Христо Узунов с псевдоними Арсени Мъглата, Дуле баба, Самуил Езерски, Самуил Салямо е български революционер, охридски войвода и член на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.
Христо Узунов е роден на 22 октомври 1878 година в Охрид. Баща му Димитър Узунов е дългогодишен учител и борец за независима църква, близък и родственик на Григор Пърличев, а майка му Анастасия Узунова произхожда от стария стружки възрожденски род Чакърови, дъщеря на Георги Чакъров, и е първа братовчедка на Христо Матов и Милан Матов. Христо Узунов заедно с двамата си по-малки братя Андон и Ангел (също дейци на ВМОРО) е възпитаван от майка си в духа на патриотизма.
След завършването на основното училище в Охрид учи педагогическа специалност в Солунската българска мъжка гимназия през 1894 – 1895. Там е привлечен към ВМОРО от Даме Груев и ръководи ученическия бунт от 1896 година в гимназията. Завършва в 1896 година.След това в 1896 – 1898 година е български учител в Охрид. На 5 август 1898 г. Методи Патчев, с помощта на Христо Узунов и Кирил Пърличев, сина на Григор Пърличев, убива в центъра на Охрид сърбоманина Димитър Гърданов, в чиято къща е отворено сръбско училище. Христо Узунов, заедно със съмишлениците си, е арестуван и лежи 9 месеца в затвор. В периода януари 1902 – март 1903 година е повторно затворен в Битолския затвор. С излизането си от затвора става член на Околийското ръководно тяло и заема мястото на току що убития охридски войвода Тома Давидов.
Христо Узунов е делегат на Смилевския конгрес и поддържа тезата, че населението още не е готово за въстание. Въпреки това той е избран за член на Охридското горско революционно началство и началник на всички бойни сили в охридския район и взима участие в боевете при Сирулски рид и село Куратица срещу турската войска по време на Илинденско-Преображенското въстание. След въстанието от записките му са ясни имената на всичките 478 загинали в Охридско и Стружко.
На Прилепския конгрес на ВМОРО от 1904 година е определен за организатор и ревизор на четите в Охридско, Стружко и Кичевско. В следвъстаническия период, Узунов обикаля с четата си и в Кичевско и главно се сражава с представители на Сръбската въоръжена пропаганда.
Георги Попхристов описва Христо Узунов така:
„ Където и да отидехме, все за поп го считаха, понеже не го познаваха, и аз за такъв го представях. Колко баби му целуваха ръка и благоговееха пред него. Узунов беше доста представителен с брадата, висок и пълен, пък беше и комик. Често пъти правеше изненада на домакините, като си сваляше расото и се покажеха четнишките му дрехи – дебърска носия. Не го мързеше никак да пише. Постоянно ще го видиш с молив в ръцете. Беше винаги весел и често пъти подхвърляше весели шеги. Неприятните новини всякога посрещаше с хпаднокръвие. Много употребяваше думата „лятифе“, за да буди веселост и смях. С него не само бяхме другари по идея, но се познавахме и като ученици от Солун, заедно свършихме, а също така и в затвора лежахме заедно една година. Той беше извънредно честен и искрен, особено към другари и приятели. В окръга аз нямах по-близки и по-близки другари от него и Георги Сугарев. Напълно се разбирахме по всички въпроси на делото. У всички нас господсташе идеализъм. Като идеалисти загинаха и двамата в борбата. “
Прощално писмо на Христо Узунов: „…За последен път ще ви повторя: бъдете искрени и пазете основните закони на организационния устав. Оставам с братска целувка, Хр. Д. Узунов“.
През нощта между 23 и 24 април 1905 година четата на Христо Узунов и Петър Георгиев е обградена от турски аскер в село Цер. След като изразходват всичките си муниции, Христо Узунов пише предсмъртно писмо, и заедно с 12-те си четници, между които и войводата Ванчо Сърбаков, решават да се самоубият, като не допускат турците да ги хванат живи. В едно от последните си писма пише „Смърт за Сарафов“ по повод домогванията на Борис Сарафов в Битолско.
Източник: wikipedia.org
Вижте повече на Patrioti Net – Патриотичният сайт на България!
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
