На днешната дата отбелязваме рождението на ген. Никола Жеков!

Никола Жеков е министър на войната на България (1915). Български офицер, генерал от пехотата – главнокомандващ на действащата армия по време на участието на България в Първата световна война (1915 – 1918).

През 30-те години на ХХ век Жеков е сред идеолозите на безпартийното управление и национализма в България, автор на статии с антисемитски и антимарксистки характер, а също и ръководител на Съюза на българските национални легиони (СБНЛ).

Никола Жеков е роден на 6 януари 1864 г. в Сливен. Първоначално учи в родния град, след което продължава образованието си в мъжката гимназия в София. През 1883 година, след успешно издържан приемен изпит, става юнкер във Военното на Негово Княжеско Височество училище.

Във връзка с подготовката за Сръбско-българската война (1885), на 9 септември 1885 година военния министър генерал-майор Кантакузин издава приказ, съгласно който всички юнкери от втория специален клас се зачисляват със звание портупей-юнкери в частите на войските. Почти месец по-късно, на 6 октомври с височайши указ юнкерите и възпитаниците на Военното училище се уволняват в отпуск до 1 януари 1886 година и им се разрешава да постъпват като доброволци в армията като унтерофицери.

Младият юнкер Жеков кандидатства за доброволец, но комисията го отхвърля, преценявайки неговото физическо състояние. Заедно с други юнкери от Военното училище се отправя към Пловдив и с разрешение на командира на Ямболския отряд подполковник Филов са зачислени към 2-ри Сливенски резервен полк, където Жеков е назначен за ротен командир. Заедно с полка си заминава за Елхово, който по-късно е изпратен като резерв на бойната линия Цариброд-Пирот и стои на разположение на главното командване. Скоро е сключено примирието и полкът без да участва във военните действия се връща обратно в Сливен и бива разформирован, а юнкер Никола Жеков се завръща във Военното училище за да продължи обучението си.

На 18 май 1890 г. е произведен в чин поручик. На 2 август 1894 г. е произведен в чин капитан и през есента на същата година е изпратен в Торинската генералщабна академия, която завършва през 1898 г. След завръщането си в България служи като като генералщабен офицер във 2-ри артилерийски полк, след това е преместен в гарнизона в Пловдив. През 1900 г. капитан Жеков е прикомандирован в ГЩ като офицер за особени поръчки, през 1901 г. е произведен в чин майор и е назначен за преподавател по военна педагогика във Военното училище. Малко по-късно е прехвърлен в Школата за запасни подпоручици в пехотата в Княжево, на която е началник от 1903 г. до 1910 година.

Като майор изпълнява и длъжността инспектор на класовете във Военното на Н. Величество Училище, където преподава военна педагогика и ръководи тактическите занятия на юнкерите. През 1905 г. е произведен в чин подполковник, а на 18 май 1909 г. – в чин полковник. На 27 март 1910 г. е назначен е за началник на 1-ви пехотен софийски полк, като същата година е прикомандирован временно да изпълнява длъжността началник на отделение при щаба на армията, след което от 1911 отново се връща като командир на 1-ви полк. На 1 март 1912 година е назначен за началник на Военното училище, а същата година придружава престолонаследника княз Борис на германските императорски маневри

През Балканската война (1912 – 1913) Никола Жеков е началник-щаб на Втора армия, която действа срещу Одрин.

По време на Междусъюзническата война (1913) се разболява тежко, което попречва на участието му, като при демобилизацията след войната е назначен за началник-щаб на окупационните войски в Западна Тракия.

През 1913 – 1914 г. полковник Жеков участва в дипломатическа мисия в Цариград, която води преговори за военна конвенция между България и Османската империя. След това е помощник-началник на Щаба на войската (лято 1914 – пролет 1915) и командир на Осма пехотна тунджанска дивизия (май 1915). На 2 август 1915 г. е произведен в чин генерал-майор. От 6 юли до 21 септември 1915 г. Жеков е министър на войната, след което по личното настояване на цар Фердинанд I на 24 септември 1915 г. е назначен за Главнокомандващ на действащата армия

Никола Жеков работи за намесата на България в Първата световна война на страната на Централните сили. Под негово ръководство през Първата световна война (1915 – 1918) българската войска воюва 3 години на Северния и Южния фронт. На 6 октомври 1916 г. е произведен в чин генерал-лейтенант за бойни отличия.

За участието си във войната през 1915 г. е награден с османски медал „За бойни заслуги“, през 1917 г. с османските сребърен и златен орден „Имтияз“, а на 12 май 1917 г. с османския орден „Османие“.

През септември 1918 г. заболява тежко и на 8 септември заминава на лечение във Виена, където го заварва Солунското примирие и заповедта за уволнението му. Преминава в запаса на 4 октомври 1918 г. Няколко години остава в изгнание в Германия и Австрия.

На 21 октомври 1921 г. се завръща в България и е осъден като виновен за Втората национална катастрофа от Третия държавен съд през същата година на 10 години затвор. След почти три години е амнистиран и излиза от затвора през 1924 г.

След излизането си от затвора, генерал Никола Жеков се отдава на научна и литературна дейност, като написва книги на чисто военни теми и мемоари. От 1931 г. чете лекции във Военната академия. От 30-те години се изявява като идеолог на идеите за национална общност и безпартийно управление. На 6 май 1936 г. е произведен в чин генерал от пехотата, избран е за почетен председател на Обществото на кавалерите на Ордена „За храброст.

Никола Жеков умира на 1 ноември 1949 г. във Фюсен, Бавария. На 7 ноември 1992 г. костите му са пренесени във Военния мавзолей-костница в София.

Източник: wikipedia.org

Сайта не носи отговорност за написаните коментари
Loading...

loading...

Ако Ви харесва това, което правим, може да ни подкрепите:

Благодарим Ви и пазете завета на предците ни!


Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.