Разстрелът на Парашутната дружина

Загинаха ми момчетата, господин генерал, докладва със сълзи на очи капитан Любомир Ноев, командирът на Парашутната дружина.
Война е, Ноев. Без жертви не може. Така отговаря командващият Първа българска армия генерал-майор Владимир Стойчев вечерта на зловещия 18 октомври 1944 г. Тогава елитната част на войската – Парашутната дружина, е хвърлена като обикновена пехота срещу силно укрепената от немците позиция на Стражин. Само в този кървав ден загиват 35 парашутисти, а 65 са ранени.

18 октомври 1944 г. Силно укрепената височина е превзета. Но не с десант, за какъвто са се готвили парашутистите. А с пехотна атака, при която падат многото жертви. Не е ли имало друг начин за пробив?

Битката започва още преди съмване – в 6 ч. и 1 минута. Но никъде не се споменава за артилерийска подготовка, която е задължителна срещу такава силно укрепена позиция. Ако нашата артилерия не е разполагала с мощни оръдия, в Червената армия отдавна е на въоръжение 152-мм гаубица, предназначена изключително за действие по време на настъпление. Чрез батареи и дивизиони, комплектувани със 152-мм гаубици, първо се осигурява максимално унищожаване на недостъпни за пехотата вражески огневи точки, а след това с артилерийски огън се подкрепя атаката, като не се дава възможност на противника да води насрещен огън срещу настъпващите. Нищо такова не се случва на 18 октомври 1944 г. на Стражин. Така щурмът се превръща в кървав разстрел на елитните парашутисти, които, въпреки жертвите, постигат победа. Тя е извоювана благодарение на тяхната воинска чест, а не на „повдигащия духа им“ помощник-командир Димитър Захариев, който се вдига на партизански юруш с автомат в ръка въпреки предупредителните викове. Разбира се, убиват го веднага.

Защо Парашутната дружина е хвърлена като редова пехота, без артилерийска подготовка, сякаш на явен разстрел. Срещу нея са силни части на Вермахта мотивирани не само от бойната си подготовка, но и от силен психологически стимул. Те ни мразят. Пропагандата им е внушила, че ние сме подли и неверни съюзници.

Кой е дал заповед за тази случайно или нарочно неподготвена атака? Казват, че не сме имали достатъчно самолети, с които да извършим десант, разказва след години легендата на Парашутната дружина полковник Никола Костадинов, ранен на Страцин. Дали ние, единствената елитна парашутна част в България, е трябвало да бъдем пуснати в такъв неравен бой? Обяснението е, че може би понеже сме немски възпитаници е имало виждане:

„Дай да се отървем от тях!“ казва полковникът, който си отиде наскоро на почтена възраст. Самолети е имало. Разстрелите на пилотите от комунистите тепърва предстоят. Тогава? Генерал Стойчев: „Трябваше да действат парашутистите, защото ние разчитахме именно на подготовката, на бойния им дух, на смелостта им, на храбростта им.“ Това е гръмка, но куха фраза на каквито някогашният ескадронен командир е голям изпълнител. Но истината сякаш е в една друга подробност. Веднага след кървавия ден на позициите при оцелелите пристигат генерал Стойчев и… генерал Бирюзов! Съветският генерал е назначен за председател на Съюзническата контролна комисия в София, той няма никакви командни фронтови функции. Що ще на предните позиции. Може би – да провери как съветският опит за използване на въздушни десантчици като елитно пушечно месо се внедрява в българската войска?

Какъв е този опит?

За него разказва Виктор Суворов в историческото си изследване „Последната република”. Анализирайки Втората световна война, той установява че във всеки решителен миг, когато голяма битка виси на косъм, Сталин успява да извади свежи сили. Които носят названия и номера на пехотни гвардейски дивизии и корпуси. Но всъщност са елитни въздушно-десантни корпуси, които са хвърляни на най-кървавите участъци като редова пехота. „Когато Хитлер през лятото на 1942 г. хвърлил 4-а танкова армия към Кавказ, на пътя й се изправили два гвардейски корпуса.“ Оказва се, че това са няколко въздушно-десантни бригади, преобразувани в гвардейски пехотни бригади и вкарани в състава на 10-и и 11-ти гвардейски пехотен корпус.

Единственият стимул за десантчиците, деградирани до пехотинци, бил, че направо им давали званието гвардейска бригада, дивизия, корпус. И какво се получавало: „Генерал-лейтенант И. Росли бил генерал-майор, назначили го за командир на 11-и гвардейски пехотен корпус и му заповядали да спре 4-та танкова армия на Клайст. Всичко е наред, войниците му са първокласни. Само че…никой не ги е обучавал да се отбраняват и на тях се полага само леко въоръжение“, пише Суворов. И добавя: „Срещу танковете – героизъм. Срещу атаките от въздуха – пак героизъм. Само че те никога не извършили десант. Тях ги хвърляли под танковете.“

И ако дотук Суворов споменава отбранителни боеве, следващият от многото му примери за изпращане на смърт на десантчици като обикновена пехота е форсирането на река Ловет на Северозападния фронт през декември 1942 г. Задачата е да се разкъса германската отбрана. И там са хвърлени десантчици, набързо „преквалифицирани“ в пехота. „Пробивът на отбрана е работа, за която се иска тежък инструмент: гаубици с по-голям калибър, тежки танкове, много сапьори с тяхната специална техника. Пробивът на отбрана – това са минохвъргачки и „катюши“. За пробив на отбрана са нужни първокласни артилерийски коректировчици и много боеприпаси. Десантчиците разполагали само с храброст. Тях ги хвърляли в боя като стахановците на строителството на московското метро, въоръжавайки ги с ентусиазъм…“, пише горчиво Суворов.

Дали бъдещият маршал Бирюзов е останал доволен от „внедряването на челния съветски опит“.

Оцелелите от дружината получават награди, а командирът капитан Ноев става майор. Като такъв загива през пролетта в Унгария. Където нашите парашутисти, пак използвани като пехота и част от Бронираната бригада, са връхлетени изненадващо от истински германски диверсионни десантчици.

Нека оставим гръмките, но кухи фрази, така характерни за цитирания Стойчев. Който просто рекъл – война е, без жертви не може. Зад гърба му – Бирюзов. Защо загинаха парашутистите? Кой ги изпрати на разстрел, но напук на него и на покровителите му те оцеляха и победиха? Ако Сталин наистина в някои трудни моменти е имал нужда от десантчици като пехота, толкова ли в нашата армия не е имало други части, а са изпратени парашутистите? Кой подписа заповедта за убийствената атака, която те превърнаха в подвиг? Време е за отговори!

Поклон, дълбок поклон пред тези достойни офицери и бойци, които написаха с кръвта си името Стражин като победно за българската армия! През войната загиналите парашутисти са 59. Когато на 24 ноември 1944 г. дружината се завръща в София, бойният й състав е почти наполовина. 56 души са убити, а 151 ранени. Поклон и пред онези офицери, които след като са дали всичко за България по фронтовете, като поручиците Йоцов, Марков и Петков са разстреляни от „народния съд“ или са изтърпели всички гаври и унижения на комунистическата власт, която през 1946 г. ги изхвърля от армията. Време е за истина!

Добромир Пелов


Източник: armymedia.bg

Сайта не носи отговорност за написаните коментари

loading...

Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.


Ако Ви харесва това, което правим, може да ни подкрепите:

Благодарим Ви и пазете завета на предците ни!