Хаджи Славчо Паскалев – най-богатия българин през 19 век

Житието на Хаджи Славчо Паскалев започва от Търново, където се ражда през 1807 г. Баща му хаджи Паскал бил първомайстор на кожухарския еснаф.

Майка му рано умира. Хаджи Паскал се жени повторно и за първородния син няма място в къщата. Отраства в метоха на църквата „Св. Богородица“. После баща му го прибира в дюкяна си, където Славчо преминава през всички занаятчийски степени – чирак, калфа и устабашия. Като самостоятелен майстор освен с обработка на кожи, започва да се занимава и с търговия. Обикаля турската държава, купува сурови кожи и продава обработени. Изгражда мрежа от закупчици в Босна и Херцеговина, Добруджа и Румъния. Всяка година посещава панаирите в Лайпциг и Узунджово. Започва да изнася сурови ярешки кожи за Германия. Скоро доставката на сурови кожи за Търново минава в ръцете на Славчо. Търновският кожухарски еснаф се въздига икономически и заема първо място в бранша.

Прехвърлил тридесет и три години, Славчо решил да си намери стопанка. Вече можел спокойно да закрепи гребен на мустака си – според тогавашните разбирания значи му е дошло времето да се ожени. Известният черковен деец Евстати Селвели Депутата искал да го направи баджанак, като го ожени за балдъзата си Анастасия Михалева. Сгледата станала от прозореца на Стат, който гледал към черковния двор. Момата не била възхитена от отърканите дрехи и охлузения фес на кандидата, но отстъпила пред роднинските настоявания и се съгласила да го вземе за мъж. Направили годеж с всичките му салтанати. Две години след сватбата, през есента на 1842 г. с жена си и първородния син Паскал заминава на хаджилък в Ерусалим, откъдето се завръща през пролетта на 1843 г.

Пътуването му разкрива нови търговски хоризонти и той започва да търгува с бакърени (медни) съдове и кордования – сахтяни (тънка и фино обработена козя кожа, която служи за обличане на мебели, чанти и други подобни) и мешина (обработена овча кожа за подплата на обувки и други кожухарски изделия). Кордованията се изработвала от табашкия еснаф в Търново, Севлиево, Габрово и Троян и се изнасяла от хаджи Славчо за Виена.

Натрупал състояние, през 1860 г. се захваща с банкерство. Финансира със собствен капитал стотици стопански и търговски начинания на много предприемчиви българи. Срещу залог на скъпоценности дава кредити на много турци. Със синовете си Паскал и Михаил отваря първата тютюнева фабрика в Търново, която работи със суровина от Кавала.

Хаджи Славчо отпускал пари главно на доверие, на честна дума, без запис (тюмюсюк). Срещу заема вземал 12 процента годишна лихва, рядко – 15 процента. Имал изключително изострено чувство да преценява хората. Всички непознати клиенти подлагал на изпитание, само който издържи проверката, получавал пари. Обикновено ги канел в дома си на софра, където винаги към ястието предлагал зелен чесън и лук. Почне ли клиентът да яде зеленчука от главата (луковицата), хаджи Славчо се намръщвал и не му заемал пари. За него тоя човек е разсипник, трябвало да започне от чесновите пера…

Веднъж заел 20 алтъна на един момък, без да го провери. Нещо го човъркало извътре и тръгнал след него. Младежът се запътил към чаршията и от рибарската сергия купил най-големия сом. Сутринта хаджи Славчо го гледал, обикалял, но сърце не му дало да го купи, защото бил скъп. Пресреща момъка и му казва: Момче, тая утрина като броих парите, начел съм по-малко, да ги сверим. Момчето зарадвано, че хаджи Славчо ще му даде още нещо, изважда парите и му ги подава. Хаджията преброява сумата – точно, липсвал само половин алтън. Прибира ги в кесията си и отпраща слисания момък с думите: С парите ми сом си купил, яж го, да ти е сладък, останалите нека стоят в джоба ми.

Съдружниците си изпитвал по друг начин. Подавал на бъдещия си ортак ябълка или круша с думите: А, разрежи я да хапнем! Ако желаещият обща работа му подаде по-голямото парче, той го смята за прахосник и глупав. Ако му подаде по-малко парче – той е егоист. Съдружник му става само оня, който разреже ябълката точно на две равни половинки.

Чираците си избирал като ги канел на трапезата си. Който се хранел бавно, отпращал с думите: Момче не си за мен, търси си друг господар.

Хаджи Славчо страшно мразел неизправните длъжници. Търновският търговец Ганчо Мирасаджията взема назаем 17 турски лири и забравя да ги върне. Хаджията си търси борча, а Ганчо се хили и отказва да плати, нямало нищо на книга, значи нищо не дължал. Преглътва обидата хаджи Славчо. Минава време, Ганчо се заженва. На уреченото време повежда невестата към олтара за венчавка. Осем цигуларя свирят, та се пръскат. Хаджи Славчо отива при пашата и се оплаква. Управителят нарежда на едно заптие да доведе младоженеца. Сватбарите вече са пред черквата. Сконфузен Ганчо се дърпа, венчавка го чака, но заптието е непреклонно и го повежда към управлението. Положението спасява влиятелният търговец Николчо хаджи Тодоров, който измолва разрешение младите да се оженят, а той да отиде при пашата. В управлението разбира каква е работата. Вади пари и плаща дълга. Ганчо приема жеста за сватбен армаган. Хаджи Славчо бил пестелив, дори скъперник. Лете, за да не хаби свещи, вечерял рано, а ставал с първите слънчеви лъчи. Зиме жена му подклаждала силен огън в огнището, а той скришом вадел по-големите главни и ги гасял в снега. Когато пазарувал зеленчук, дълго се пазарял със зарзаватчиите. Една селянка продавала три китки магданоз за петаче. Хаджията искал четири, но тя не се съгласявала. С часове обикалял сергиите, а дано да стане неговата. Продавачката не издържала и му казала: Дядо Хаджи ти си богат човек, срамота е да се пазарите за петаче толкова дълго и да искате четири китки вместо три. Хаджи Славчо отвръща: Момиче, нека купят другите, дядо ти хаджия ще почака. Той може да даде и алтън за китка, но като даде, какво ще правят след него сиромасите?

През 1871 г. хаджи Славчо е на върха на своето търговско и финансово благополучие. Притежава баснословно състояние. Със сребърни рубли може да застели шосето от Свищов до Търново. Освен скъпоценности и недвижими имоти, разполага със свободен капитал от над 250 000 турски лири.

Могъщото си стопанско предприятие ръководел сам. Нямал помощници, счетоводители, касиери, писари. Кантората му се помещавала на втория етаж в дома му и представлявала една малка полутъмна стаичка. Мебелировката се състояла от едно миндерче, постлано с изтъркано килимче, една желязна каса, шкаф и полусчупен дървен сандък. В касата държал златото и скъпоценностите, а среброто в дървения сандък и в конски торби, наслагани открито по пода. Счетоводната му книга представлявала един тефтер. От лявата страна с гръцки букви записвал имената на длъжниците, дадената сума и уговорената лихва, а на дясната – изплащаните суми.

Хаджи Славчо се ползвал с огромно уважение от българи и турци. Член е на областния съвет, който се състоял от двадесет и четирима членове, избирани поравно от турци и българи, но само четирима са колели кучето. Думата на Етем бей и хаджи Абдулоолу – от турска страна, хаджи Славчо и Стефан Карагьозов – от българска, на две не ставала. По това време българи и турци в Търновско живеели в пълно разбирателство. Толкова близки са били, че по байрама, когато властите освобождавали прегрешилите турци, те не напускали затвора, докато не се освободят и българите. На Великден ставало обратното.

През 1872 г. хаджи Славчо преживява първата си търговска несполука. Изпраща за Виена по Дунава натоварен догоре шлеп със сахтяни и мешини на стойност 100 000 турски лири. По пътя кожите се спарват, запалват и изгарят. Стоката е застрахована само за 5000 лири…

След броени дни близки роднини злоупотребяват с доверието му и го завличат с нови 100 000 лири.

Приближава Руско-турската война. Добри турци го предупреждават да се скрие, защото определени лица искат да го отвлекат и изнудват за пари. Изпраща наличните си пари и скъпоценности в Букурещ на зет си Стат Станкович, женен за дъщеря му Ламбрини (хаджи Славчо има осем деца – Паскал, Зафирица, Михаил, Ламбуша, Ламбрини, Никола, Атанас и Константин). Семейството му заминава за Румъния, а той потегля за Турция, където има влиятелни приятели.

Душманите му го надушват и той срещу 250 лири и много молби се качва на един италиански кораб, който го отвежда до Триест. Телеграфира на търговския партньор Думба във Виена, който му изпраща пари и урежда пътуването до Австрия, а после до Румъния.

Но богатството му се стопило. Една нощ гръцки разбойници се вмъкват в магазията на зет му, разбиват касата, задигат банкови акции, пари, бижута и наниза на съпругата му на стойност 10 000 лири. В бързината разбиват само горния етаж на касата, като в долния остават непокътнати 5000 лири.

С тези пари през 1877 г. се завръща в Търново хаджи Славчо. Събира каквото може от длъжниците си и започва отново банкерство и търговия с кордования. Но вече е разбрал – парите и златото се крадат, стоката пропада, затова започва да купува земя из търновските села. Многобройните нотариални актове, които почти всяка седмица урежда, прави впечатление на група съдебни чиновници. Подтиквани от почетния председател на окръжния съд, даскал Тодор, те замислят да оберат хаджи Славчо, като за целта наемат няколко души. Това е най-крупният и сензационен обир у нас в годините след Освобождението.

Ден преди обира хаджията приготвя 6000 златни наполеона в шест кесии и 12 000 сребърни рубли в 12 конски торби, които на сутринта ще заеме на търновските кожухари. Парите подрежда на миндерчето в банкерската си стая. Разбойниците, предвождани от Качауната, родом от Трявна, се вмъкват към 18 часа в дома на хаджи Славчо, който спокойно вечеря с жена си.

Хаджийката ги посреща като гости и кани на трапезата като между другото се оплаква, че слугинята се залисала на двора и не дошла на софрата. Един от крадците притичва и я извиква. Тогава вадят ножове и заплашват тримата с убийство. Тръшкат ги на пода и завиват през глава с дебели юргани. Затрупват прозорците с черги. Качауната просъсква на хаджията: Парите или главата! Славчо отвръща: Всичките ми пари са горе в стаята, сложени на миндеря, идете и ги вземете! Бандитите се качват, вземат торбите и искат ключа на касата. Получават го, но не успяват да я отворят. Славчо им обяснява, че се отваря с два ключа и че другият е в сина му Паскал. Крадците, замаяни от блясъка на златото и среброто, се задоволяват с отговора. Двама остават да пазят жертвите, а останалите четирима вземат всичкото злато и четири торби със сребро. Планът им гласял да предадат плячката на даскал Тодор, да се завърнат, да убият домакините, да вземат останалите рубли и запалят къщата.

Но неочаквано нещо се пречупва у Качауната, който на излизане от къщата се обръща към хаджи Славчо: Дядо хаджи, пратиха ни да ви оберем и избием, ти си добър човек – душа не съм ти дал и душата ти не мога да взема – не мога да ти направя по-голямо зло – вземах каквото ми трябваше, за прошка – дай да ти целуна ръка. Хаджи Славчо му подава десницата, той я целува и с 1000 наполеона напуска бандата и покрай читалището „Надежда“, банята „Баш хамам“, през Янтра побягва към с. Килифарево, откъдето се отправя за Сливен, но там полицията го залавя и връща в Търново.

Останалите трима хукват с парите към самоводския пазар, където с нетърпение ги очаквал даскал Тодор, но в бързането една от торбите с рубли се разкъсва и монетите с трясък се разпиляват по калдъръма. Един стражар се притичва и хваща един от крадците, останалите успяват да избягат. Малко по-късно залавят и другите двама разбойника.

Хаджи Славчо отваря касата и в нея блесват непокътнати 4000 наполеона. Успокоен възкликва: Хаджийке, имало Господ с нас, с тия пари ще преживеем.

Обирджиите получават различни срокове затвор, а даскал Тодор е осъден и да плати на хаджията 50 000 лева обезщетение.

Хаджи Славчо отново се въздига финансово. Със синовете си участва в строежа на жп линията Цариброд–София–Вакарел, строи обществени сгради и построява пивоварна фабрика в Търново – най-голямото предприятие от хранително-вкусовата промишленост в окръга през този период.

На стари години хаджи Славчо се пристрастява към играта на карти. Когато печели, се радва като дете. Редица търговци използват тая му слабост, нарочно губят, за да получат по-изгодни кредити. Синовете му Михаил и Константин също са прочути комарджии, но четата води Паскал.

Стамболов често с въздишка си припомнял за хубавите времена на карторжничеството (картоиграчеството) му в Търново. Паскал бил уйдурдисал (натъкмил) ключовете на бащината каса и идвал всяка вечер с кесия жълтици, която изигравал. Добри времена, но ги качардисахме (пропиляхме), проронвал накрая големият мъж и държавник…

Хаджи Славчо, освен дългогодишен член на областната управа, до смъртта си бил член на търновското училищно настоятелство и на черквата „Рождество Пресвета Богородица“, на която като кожухарска еснафска църква бил ктитор и настоятел от деня на строежа ѝ до смъртта си.

Хаджи Славчо Паскалев умира на 27 май 1897 г. Погребан е в черковния двор на любимата си църква. До него е гробът на съпругата му Анастасия хаджи Михалева (1810–1901 г.).

Източник: tretavazrast.com


Вижте повече на Patrioti Net – Патриотичният сайт на България!

Сайта не носи отговорност за написаните коментари

loading...

Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.


Ако Ви харесва това, което правим, може да ни подкрепите:

Благодарим Ви и пазете завета на предците ни!

Comments are closed.