По следите на Филип Симидов във Врачанско

Думите отлитат. Остава книжнината. Архивите в Бяла Слатина и Оряхово още пазят във времето следите на възрожденеца Филип Симидов.

Кой е Филип Симидов?

Роден във Велико Търново на 25 май 1852 г., бъдещият поборник за народна свобода още като ученик е посветен в тайните на комитетските дела от Христо Иванов Големия – Книговезеца и отец Матей Преображенски – близки съратници и другари на Левски, пред когото полага клетва да служи на народа си. След завършване на Земеделското горско училище в Букурещ, Филип Симидов учителства в Лясковец, Цариград, Велес и Бяла Слатина. Навсякъде, наред с просветителската си дейност, той проповядва и революционните идеи за освобождението на България, като в последните две селища именно той основава революционните комитети.

„Още по това време Филип Симидов проявява и своите творчески заложби – съобщава в изследването си „Щрихи към дейността на Филип Симидов” на 20-те Зимни четения на Историческия музей във Враца Валерия Тарашоева – завеждаща отдел „Възраждане” към музея. – В Цариград, заедно със Стефан Стамболов, през 1874 г. превеждат и издават „Народно четение. За парите”. Христо Ботев помества насърчителен отзив за книгата в издавания от него в. „Знаме”. Филип Симидов съчинява и стихове, които публикува във в. „Шутош”, редактиран от Петко Рачов Славейков и Стамат Даскалов”.

Освен с книжовни заложби, Филип Симидов е надарен и с художествена дарба, благодарение на която изработва от восък печатите на врачанския и оряховския каймаками и тези на кметовете и помощниците им от почти всички селища във Врачанско. В тайната си тескереджийница в Бяла Слатина той умело изработва фалшиви паспорти на много революционни дейци. През него минава и тайната поща от Революционния комитет в Букурещ до Враца и района. Филип Симидов развива активна дейност не само в Бяла Слатина, но и в Оряхово, и околните селища.

Създава революционни комитети в Търнава, Струпец, Еница, Галиче, Кнежа, Долни Луковит и Бреница. В разгара на подготовката за Априлското въстание той е принуден да напусне Бяла Слатина, тъй като при залавянето на Никола Славков, в ръцете на турските власти попада и тескерето, изработено от Филип Симидов и те започват да го издирват. Преминава Дунава и се приобщава към българската емиграция в Гюргево, която подпомага подготовката на Априлското въстание и сформирането на Ботевата чета. По искане на Христо Ботев, той изработва за четата знаме от тънка мушама, върху която изрисувал с маслени бои коронован лъв, изправен на задните си крака, готов за бой, с надпис над него „Свобода или смърт”, а под него „На оружие, братя”.

По-късно Филип Симидов се включва в Българското централно благотворително общество за възобновяване на българската държава, става писар и зводен командир в четата на Филип Тотю. Редактира в. „Нова България” и публикува в него свои стихове. Из под перото му излизат записки за българските чети, върху които по-късно Иван Вазов написва „Немили-недраги”.

По време на руско-турската война Филип Симидов развива активна разузнаваческа дейност в Западна България, в услуга на руската армия.

Той съдейства на Десния „летящ” отряд на ген. Леонов при освобождаването на селищата в Северозападна България, включително и Враца.

След края на войната поборникът е награден със сребърен медал за храброст – Георгиевска лента. В свободна България Филип Симидов заема редица отговорни постове. На 17 октомври 1883 г. е назначен за кмет на Оряхово и възобновява града в окръжие. Избран за народен представител от Оряховска околия и подложен на силен натиск от стамболовистите. Основава в Оряхово фабрика за мастило и червен восък, която изгаря при пожар. По-късно той се установява да живее в Русе, където оглавява поборническо-опълченското дружество и развива богата книжовна дейност.

Историческите му съчинения се родеят с тези на Захари Стоянов и Стоян Заимов, казва Валерия Тарашоева и цитира част от негово писмо малко преди смъртта му през 1925 г.:

„Вяра света, „светая светих” беше тя такваз, която вдигаше духа до небесата, до възвишинейшата до безграничност любов към родната наша майка България, милата ни бащинска земя – робиня тогаз! Тази вяра света е непозната за днес живущото младо поколение…”

От думите му струи толкова много любов, примесена с разочарование – горчивата чаша, която трябваше да изпият поборниците, доживяли свободата… преди почти век. А днес? Къде е вярната любов народна? Дали ще я търсим само в книжните паметници, останали ни от преданите на България възрожденци?

Майя Пеева


Източник: news.vratza.com

Сайта не носи отговорност за написаните коментари

loading...

Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.


Ако Ви харесва това, което правим, може да ни подкрепите:

Благодарим Ви и пазете завета на предците ни!