На 7 юли 1345 г. умира Момчил войвода!

Севастократор Момчил или Момчил войвода, Момчил юнак, е български феодален владетел в Родопите и в Беломорска Тракия, живял през 14 век. Воин с внушителна физика, който е водил самостоятелна политика в сложната ситуация на Балканите по това време и е загинал геройски на бойното поле срещу турските нашественици.

Момчил е българин роден около 1305 г. Поразявал с физическите си качества. По всяка вероятност е от незнатен произход. Бил толкова висок и снажен, че бил „колкото двама души“, „всички се дивели на величествения му вид“, а турският поет Енвери пише: „…приличаше на минаре!“ Първоначално бил „хонсар“ (разбойник) сформира чета в граничната област на България с Византия и/или Сърбия, за което е преследван от властите.

Около 30-годишен, във времето преди 1341 г., той преминава във Византия и постъпва да служи при Андроник III Палеолог (имп. 1325 – 1341) като стратиот – прониар т.е. земевладелец, който срещу дадения му поземлен имот се задължава да служи във войската. Така Момчил преминава в съсловието на дребната служебна поземлена аристокрация. Византийските власти настояват да прекрати разбойничеството, защото застрашава мирния договор с българското царство, обаче Момчил упорства. Вероятно България се домогва византийците да предадат размирника, това слага край на прониярството и той бяга в Сърбия.

Отивайки на служба при крал Стефан Душан, сформира дружина от 2.000 българи и сърби привлечени от личността му. По думите на Енвери бил прочут „в сръбската страна“. Възможно е в двора да са се запознали с Кантакузин, който също идвал там. Управлява, според местната легенда, като васал Пирот и околната българска област. Средновековният Пиротски замък, много близък като архитектура до Видинския замък Баба Вида и днес е обозначен на картите като исторически паметник „Момчилов град“.

Момчил през 1343 г. заедно с дружината си е привлечен от великия доместик, провъзгласил се за император Йоан VI Кантакузин за съюзник в Гражданската война във Византия 1341 – 1347. Кантакузин пише, че когато напредвал с войските си към Солун, неочаквано в лагера дошъл Момчил, начело на малка армия и се поставил в негова услуга. Съвсем „случайно“ по същото време пристигнали и пратеници от Родопите, които щели да му се покорят, но само ако Момчил бъде техен управител. Така според хрониката Момчил бил назначен от императора за управител на областта „Меропа“ – западните и Средните Родопи и части от Беломорието между р. Места и Гюмюрджина и в Родопите по течението на р. Арда до Чепеларска река с крепостите Света Ирина и Подвис (при дн. Смолян). Войводата разполага със сериозни за времето си въоръжени сили. Първоначално има 5000 пехотинци и 300 конници, набирани най-вероятно само от Меропа.

Скоро след като получава крепостите в централните Родопи (Меропа) Момчил слиза и заема Ксанти, установява там своя дворец, „дом“ според летописите, прави го истинска своя столица и разширява територията си до Бяло море с дн. Порто Лагос и крайбрежието, включвайки силната крепост Перитор (Буруград) на северния бряг на беломорското езеро. През 1345 г. има 4000 конница. С тези значителни за епохата военни сили Момчил подпомага Кантакузин във войната му срещу константинополското регентство, водено от великия дук Алексий Апокавк.

В май 1344 г. великият дук Алексий Апокавк от името на императрицата Анна Савойска търси съюз с Момчил като един от начините за справяне с Кантакузин, като константинополските сили обещали на българския воевода да го провъзгласят за деспот. Момчил бил много ценен и за Кантакузин, който, за да надмогне съперницата си, го провъзгласил за „севастократор“ най-високата титла след тази на царя според правилата, давана на неговия брат. Съперничеството с Йоан Асен, управител на „Мора“ – източните Родопи по р. Арда, част от дн. Кърджалийска област c крепостта Перперек, син на Андроник Асен и шурей на Йоан Кантакузин, както и c подвизаващия се около Момчиловите владения Матей Кантакузин, син на императора, но най-вече поради назряващото противоборство с най-близките съюзници на Кантакузин – турците на Умур бег, чиито нашественически орди нападат българите и безчинстват в момчиловите земи, кара Момчил да скъса съюза си с Кантакузин, който „заплащал“ за услугите на турците по най-лесния начин, с плячка, като ги оставял да грабят в Тракия и Беломорието т.е. в „Момчиловите български земи“. Там те се отдавали на разюздан грабеж и отвличали в робски плен огромен брой хора и добитък. Момчил се чувствал длъжен да защити от турските вилежи своите хора, пък и гърците които били негови поданици, и се нагърбва с непосилната задача да спре наплива на турското нашествие през морето. Владетелят освен това не се покорява и на Цариград и приема севастократорската титла от Кантакузин, но и него не признава за сюзерен. Фактически от васален става напълно самостоятелен български владетел в Беломорието и Родопа, противопоставящ се и срещу двете византийски страни, и срещу турците. Момчил вече е бил сила, с която балканските владетели трябвало да се съобразяват. Известните Влахо-български грамоти го величаят като „непобедимият и изкусен във войната„ Момчил, човек, „…когото храбростта не напускала никога“. Така едновременно откъснал се както от Кантакузин, така и от Анна Савойска, воювал непрекъснато срещу единия и другия, „превземал градове и села, изглеждал всемогъщ и непобедим“. Присъединява нови части от Беломорието, нещо особено важно за прехранващите се със скотовъдство българи от планината, създава своя феодална държава с център град Ксанти и води самостоятелна политика. Войската му се набирала на доброволни начала. Впечатлението и споменът за нея е толкова силен, че столетия след 2 – 3-годишното съществуване на държавата, столичният ѝ град е наричан от местните българи не Ксанти, а Царево.

През юни 1344 г., защитавайки владенията си от турските набези, Момчил напада и побеждава турците в Битката при Бистонското езеро (Порто Лагос) като запалва турския флот – изгаря 3 от 15-те турски кораба, като през нощта изпраща кораби, които запалват закотвените плавателни съдове на врага, разбива охраняващия ги турски отряд, позволил си да се дебаркира на неговия беломорски бряг и избива 250 турци. Така започва войната с Умур бег и византийският му съюзник, императорът Кантакузин. Те с големи сили веднага нахлуват в беломорската държава на Момчил, но той не не се стряска, а маневрирайки с дружината си успява да изненада в началото на юли 1344 императора отделно от турските му съюзници, докато е на лагер при Гюмюрджина до развалините на Месина (Миноспол) и да му нанесе силно поражение. Византийците са разбити, Кантакузин е ударен с меч по главата, конят му е убит и той по чудо се спасява от плен. Поражението кара византийците да се изтеглят от Момчиловите владения. Част от пленените знатни византийци, приближени на Кантакузин, са изпратени от Момчил като подарък в Константинопол. Зарадваното константинополско регентство веднага изпратило знаците на обещаното деспотско достойнство.

Както допуска Пл. Павлов, вероятно същата година или в началото на следващата се Момчил жени за знатна българка от Търновското царство, което го прави съюзник на цар Иван Александър (1331 – 1371). Фолклорът я нарича Рада и Видосава, но исторически сведения как се е казвала не са открити. Според Пламен Павлов между Момчил и българския цар съществува определена координация на действията. За това обаче няма абсолютно никакви доказателства в изворите.

Войната с турци и византийци в 1345

На 7 юли 1345 строеният пред стените на Буруград отряд на Момчил е атакуван е от многочислени турски предни сили, които отхвърлят българите и убедени, че са победили, се пръскат да мародерстват в околността. Когато пристигат главните сили водени от императора и Умур бег те изненадани виждат пред себе си строена в пълен боен ред уж разбитата българска войска и са принудени също да се строят за бой. В центъра са елитните турски и ромейски части, командвани лично от императора, дясното крило от леко въоръжени турци командва Умур бег, а на лявото са лековъоръжените византийци. Противно на очакванията атаката започва не огромната турско-ромейска армия, а войните на Момчил. Те удрят с голяма енергия центъра и се врязват в противниковата войска, но подавляващото числено превъзходство си казва думата и дълбоко ешалонираните редове на противника макар да се огъват, не са пробити и устояват на удара. Те на свой ред се опитват да настъпят, но сега българите твърдо и дълго устояват на техния многочислен натиск. Сражението е продължително и много ожесточено, дълго не е ясно кой ще надделее, постепенно обаче българите са изтласкани в към стените на Буруград където не могат да водят бой в конен строй. Момчил пръв слиза от коня и както винаги лично повежда поредната атака като се хвърля пеша извадил меча си срещу приближаващия противник, изумлението и възхищението на турци и ромеи от храбростта и силата му остава записано в стиховете „Деянията на Умур паша“ на Енвери и хрониката на Кантакузин. Боят е ожесточен и никой от българите не мисли да отстъпва пред пълчищата турци и византийци, но Момчил пада в боя и това окончателно решава изхода му. Дори врагът му императора споделя в писанията си, че плакал над посеченото му тяло оплаквайки непоколебимия му дух и изключителната му личност. Тай заповядва жената на Момчил ескортирана от Райко и българите да бъде пропусната свободно със всичките си скъпоценности до границата с Търновското царство, откъдето явно тя е родом.

Момчил пада в сражението срещу турците като обикновен воин, подвигът му е повторен след това от последният ромейски император, когато турците превземат и Константинопол. Храбростта на Момчил е отразена в летописите и епоса на балканските народи. Йоан Кантакузин освобождава Райко и съпругата на Момчил, но отнема владението им и включва областта Меропа в своите земи, дали обаче извън тясната ивица по крайбрежието е имал реална власт във вътрешността на Родопите при Подвис, където според преданието се установява с част от оцелелите воини войводата на севастократор Момчил и негов братовчед Райко и с тях и рода си прави селото Райково (дн. част от Смолян) е трудно да се каже.

Турците победили опасен противник като българския владетел и защитник на Беломорието здраво се вкопчват в европейските земи. Гражданската война между ромеите продължава, а балканските владетели все още не приемат азиатската заплаха достатъчно сериозно, което допълнително улеснява техните нападения и завоевания.


Източник: wikipedia.org

Сайта не носи отговорност за написаните коментари

loading...

Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.


Ако Ви харесва това, което правим, може да ни подкрепите:

Благодарим Ви и пазете завета на предците ни!