Спомени за Никола Вапцаров

Спомени за Никола Вапцаров от Тодор Иванов Милушев

Никола Вапцаров го познавам от 1927 г., когато постъпих като ученик в Мор. Спец. Техн. Школа – Варна. Той беше също ученик, но в Морското училище. Нищо особено, като спомен през това време не мога да си спомня. Правеше ми впечатление с тихия си и смирен вид и не само, че не вземаше участие в съществуващия тогава антагонизъм между двете училища, но презираше тези ученици, които го подклаждаха.

Вече като ученици-стажанти през 1929-1930 г. бяхме наедно с него в Дунавския флот – гр. Русе, където имах възможност да се сближа с него и станахме добри приятели. Още тогава обичах да рисувам предимно карикатури на типични образи на офицери, подофицери и наши съученици. И при по-сполучливи такива той охотно се смееше и често пъти ме хвалеше като даровит карикатурист. Опитвах се и да увеличавам портрети от снимки, но не всякога имах успех. Все пак той пожела да увелича и неговия портрет. Неговия портрет обаче излезе доста сполучлив и, доволен от това пожела да ми го заплати (той знаеше, че аз бях един от най-бедните младежи и често пъти ми е услугвал с пари, закуски от колети и др.). Точно за това аз се опитах да му откажа това заплащане. Но никога няма да забравя погледа му с присвити очи и хванал с двете си ръце едната ми ръка, като ме застави да приема възнаграждението му, казвайки: „Милушев, не бъди дребнав, аз ценя изкуството и те моля да не ме убиждаш – приеми това! (около 80-100 лв). Немах сили да издържа на погледа му, приех парите и заедно с още 2-3 другари се почерпихме в лавката. Това беше първото ми парично възнаграждение за рисуване.

В последствие през един неделен ден пожелах да го рисувам от натура. Той беше облечен празнично, готов за градски отпуск и с удоволствие прие да ми позира на мот. кораб „Беломорец” , на мостика. Времето доста напредна, а и той се поизмори от 2 часовото позиране, оставихме довършването на рисунката да стане друг път. По най-различни причини, обаче това не се осъществи и остана недовършена. По-късно, когато той вече беше на стаж във Варненския флот, ми беше пратил кратка бележка ,в която ми припомняше да завърша рисунката и му я пратя по някой командирован другар, но и това не сторих, като успях само да я запазя с надежда, че все някога ще се видим и ще я довърша. Такава е историята на недовършената негова рисунка.

По-характерни лични спомени с него през същото време са следните: При провеждане на словесно занимание в едно от моряшките помещения, офицерът между другото се опита да ни повдигне боевия дух с такива думи: „И така господа и юнаци, Румънците имат железни кораби и дървени сърца, а ние сме с дървени кораби, но с железни сърца и при един Дунавски бой ще ги победиме и т.н. В изказването си аз подчертах, че е по-добре и нашия флот да разполага с железни бойни единици и, че сърцата са ни еднакви от мускул. Дръзкото ми изказване се изтълкува за апостроф и още в момента бях изгонен от помещението със заповед да отида в ареста. И точно когато отварях вратата чух гласа на Никола Вапцаров: „Господин лейтенант нима може да се наказва някой, който казва истината – не само ученика Милушев, но всички ние тук знаеме, че на всички хора сърцата са еднакви и…” Марш и ти при Милушев, се чу нова заповед.В ареста той стоя 3 или 4 дни, а аз излезох на 7 ден. Беше получил хубав колет и почти половината от него го даде на мен.

При едно учение срещу течението на Дунав бехме наедно с Никола Вапцаров на парното корабче „Ст. Караджа” известно с тежко обслужване на котела. Той беше машинист, а аз огняр. След като вече силите ми не достигаха и имаше опасност да изпусна парното налягане Вапцаров забелязал видът ми, веднага дойде при мен и се разпореди да заема неговото място, а сам взе лопатата, като в скоро време успя да закрепи нужното налягане. Един офицерски кандидат – старши на маш. команда, видял смяната и заповеда на Вапцаров незабавно да си заемеме съответните места с думите: Всяка жаба да си знае гьола.” Аз се подчиних, но когато посегнах към лопатата Вапцаров се обърна към офицера с думите: „Предпочитам да бъда наказан, но не да гледам как моя другар се измъчва. Когато аз се изморя и другаря ми си отпочине тогава ще Ви изпълня заповедта. За това високо чувство на другарство наказание не последва. Бех му много благодарен и още повече го обикнах. Той като техник не стоеше по-високо от нас, но всички чувствахме, че като човек надарен с голем ум, стои над всички ни с много степени. Обичаше да пише стихове и понекога ги рецитираше пред нас с умението на надарен артист. Ставаше му обаче неприятно, когато някой се опита да го похвали. Тези са накратко запомнените моменти из живота ми с Вапцаров.

След уволнението ни, сме се срещали случайно на два пъти. Първия път се видяхме на площад „Св. Неделя” (пл. Ленин) когато беше огняр в БДЖ, оплака се от тежката работа и ми се чудеше как понасям казармения живот, като аеромонтьор в летище-Пловдив. Стана дума за политиката и разбрах че в това отношение е много назрял, даде ми и некои съвети. Особено му стана приятно като му казах, че рисунката е запазена. Взе ми адреза в Пловдив и обеща че по време на панаира ще ми гостува и ще си прибере тази рисунка. Похвали се че дава статии във в. Жупел и некои др. вестници.

Втората ни и последна среща беше през 1941 (42) година на бул. Руски пак случайно до сладкарница „Сурович”. Беше скромно облечен, небръснат с изнурен вид. Това ми даде основание, че е зле материално и побързах да го поканя да се почерпиме в сладкарницата. Той обаче отказа с предлог че много бързал и искал непременно да намери по движението негов добър приятел. Познавах му характера и не настоях, но майсторски успех да го изненадам, като му сложих неколко 50 лв. монети в джоба. Той се опита да ми ги върне обратно, като ме убеждаваше, че с парите е добре, но този път аз се наложих. Усмихна се леко и побърза да се разделиме. Видях, че наистина е притеснен с времето и си подадох ръката. Последва сърдечно ръкостискане с пожелания на добри приятели. Попитах то, как и къде мога да му се обадя, но ми отговори че засега е в движение – щел той да ме потърси. Сбогувахме се и изчезна в навалицата, видимо търсещ некого.

Неколко месеца след срещата ни научих с болка за героичната му смърт.

Сашка ЖЕЧЕВА, Централен държавен архив

Източник: tretavazrast.com

Сайта не носи отговорност за написаните коментари

Loading...

loading...



Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.