Кой е Димитър Попгеоргиев?

Димитър Попгеоргиев, известен още и като Димитър Беровски и Димитър Македонски, е български революционер, войвода и просветен деец от Македония.

Димитър Попгеоргиев е роден в Берово през 1840 или 1841 година в семейството на свещеник. Първоначално той учи в родното си село, след което баща му го праща в гръцкото училище в Солун. През 1858 година постъпва в духовната семинария в Одеса, но не я завършва. Тук се запознава с Георги Раковски и попада под негово идейно влияние.

По-късно Попгеоргиев емигрира в Сърбия и участва в Първата българска легия в Белград през 1862 година. През 1863 година той постъпва за кратко като доброволец в сръбската войска. През периода 1863-1876 година Димитър Попгеоргиев подържа кореспонденция и сътрудничи на Стефан Веркович. По това време се запознава и с Арсени Костенцев.

В края на 1865 година той се завръща в Берово. От 1865 до 1868 година учителствува там, а по-късно и на други места. Той носи пръв в Берово български учебници и изхвъря от беровското училище сръбските книги. През 1873 година народът го избира за ръководител на училищните и църковните дела в общината. Всичките си усилия обаче той посветил на борбата за независима българска църква. Застава начело на борбата срещу гръцкото духовенство.

След като опитът да се присъединят към духовната власт на Българската екзархия и Дамаскин Велешки пропада, беровци започват открита борба. През 1874 година под ръководството на Попгеоргиев селяните от Берово изгонват струмишкия гръцки владика Йеротей, за което той е хвърлен в затвора. След бягство от затвора Попгеоргиев се установява в Цариград и влиза във връзка със Стоян Чомаков, Авксентий Велешки и други активисти на Българската екзархия. Заплашен от арест от турската полиция той се прехвърля в Солун.

Междувременно недоволството на малешевци към Йеротей е било тъй силно, че през 1874 година тяхната община, поради отказа да бъде допусната до Екзархията, се обърнала към българския епископ Рафаил Попов в Одрин да бъде приета в унията. Скоро обаче скъсва с униятството и достига до убеждението, че единственият начин за разрешаването на националния въпрос е политическата борба.

В Солун през 1875 година Попгеоргиев оглавява подготовката на т. нар. Разловско въстание, като създава революционно ядро около сдружението Българска зора.

По време на Априлското въстание Попгеоргиев е ръководител на Разловската чета. Въстаническите й̀ действия срещу турската власт се водят с променлив успех. След разгрома на въстанието Димитър Попгеоргиев продължава да води дружина. Дейността й̀ се активизира особено след обявяването на Руско-турската война през 1877 година, като по това време четата се състои от 30 доброволци от Разловското въстание.

След Берлинския конгрес Димитър Попгеоргиев взема активно участие в подготовката и провеждането на Кресненско-Разложкото въстание от края на 1878 и началото на 1879 година.

На 8 октомври 1878 година той е определен за началник щаб на въстанието, като заема този пост до 29 октомври, когато е арестуван за кратко. От 19 ноември с.г. Попгеоргиев отново е войвода на чета от 50 доброволци и въстаници. В разгара на въстанието е била изпратена една делегация в Учредителното събрание в Търново, в която участвал и Попгеоргиев. Нейната задача била да изрази горещото желание на всички българи от Македония за обединение с България, но мисията завършила без успех.

След потушаването на въстанието Попгеоргиев се установява в Кюстендил. Назначен е за окръжен полицейски пристав на града, а през първата половина на 1880 година за пристав в Цариброд. По-късно е околийски началник на град Радомир, а след това закупува чифлик в Кюстендилско и се занимава със земеделие.

Димитър Попгеоргиев участва в Сръбско-българската война от 1885 година и е награден с орден „За храброст“.

Димитър Попгеоргиев умира на 19 декември 1907 година в Долна Гращица, където е погребан.

Източник: teenproblem.net

Сайта не носи отговорност за написаните коментари

Loading...

loading...



Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.