Стихотворението „Песен за човека“ е отпечатано за първи път в единствената стихосбирка на Никола Вапцаров, „Моторни песни”, която излиза през 1940 г. в тираж 1500 бр. и е преведена на повече от 30 езика.
Стихотворението „Песен за човека“ е написано след споровете, които Вапцаров води с представителите на буржоазната интелигенция. Той винаги е поддържал тезата, че капиталистическото общество създава груби и низки страсти у човека, но този човек може да бъде превъзпитан от прогресивната среда.
„Човекът, когото описвам – казва той пред жена си, – не е закоравял престъпник-рецидивист, а обикновен човек, потиснат от тъмните сили на капиталистическото общество. Той се подхлъзва изведнъж и „сбърква пътя”. Аз смятам, че такъв човек подлежи на превъзпитание…”.
За Вапцаров човешкият живот е най-висша ценност. Към човека, той се отнася с преклонение, с вяра в неговите възможности да твори, да се променя и да променя света около себе си.
Всъщност тази творба на Никола Вапцаров разказва драматична и поучителна притча за греха, разкаянието, изкуплението и възнесението на пречистения човешки дух. Поетът създава вдъхновен химн за величието на човешката душа, за победата на доброто в човека над разрушителните стихии на унищожението.
ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА
Ние спориме
двама със дама
на тема:
„Човекът във новото време“.
А дамата сопната, знаете —
тропа, нервира се,
даже проплаква.
Залива ме с кални потоци
от ропот
и град от словесна
атака.
— Почакайте — казвам, — почакайте,
нека… —
Но тя ме прекъсва сърдито:
— Ах, моля, запрете!
Аз мразя човека.
Не струва той вашта защита.
Аз четох как някой
насякъл с секира,
насякъл сам брат си, човека.
Измил се,
на черква отишъл
подире
и… после му станало леко. —
Смутено потръпнах. И стана ми тежко.
Но аз
понакуцвам
в теория
и рекох полека,
без злоба,
човешки,
да пробвам със тази история. —
Тя, случката, станала в село Могила.
Бащата бил скътал
пари.
Синът ги подушил,
вземал ги насила
и после баща си затрил.
Но в месец, или пък
във седмица само
властта го открила и… съд.
Ала във съдът
не потупват по рамото,
а го осъждат на смърт.
Отвели тогава злодея
злосторен,
затворили този субект.
Но във затвора попаднал на хора
и станал
човек.
Не зная с каква е
закваса заквасен,
не зная и как е
замесен,
но своята участ
от книга по-ясна
му станала с някаква песен.
И после разправял:
„Брей, как се обърках
и ето ти тебе
бесило.
Не стига ти хлеба,
залитнеш
от мъка
и стъпиш в погрешност на гнило.
И чакаш така като скот
в скотобойна,
въртиш се, в очите ти — ножа.
Ех, лошо,
ех, лошо
светът е устроен!
А може, по-иначе може…“
Тогава запявал той
своята песен,
запявал я бавно и тихо
Пред него живота
изплаввал чудесен —
и после
заспивал
усмихнат…
Но в коридора
тихо говорят.
Сетне секунда покой.
Някой полека вратата отворил. —
Хора. Зад тях часовой.
Някой от групата,
плахо и глухо,
казал му:
„Хайде, стани.“
Гледали хората
тъпо и кухо
сивите, влажни стени.
Онзи в леглото
разбрал, че живота
е свършен за него,
и в миг
скочил, избърсал потта от челото
и гледал с див поглед
на бик.
Но лека-полека
човека се сетил —
страхът е без полза,
ще мре.
И някак в душата му
станало светло.
— Да тръгнем ли? — казал.
— Добре.
Той тръгнал. След него
те тръгнали също
и чувствали някакъв хлад.
Войникът си казал:
„Веднъж да се свърши…
Загазил си здравата, брат.“
Във коридора
тихо говорят.
Мрак се в ъглите таи.
Слезнали после на двора,
а горе
вече зората блести.
Човекът погледнал зората,
в която
се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята
тежка,
човешка,
жестока,
безока
съдба.
„Тя — моята — свърши…
Ще висна обесен.
Но белким се свършва
със мен?
Животът ще дойде по-хубав
от песен,
по-хубав от пролетен ден…“
Споменал за песен
и нещо се сетил.
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и светло,
отдръпнал се, после запял.
Как мислите, може би
тука се крие
един истеричен комплекс?
Мислете тъй както си щете,
но вие
грешите, приятелко, днес. —
Човекът спокойно, тъй — дума
след дума
и твърдо редил песента.
Онези го гледали
с поглед безумен,
онези го гледали с страх.
Дори и затвора
треперел позорно,
и мрака ударил на бег.
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали:
„Браво, човек!“
Нататък е ясно. Въжето
изкусно
през шията, после
смъртта.
Но там в разкривените,
в сините устни
напирала пак песента.
И тук започва развръзката, значи.
Как мислиш, читателю, ти? —
Тя, бедната дама, започна да плаче,
започна във транс да крещи:
„Ужасно! Ужасно! — Разказвате,
сякаш
като че там сте били!“…
Какъв ти тук ужас?! —
Той пеел човека. —
Това е прекрасно, нали?
Източници: kaminata.net, chitanka.info, svitaci.com
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
