Героят от Булаир и Калиманци

Генералът от пехотата Георги Тодоров, след като преминава в запаса, пристъпва прага на ложа „Светлина“ на 68-годишна възраст. На 3.01.1927 г. той е посветен за масон, на 21.01.1929 г. е издигнат в степен майстор. Бил е представител на ложата пред Великата ложа на България. По повод на смъртта му на 16.11.1934 г. ложата провежда траурно заседание със слово на Стоян Коледаров, Велик секретар на Великата ложа на България.

Житейският път на ген. Тодоров е неразделно свързан със създаването и изграждането на новата българска държава и нейната армия, с опазването на териториалната цялост и независимост, с борбата за осъществяване на националния идеал за обединяване на разпокъсаната ни родина в нейните естествени етнически граници. Той участва в пет последователни войни (1878 – 1918 г.), израства от редник до най-високото за времето си звание – генерал от пехотата.

Като офицер от действащата армията Георги Тодоров, при това участник в пет войни, голяма рядкост в световната история, не е могъл да участва в създаването на масонството в България. Цялата си войнска кариера обаче е извървял като „Масон без престилка“.

Най-малкото покрай брат си проф. Александър Теодоров-Балан, Велик майстор на Великата ложа на България (1924-1927 г.), Георги Тодоров е бил запознат с философията и принципите на масонството и което е по-важно – те са били ръководна светлина в житейския му път. Непрестанното себеусъвършенстване, жертвоготовност за родината и националните идеали, с грижите, които е полагал за своите войници и техните семейства той е следвал неотклонно лозунга, възприет от Великата ложа на България по това време: „Любов, истина, труд”.

Георги Стоянов Тодоров е роден на 10 август 1858 г. в гр. Болград, Бесарабия. Той е най-големият сред петимата братя от рода Теодоров-Балан. Заедно с редица други записали имената си навеки в историята на България дейци, той е възпитаник на прочутата Болградска класическа гимназия, която извън пределите на поробена България, преди 140-150 години е давала образование на високо, на признато европейско ниво.

Нашите прадеди в средата на 19 в. са разбирали добре, че не може да има национален просперитет и възход без добра образователна система и което е също особено важно – без ценностна система и обществен морал, които да стимулират образователното и нравствено изграждане и израстване на хората, преди всичко на младите поколения.

Освен с високо за времето си хуманитарно образование Болградската гимназия е била и средище за възпитание в родолюбие и патриотизъм. Пример за това е и поривът на едва навършилия 19 годишна възраст Георги Тодоров да се запише като доброволец в първа рота на седма опълченска дружина. В нейния състав участва в освободителната руско-турска война, като израства до подофицерски чин.

Веднага след освобождението и създаването на Княжество България Георги Тодоров постъпва и завършва през 1879 г. първия офицерски випуск на Военното училище в София. След кратка служба продължава обучението си в Николаевската генерал-щабна академия в гр. Санкт Петербург (1882-1885 г.). Довършва образованието си и завършва академията по-късно – през 1890 г.

Причина за това прекъсване в самия край на обучението е създалата се критична за България обстановка след Съединението и необходимостта родината да бъде защитена от вероломното нападение на сръбската армия и заплахата от други агресори. Сръбско-българската война е войнското кръщение на Георги Тодоров като военачалник, а за бойните си заслуги е произведен преждевременно в чин капитан. Той се отличава особено в боевете край Кула, Лом и Арчар, където командва специална част, наречена „Летящ отряд”, с численост 1200 души, влизаща в състава на Северния отряд на фронта. Със сражението при гр. Кула отрядът успява да забави и разсее силите на настъпващата към Видин Тимошка армия в състав от над 12 000 души. Осигурява допълнително време, необходимо за по-добрата подготовка на отбраната на Видинската крепост. С успешните си бойни действия при селата Арчар и Гайтанци отрядът ангажира вниманието на сръбското командване, което заделя значителни войскови сили за борба с него. Така отбраната на Видинския гарнизон е облекчена.

В края на войната този „Летящ отряд“ на капитан Георги Тодоров наброява 3000 души, 12 оръдия и 1 ескадрон. Неговото създаване и действията му се оценяват от военни историци като „тактическа новост, с която можело да се гордее младото българско военно изкуство“. За заслугите си капитан Георги Тодоров получава орден „За храброст“ – IV ст.

Окиченият с най-високи воински отличия Георги Тодоров е единственият български генерал, воювал и в петте войни – от Руско-турската до Първата световна война, включително.

От 1886 г. до 1906 г. заема различни войскови длъжности в различни гарнизони на страната. През 1906 г. е изпратен в гр. Дупница, произведен е в чин полковник и е назначен за титулярен началник на „Седма пехотна рилска дивизия“. Навръх Нова година на 1 януари 1910 г. получава пагоните на генерал-майор.

Качествата си на пълководец ген. Тодоров доказва особено ярко през Балканската и Междусъюзническата войни, когато през 1912-1913 г. „Седма пехотна рилска дивизия“ се сражава на Македонския фронт и Галиполския полуостров.

С устремен марш дивизията в състав от 37 000 души преминава границата при с. Кочериново, отблъсква при Симитли настъплението на турският Струмски корпус и на 20 октомври 1912 г. (2 ноември по нов стил) освобождава с. Свети Влас, днешният гр. Сандански. За около месец Рилската дивизия разгромява турския Струмски корпус и Шестнайсета дивизия от Шести турски корпус, освобождава от петвековно турско робство територията по долините на Струма, Места, Брегалница и долното течение на Вардар – откъснатата от родината Източна Македония. След Лондонския мирен договор селището е включено в границите на България, а името на ген. Тодоров е записано в историята на града като негов освободител от турско робство. По-късно ген. Тодоров има заслуги, които го правят и един от създателите на съвременния облик на града.

На 27 октомври 1912 г. части на „Седма пехотна рилска дивизия“ разбиват турските укрепления в района на Айватово – на 12 км. от Солун и пътят на дивизията към града е открит. В това време гръцките войски се намират на 17 км от града. В страха си от българите комендантът на солунския гарнизон Хасан Тахсин паша бърза да се предаде на специално докарани с влак два батальона гръцка пехота. Така извоюваната с кръвта на българите победа е предадена даром на гърците, според някои автори купена).

В рапорта си генерал Тодоров пише: „Ние влязохме там чрез своето оръжие. А гърците влязоха без пушка да гръмне, като използваха резултатите от сраженията, които ние водехме.”

След преговори на 28 октомври между ген. Тодоров и гръцкия престолонаследник принц Константин части на Седма рилска дивизия влизат в Солун, а на следващия ден с церемониален марш в града влизат и други поделения, щаба на дивизията, както и престолонаследникът княз Борис, който е бил в щаба на ген. Тодоров. Те са възторжено посрещнати от населението, съставено по това време основно от македонски българи и евреи, а първата им работа е да открият българска пощенска станция. С бойните си действия дивизията става легендарна, а в историята и в паметта на народа остава просто като Рилци.

През пролетта на 1913 г. Рилците воюват на Галиполския полуостров, охраняват Чаталджанските позиции и по този начин пазят гърба на цялата българска армия.

Незабравими във войнската история на България ще останат битките на рилската дивизия при Булаир (26 януари 1913 г.), където срещу нея са многократно превъзхождащи я турски сили. Те са принудени да преклонят глава пред безпримерния героизъм на българския войник и да са спасяват с бягство.

Списание „Зидарски преглед“, кн. 7-8/1934 г., публикува статия на Стоян Коледаров, Велик секретар на ВЛБ, по повод кончината на ген. Тодоров. В нея той казва:

„Той обезсмърти своето величие като военоначалник още през Балканската война, когато, намирайки се между Чаталджанската и Одрин­ската армии, схвана, че боят при Булаир е решителен. С необикновена воля, въпреки подавляващото числено превъзходство на против­ника, той му нанесе поражение, каквото турците никога не са очаквали. Тук турците разбраха, че напразно ще бъдат опитите им да се явят в фланг при Чаталджа.

На 26 януари 1913 г., под негово ко­мандване, славната Рилска дивизия при Булаир отблъсва 50 хил. турска армия, като с това осуетява напълно опитита на противника да подкрепи десанта при Шаръкьой и чрез това да скъса обсадния обръч при Одрин.

В междусъюзнишката война през лятото на 1913 г. неговите части се сражават при Овчеполе и в чутовния Калимански бой. През световната война, начело на II армия генерал Тодоров е имал задача да прекъсне пътя Солун – Ниш; задачата той изпълнява блестящо и бързо. Задържа англо-френските войски и даже ги изтласква назад.“

Подвигът на българския войник в боевете при Булаир е възпят в един от най-известните военни маршове „Булаир“ – „Бойна песен на 22-ри тракийски полк“.

Булаирски марш

Кървава зора вестява

страшни боеве за мъст.

Рилците са веч готови

смело в бой да полетят.

Легенди на войнска слава се носят и след боевете при Брегалница и поверената на Седма рилска дивизия защита на позициите при Калиманци. Когато по нареждане на Цар Фердинанд командващият армията му нарежда да отстъпи позициите, ген. Тодоров отказва да изпълни заповедта и заявява, че отговаря за отбраната с главата си. Позициите са удържани и така се ражда поредната легенда за подвига и безпримерния героизъм на българския войн.

Епичните боеве при Булаир и Калиманци (4 – 16 юли 1913 г.) биват възпети в марша на Седма рилска дивизия, а генерал Тодоров бива наречен още „Героят от Булаир и Калиманци”.

Рилецки герой (на Рилеца – герой)

Титан Калимански, герой от Булаир

с гърди от желязо, с воля от гранит,

оскърбен, унижен с Букурещки мир,

днес пред теб врагът е сломен и разбит.

На 2 август 1915 г. Георги Тодоров е повишен в чин генерал-лейтенант. През Първата световна война (1915 – 1918 г.) той ръководи Втора българска армия (октомври 1915 – февруари 1917), която настъпва в Македония (Южна Сърбия). Въпреки прекалено дългия фронт за бойни действия на Втора армия, българските войни овладяват гр. Прилеп и преследват противника към река Черна и по долината на Вардар. В края на ноември 1915 г. съглашенските войски напускат последните два града на Македония – Дойран и Гевгели, а българската войска навлиза в Битоля.

През февруари 1917 г. ген. Тодоров поема командването на Трета българска армия (до декември 1917 г.), воюваща на Добруджанския фронт. На 15 август 1917 година е произведен в най-високия армейски чин – генерал от пехотата. От края на юни 1918 година генерал Тодоров е помощник-главнокомандващ на армията. Поради заболяване на ген. Никола Жеков от 8 септември 1918 г. до капитулацията на България на 29 септември 1918 г. той поема неговия пост.

След абдикацията на Цар Фердинанд през 1918 г. Георги Тодоров става генерал-адютант на цар Борис III – признание за войнските му качества и оказано лично доверие. Годините на войните, обкичват гърдите му с ордени „За храброст“ II, III и IV ст., „Св. Александър“I степен с мечове по средата, IV и V степен без мечове, „За военна заслуга” I степен с военно отличие с брилянти, III степен на военна лента, „За заслуга”, Османски орден „Лиякат“ със звезда за военни заслуги и др.

Като военачалник той винаги се е стремял да налага освободителната мисия на българската войска през балканските войни. Архивите пазят указанията на генерал-лейтенант Георги Тодоров: „Отношенията към местното население трябва да бъдат такива, щото да се запази честта, имотът и редът и да не дават повод за оплаквания и враждебно настроение.”

Ген. Тодоров е почетен гражданин на градовете Дупница и Сандански, има издигнат паметник и поставени паметни плочи, на неговото име са наименовани селище и ж.п. гара в близост до гр. Петрич. Заслужава да се отбележи, че воювайки за свободата на българските земи ген. Тодоров е полагал усилия и грижи и за тяхното мирно бъдеще. Така например след установяването на щаба на Втора армия в Св. Врач, той намира време и сили да организира корекцията на коритото на река Струма и да създаде парк, който и днес е гордост на града.

Вече като пенсионер и посветен масон ген. Тодоров не забравя своите войници, а полага непрестанно грижи за подпомагане на инвалидите от войните, включително чрез създаване на санаториум за лечение на ветерани в кв. Овча купел, София. За семействата на ветераните организира курсове по шивачество, водене на търговски книжа и машинопис и други дейности, които да ги подпомогнат в трудните следвоенни години.

Генералът от пехотата Георги Тодоров, двукратният освободител на Македония, умира на 16 ноември 1934 г. Погребан с държавно погребение и най-високи военни и държавни почести. Опелото е извършено в църквата „Св. Седмочисленици”, а ковчегът, положен върху оръдеен лафет, е съпроводен до Централните гробища от траурно шествие начело с Цар Борис III.

Според съвременници населението на София е излязло да изпрати в последния му път „бащата на войниците си” в плътен шпалир по пътя на траурното шествие. Това е било най-тържественото и многолюдно погребение в новата история на България, отстъпващо единствено на всенародното поклонение пред тленните останки на Цар Борис III. Такова погребение не може да се режисира. То е израз на обичта и признателността на българския народ към един изключителен човек, един достоен българин и масон.

С делата си генералът от пехотата Георги Тодоров е записал името си сред изтъкнатите представители на българското войнство и на българското масонство. На своя ред свободното зидарство може да се гордее с братя като него.

Източник: uglb.bg