Християнството по българските земи до Покръстването

По нашите земи християнството прониква още в апостолски времена.

Според книга Деяния апостолски (16-17 гл.) св. апостол Павел проповядва Христовото слово в град Филипи, Верия (в Егейска Тракия) и в гр. Солун.

Негови ученици по-късно оглавяват епископски катедри в Тракия, строят се храмове, води се интензивен религиозен живот. По време на гоненията през III-IV в. и християните по българските земи дават своите жертви.

Значимостта на местното християнство и църковна организация е видна от участието на нейни представители на Първия вселенски събор в Никея през 325 година. В епархийския център Сердика през 343 г. е свикан поместен събор, който подкрепя решенията на Никейския събор.

За успеха на християнската проповед съдим и от факта, че най-суровото от тракийските племена – бесите, също прекланя глава пред Христовата проповед и дори Библията е преведена на техен език.

Един от най-обичайните пътища за разпространение на християнството е армията. Съставена от различни по произход и вероизповедание войници, армията е идеалното място за масовизацията на определени култове. Движението на легионите от едно място на друго съдейства за разпространението на съответното религиозно учение.

С началото на славянската колонизация през VI-VII в. броят на местните християни намалява поради масата от нови заселници. Славяните не се противопоставят на други религиозни влияния и ведно с бита и традициите на завареното население възприемат и християнството. Само в райони, където славяните са мнозинство, езическите култове се запазват по-дълго време.

Идването на Аспаруховите българи през 80-те години на VII в. заварва по земите на Мизия и Тракия твърде пъстра религиозна картина. Преобладаващата част от населението, особено в приморските райони, изповядва християнството, а във вътрешността, където са компактните славянски поселища, се практикува древнославянски политеизъм.

Самите българи са монотеисти, тъй като изповядват вяра в един върховен бог на небето, създател на видимия свят, господар на стихиите и покровител на кановете – Тангра. Може би монотеистичната форма на тангризма обяснява безконфликтното приемане на християнството от кан Кубрат (632-668), който като юноша прекарва дълги години в Константинопол.

Очевидно Кубрат запазва християнското вероизповедание само за себе си, без да го налага на подвластния си народ. Освен това няма данни синовете му Батбаян, Котраг, Аспарух, Алцек и Кубер да са приели християнството. Ако бе така, нито един византийски летописец не би пропуснал съобщението на този факт.

В т. нар. езически период на българското канство (681-864 г.) с малки изключения християни, езичници и тангристи съжителстват в обстановка на взаимна толерантност. В духа на политическите взаимоотношения с Византия кановете в Плиска разглеждат християнството като „византийска религия“, чието по-нататъшно проникване в България застрашава интересите на държавата. Поне така мисли кан Омуртаг (815-832), който според архиепископ Теофилакт Охридски (XI в.) предприема гонения срещу християните.

По време на българо-византийските войни в управлението на кан Крум между 811-814 г. голяма част от населението в Югоизточна Тракия е пленено и изселено в Отвъддунавска България (дн. Бесарабия), друга част от военнопленниците са настанени във вътрешността на страната. Между тях бил и някой си Кинам, който успява да спечели за учението на Христа канартикина (престолонаследника) Енравота. Това никак не допада на баща му кан Омуртаг.

Енравота е лишен от права върху престола, които по волята на баща му преминават върху по-малкия му брат Маламир. Новият кан не се оказва така благосклонен към религията на брат си Енравота и след като не успява да го разубеди, го осъжда на смърт. Енравота, наречен още Войн, е един от първите български мъченици за вярата, чиято памет Църквата тачи и днес.

Източник: pravoslavieto.com


Вижте повече на Patrioti Net – Патриотичният сайт на България!

Сайта не носи отговорност за написаните коментари

loading...

Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.


Ако Ви харесва това, което правим, може да ни подкрепите:

Благодарим Ви и пазете завета на предците ни!