Превратностите на съдбата на един бележит род

За Захарий Стоянов като апостол на Априлското въстание, политик и писател е изписано много, но малко се знае за съдбата на единствената му дъщеря.

Записана на неговото име, Захаринка се ражда след трагичната му смърт в Париж, омъжва се в Германия, където живее до смъртта си. Приживе тя поддържа контакти с България и родното село на Стоянов – Медвен, но нейните деца, внуци и правнуци живеят в Германия и окончателно късат връзката с България и българския си произход.

Цанен от семейството си като овчар и по-късно като абаджия в родното си село Медвен, Котелско, Захарий Стоянов се опълчва на баща си и заминава за Русе, за да се образова. Там живее в къщата на баба Тонка Обретенова.

Влюбва се в най-малката й дъщеря – Анастасия Тихова Обретенова, възпитаничка на Московския девически институт. Двамата се венчават на 31 януари 1882 г. в дома на Константин и Мариола Доганови в Русе.

Това става тайно от баба Тонка, защото „тя не давала дъщеря си на Захарий Стоянов и дълго негодувала от този брак“, пише един от биографите на апостола – землякът му Стефан Чирпанлиев.

По спомени на съвременници той описва Анастасия като „много хубава жена, с бяло лице, черни очи и чаровна усмивка…строга и същевременно весела“.

Първото им дете със Захарий Стоянов – Марийка, се ражда недоносено в края на декември 1882 г. и умира. Второто момиченце – Аглика, също умира след раждането.

Третата им дъщеря отново е кръстена Аглика – на Агликина поляна, обетованата земя на Хаджи Димитър на един връх от Сливенската планина, пише Чирпанлиев. Момиченцето обаче се разболява от менингит и умира едва на две години.

Четвъртото дете на Анастасия и Захарий Стоянов се ражда след неговата мистериозна смърт в Париж и той практически не успява да види единствената си оцеляла рожба. При последното му пътуване във Франция Анастасия вече е бременна със Захаринка.

По това време Захарий Стоянов е председател на Народното събрание и заедно със съпругата си заминава за френската столица на 29 август 1889 година. Целта му е да посети Първото световно изложение, посветено на 100 години от избухването на Великата френска революция, и да купи оттам нови книги за библиотеката на парламента.

Към онзи момент Захари Стоянов е оставил далеч зад себе си овчарските си години и за по-малко от 10 г. става един от най-крупните български летописци и кореспондент на престижни френски, английски и руски издания. Развива и завидна съдебна кариера, като специализира в криминалистиката. Изучава редица автори в правните науки – гръцки и латински, френски и руски, немски и английски.

Вместо да се завърне в България с книги за парламентарната библиотека, Захарий Стоянов умира при неизяснени обстоятелства в парижкия хотел „Суец“. По-късно неговата дъщеря Захаринка ще научи от майка си, че преди отпътуването за Франция семейство Стоянови са гостували в дома на Стефан Стамболов.

От това обстоятелство се събудило съмнението, че домакинът сипал диамантен прах в чашите за кафе.

Според други хипотези, Стоянов е бил отровен с бира, в която е имало стъклен прах. Според трети, убийството му е било организирано от масоните – Стоянов е бил член на масонската ложа в Русе и на сподвижниците му не се харесало, че разкрил в пресата строго пазена от тях тайна.

Някои изследователи допускат, че е възможно Захарий Стоянов да е имал хронично заболяване, други са убедени, че той е жертва на политическо убийство, както после Стамболов е убит при атентат в резултат на дворцовите интриги на Фердинанд.

Така или иначе, още по пътя за Париж, във Виена, българският апостол получава криза в стомаха.

Вечерта в някогашната стая 42 на хотел „Суец“ отново му прилошава, трета криза го спохожда сутринта и на 2 септември 1889 г. той умира от разкъсване на червата. И до днес на хотелската фасада стои малка метална табелка, която на френски език информира, че там е починал Захарий Стоянов.

„След неговата смърт моята майка е живяла един усамотен живот“, пише по-късно единствената му дъщеря Захаринка Стоянова. Тя се ражда седем месеца след смъртта му – на 4 април 1890 г., в Русе.

„Аз се учих три години във френския пансион в Русе. През 1906 г. заедно с майка ми се отправихме към Женева. По пътя обаче за няколко дни престояхме при свой близък (кума на родителите й Константин Доганов – б. а.) в Мюнхен и той ни убеди, че е най-добре да останем там“, пише след години Захаринка.

Тя постъпва в девически пансион в Мюнхен, но мечтата й е да стане художничка. По тази причина с майка си тръгва за Швейцария, но тъй като животът там е по-скъп, двете остават в баварската столица. Това било и единственото решение, тъй като българската власт отнела пенсията на майка й и тя работела като учителка, за да издържа себе си и дъщеря си, посочва Стефан Чирпанлиев.

Пътищата в България били затворени за двете – „неприятелите на баща й тържествуват, баба Тонка е починала, къщата – съборена. В малкото куфарче са прикътани томчетата на „Записките“, най-голямото бащино наследство“, разказва Чирпанлиев.

Захаринка Стоянова започва да изучава изобразително изкуство в Германия и през 1914 г. се омъжва за немския инженер Вилхелм Громбах, който преподава и рисуване.

Междувременно през 1927 г. Анастасия умира. Захаринка се установява в родния град на мъжа си Аугсбург заедно с дъщеря им Хилдегард. През 1945 г. заради антифашистки прояви Вилхелм е хвърлен в концлагер Дахау и изгорен от фашистите.

Единствената дъщеря на Захарий Стоянов се отдава изцяло на дъщеря си Хилдегард и внуците си Ингеборг и Харолд.

Още като много млада, тя е закърмена с патриотичния дух на родителите си и помага на майка си за издаването на трудовете на Захарий Стоянов. Във всичките си изяви и кореспонденцията си тя подчертава българския си произход.

Произнася и паметната реч на сесията на БАН на 15 април 1969 г. по повод 80-ата годишнина от смъртта на баща си. Присъства на откриването на музейната сбирка в родното му село Медвен като дарява на музея много експонати, архивни материали, книги. Среща се с много деца и читатели и им разказва на стар български език за стореното от Захарий Стоянов.

Споделя и една любопитна история, която запомнила от майка си. Агенти на руския царизъм предлагали златни рубли на баща й, за да не напада с жлъчното си перо техните господари. Той отговорил с усмивка: „Аз съм български патриот, сбъркали сте адреса“.

Захаринка цял живот носи на ръката си златния пръстен на баща си с три камъка в цветовете на националния трикольор – бял бисер, зелен смарагд и червен рубин.

Три години преди да издъхне, през 1985 г. тя участва активно в тържествата, организирани в Пловдив по случай 100 г. от Съединението, и присъства на откриването на паметника, посветен на историческия акт. Тогава тя отсяда в дома на Храбър и Милка Стоянови в Пазарджик.

Дядото на Храбър – Вичо Стоянов, е най-малкият брат на Захарий Стоянов. Той живее от 1883 до 1889 г. със семейството на Захарий и Анастасия Стоянови в Русе, а по-късно става директор на Сметната палата в София

Захаринка умира на 98 години на 8 октомври 1988 г.. Почти вековният й живот сякаш е възмездие за ранната кончина на баща й и за смъртта на трите й невръстни сестри. Живее при дъщеря си Хилдегард в Хамбург и гордо разказва, че внукът й Харолд досущ приличал на прадядо си. Показва и негови снимки – същите високи скули и остри, проницателни очи.

Захарий Стоянов има и две праправнучки – Михаела и Андреа, които са родени в Германия. Потомки са и на баба Тонка по майчина линия. Българският им произход обаче по никакъв начин не бележи биографиите им.

Автор: Камен Колев


Източник: desant.net

Сайта не носи отговорност за написаните коментари

loading...

Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.


Ако Ви харесва това, което правим, може да ни подкрепите:

Благодарим Ви и пазете завета на предците ни!