. Това се случва на 1 юли 1879 г., неделя, в 13,30 часа. Няколко дни след това по­жар обхваща и превръща в пепел най-хубавата казарма до двореца. Суеве­рието за злополучното князуване на Батенберг се усилва.

Едва след пет месеца Народното събрание е разтурено, на 27 април 1881 г. съществуващият конституционен ред е отменен – дързък акт, напом­нящ държавен преврат, последван на 9 август 1886 г. от детронирането на Батенберг и изгонването му от страната.

Автор: Боян ДРАГАНОВ


Източник: tretavazrast.com

Сайта не носи отговорност за написаните коментари

loading...

Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.


Ако Ви харесва това, което правим, може да ни подкрепите:

Благодарим Ви и пазете завета на предците ни!