„Мислехме, че сме го настигнали, а той пак ни изпревари!“

Акад. Дечко Узунов безспорно е един от най-ярките творци в съзвездието от големи български художници.

Роден е на 22 февруари 1899 г. в Казанлък. През 1924 г. завършва Художествената академия при забележителния художник и педагог проф. Стефан Иванов, следва в Мюнхенската академия при проф. Карл фон Маар. Следват самостоятелни изложби и много участия в групови експозиции у нас и по света. Награди, признания, звания. Бай Дечко дълги години се радваше на обичта и възхищението на съвременниците си не само заради могъщия с талант и елегантната си артистичност, но и заради способността да поддържа духа си млад, да не се предава на /пре/зрелостта.

Младостта на неговия дух ни най малко не беше умело държан мит. Дечко Узунов беше неизменно дружелюбен, неназидателен дори към тези, от които по възраст го деляха шест-седем десетилетия. Навярно нещо невидимо, но осезаемо свързваше във времето малкия казанлъчанин, окачил с щипки на въжето първите си акварели и големия, известен по света художник, откриващ на повече от осемдесет години изложба с нови, очароващи творби. Любопитството към света и радостта от живота може би? Щастлив беше, че го обичат и разбират, че умее да бъде неповторимо свой и нов – от реалистичните портрети на детето, на Кръстю Сарафов и на българките през многосимволните „Каин Авел” (награда „Захарий Зограф“) и „Автопортрет“-а му до волните, красиви акварели.

Особено обичаше тяхната магия. Казваше: „То е като вода, като една река. Тя е стихийна, тече, разлива се в различни цветове и форми и ти трябва да я овладееш. То или става, или не става. И трябва да бъде като нестинарка, която влиза в огъня.“ А за огъня на новаторството твърдеше: „Ценя го, когато е здраво. Не можеш да правиш нещо ново, без да имаш маята на старото, без онова, което е багаж.“ Оптимист беше: „Вярвам в постиженията и развитието на българското изобразително изкуство и смятам, че българските художници ще имат отпечатък върху световното изкуство.“

loading...

Страхуваше се само от едно: да не остане назад от времето, от по-младите. Да не се повтаря. А на изложбата по случай осемдесетгодишнината му един дошъл специално за юбилея чуждестранен гост възкликна: „Ние мислехме, че сме го настигнали, а той пак ни изпревари!“

Заедно с акварелите от последните си години сякаш най-много обичаше селските българки, рисувани преди половин век, в първите десетилетия на двадесетия век. (Времето нямаше значение, май единствено на него той гледаше от високо.) Казваш че му ухаят на хляб, на труд, на майчинство, на дом, на почтеност. Български устои! Рисуваше земята ни от птичи поглед, като бухнала шарена черга, усърдно и с мерак тъкана. Човек трябваше да е нащрек с него: уж простичко и немногословно говореше, а пък винаги оставяше у другия нещо за помнене и размисъл.

Излишни ми се струват редовете, в които надълго бих припомняла авторитетните български и чуждестранна звания, отличия, длъжности. Неговата първа и неизменна длъжност беше да бъде забележителен художник. Човек беше и като всеки умен човек казваше, че нищо човешко не му е чуждо. Предупреждаваше, че в „Автопортрет“-а си не се е нарисувал като светец, а като старец, познал и изпитни, и звезди, към които всъщност отпътува.

Надя ТРАЙКОВА

Източник: tretavazrast.com



Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.


Ако Ви харесва това, което правим, може да ни подкрепите:

Благодарим Ви и пазете завета на предците ни!