Змейовете в българския фолклор

Митът за змейовете и драконите се среща в почти всички цивилизации и народи по света, независимо колко отдалечени са един от друг. Това ни навежда на мисълта, че всяка история е имала някакво реално проявление, на чиято основа са създадени легендите. Змей, ламята или дракона са създания, които по външност се отличават в отделните народи. По българските земи най-често преданията разказват за силни змейове, които се преобразяват на хора, обикновено за пакост. Често те отвличат млади момичета и ги правят свои невести.

В Северозападна България има момински обичаи и знаци, чиито корен е някъде в много дълбоката древност. За тях разказва Маргарита Николова в сборника „Регионални проучвания на българския фолклор“, том 4: Северозападна България, издаден от БАН през 2002 г.

Моминските обичаи, песните за змейове и сцена от пещера „Магура“ водят до заключението, че „сватбата“ и „любовта“ на Змея не са само метафора за мнима смърт на девойката, а действителен ритуал, пише Николова. Мнима смърт е често повтарян мотив в части на Северозапада – основната цел е да предпази живите, да ги „помири“ със света на мъртвите, да се измоли някаква услуга от свръхестествени сили. Обредът на сватбата със Змея е брачно посвещение, докосване на човешкото момиче от „специален персонаж с висок социален статус“. Тази личност е въплъщение на тотема – прародител от митовете. Николова е анализирала песни, изпълнявани по Великден, през пролетта, по жътва и по седенки, както и сцена в пещера „Магура“.

Предупреждаваме, че някои от описанията не са подходящи за лица под 18 години.

Змия изяжда или ухапва мома

Песни за Младенци, Великден и Еньовден: на празника моми и момци или момък и мома отиват в гората. Песните разказват сюжет с ухапване от змия или направо изяждане. Тези песни са най-архаичното ядро на мита и съдържат архетипа му и ритуала на брачно посвещение, разказва М. Николова. Змията е най-архаичната представа за образа на змея. Поглъщането или изяждането символизира смърт за посвещение – спомнете си библейските и други религиозни текстове с изядени герои. Ухапването от змия символизира дефлорация, а хващането за ръка – символичен брак, равен на загубата на девственост. Гората, до която отиват, е символ на отвъдния свят. Девойката е „ухапана“ или „изядена“ от персонажа с облик или маска на змия. Следва символична смърт, от която момичето се връща като жена, с право на брачни отношения. В много древни култури се среща сюжетът с ритуално отнемане на девственост, често от жрец или човек с висока позиция. В по-нови времена това е останало по-скоро символично, но корените му със сигурност могат да се търсят в практики отпреди хилядолетия.

Змия или самодиви отвличат невеста от хоро или край вода

Песните се пеят на Великден и Празната неделя след него. На зелена поляна сред гората се прави събор в Празната неделя, на който се събират всички моми и булки, а избрата невеста отива с девер/брат. Похищението става след като „три пъти оро обърна“, на третия ден на хорото или след като стъпят на каменния мост в полето. Извива се вихрушка , буря или силен вятър, който напрашва очите на невестата, тя ослепява, обърква й косите, изцапва й лицето и дрехите, отнася й перото „на самодивското блато“ и грабва забрадката й. Тя моли брата да я заведе на кладенец, езеро или блато да се измие и изпере. Когато е свършила и се изправя, над нея стои „жълт змей“, който й заявява, че е негова:

„Ми са, не ми са невесто/Ти си моя, па моя“

В някои вариации над водата не стои змей, а три самодиви. Те се обръщат към невестата и казват, че ще е тяхна, макар да се мие и пере хубаво, което е равнозначно на полова зрялост. Самодивите ще я вземат, тъй като „венчена, но несведена“, т.е. не е преминала брачно посвещение. В този случай Великден идва „за зло“, за да отвлече невестата. Водата, както гората и пещерите, е входът към другия свят, в който живеят митичните създания. Много български приказки повтарят мотиви за „Горната“ и „Долната“ земя, в които млади момичета са грабнати от митични създания и трябва да им се отдадат завинаги или по-често – за определен период, нещо като задължително изпитание и посвещение.

В обредната практика след като невестата е отведена до водата, където се измива, похитителят Змей и самодивите ще извършат ритуал по брачно посвещаване. Той е необходим, тъй като невестата е стигнала зрялост като жена, но все още е девствена. Омърсяването, ослепяването са белези на отвъдния свят, а мостът е пътят за задгробния живот. Вихрушката – олицетворение на Змея, е като бога на северния вятър Борей, почитан от траките. „Невеста“ в този смисъл е девойка, която тръгва без име и без лице на посвещение в отвъдния свят. Коренът на думата е ved – зная, откъдето „невеста“ означава неизвестна, незнайна.

Практиката за баладични песни, хора и обреди, свързани със смъртта и отвъдния свят, се появява около Великден в Северозападна България. Смъртта е само символична, а не реално жертвоприношение. Фолклористите предполагат, че обичая Лазаруване е представя „посвещение в смърт“, която ритуално завършва на Великден. Към това могат да се добавят останалите до нови времена обичаи на лазарки, свързани с вода и зеленина – след като пеят песни и се събират „на зелено“, момичетата хвърлят венци или цветя по вода, правят заклинания над вода и гадаят коя как ще се омъжи.

Змей отвлича мома от седянка

Сюжетът започва на седянка – момата заявява, че никой не може „да я излъже“, т.е. да я накара да се омъжи за него. Змеят, красив момък, я чува и идва „с конче шестокрило“ или пеш и я отвлича като я омайва с мелодията на кавала си. Завежда я в дома си – пещера в планината, обува й „железни опинки“ и й казва, че ще се върне при майка си когато ги скъса. Сестрата на змея изпитва съжаление и подшушва как да ги скъса по-бързо – вечер ги заравя „в ясна жарава“, а сутрин ги полива със студена вода. След три месеца змейовата невеста къса цървулите и вече с дете на ръце отива към дома си, заедно със Змея. Майката успява да ги раздели с помощта на билките и Змеят се превръща в зелен венец.

В друга вариация момата е омаяна от двама Змейове, свирещи с медни кавали, които я нараняват жестоко: „Змейове Гена пребиха/Бело й лице згрозиха/Черни й очи испиха/Танка й снага строшиха“.

Пещерата в тази легенда е място за посвещения, отвъден свят. Тя е описана с „две темни пещери, комин коситрени“ (оловен, калаен) и „две бели лугачки“ – гъби печурки. Маргарита Николова смята, че те препращат към използването на халюционогенни гъби при посветителски обреди, в които се стига до временно състояние, близко до смъртта. Интересното е, че подобни прояви може да има натравянето с олово – описания комин, но в доста опасни форми. Брачното посвещение е символичното обуване на „железни опинки“ – акт със сексуален смисъл. В края на посвещението тя получава от Змея дете – символ на плодовитост, тайни познания за лечебни треви и за свойствата на желязото. Векове след северозападните митове психоаналитиците ще свържат обуването на обувки със сексуалността.

Змей отвлича мома през комина или портата

Всяка нощ Змеят идва през нощта, за да „люби“ девойката. Когато майка й решава да я омъжи, Змеят, заедно с други змейове и змеици, я отвлича. За да отиде в неговия отвъден свят тя трябва да се премени:

„Че ти дадем сърмену кошулю,
Че ти праим железни папуци,
Че ти праим капу детелину,
Че ти вием китку безделию,
Че ти носим вино у кабуку“

Среброто – сърма и желязото са варианти на златото. А златото е на отвъдния свят и за да се пътува към него, човек трябва да има нещо златно. Оттам е обичаят за погребване със златни маски, обувки със златни подметки, накити, монети. Древната връзка се открива още във Варненския халколитен некропол, където телата са покрити със злато. Шапката – детелина е покриването на главата, завързване със забрадка „детиня“, като символ на многодетна майка. Безделията е дума, напомняща за турската bezelye – растението грах. Отглеждано от древни времена, то се увива здраво и може да е символ на обвързването – обвита китка, която държи здраво момата. Виното в „кабаку“ препраща към вярванията, че Змейовете пият най-гъстото и хубаво, което носят „у кърпа“.

След анализ фолклористите са възстановили древен обред на брачно посвещение, извършван около пролетното равноденствие – 22 март. Момичетата, облечени в специални дрехи с много метални (златни) елемент, са отвеждани в гора от по-голям брат. Там играят погребално хоро на поляна с млада трева и отиват при водоизточник – кладенец, езеро, река. Мястото на ритуала е представяно като истинска или въображаема пещера. Там се извършва ритуала по дефлорация и оплождане от лице, което има свещен статус. Той представя митичен прародител с с облик-маска на Змей. Девойките, вече посветени в тайнството на създаването на живот, остават известно време. Някои от тях наистина са се връщали с деца „от отвъдния свят“. При заминаването им за гората майките им са ги оплаквали – смята се, че известно време те са отвъд, нямат име, нито лице. С връщането им е дадено ново име и вече получават право на полово-брачни отношения.

Пещера „Магура“ несъмнено е играла много важна роля за древните. Около нея е имало гъста дъбова гора – „Дубрава“, а до нея е Рабишкото езеро. Дъбът като свещено дърво е почитано още преди хилядолетия, а водата, както вече казахме, е приемана за вход към отвъден свят, място за срещи със Змея. В пещерата хората са се спускали откъм езерото през отвесен проход (кладенец). Там са записани свещени знания, а младите са посвещавани, вероятно там е било и брачно посвещаване на момичета в полова зрелост. В пещерата е намерен скелет на младо момиче с гривни, едната от които е змия, захапала опашката си. Една от рисунките в „Магурата“ изобразява жена с вдигнати ръце и препаска на кръста и крака, сочещи надясно. Препаската символизира плодовитост. Твърде е вероятно това да е сцена на посвещение на девойка. Към нея се е устремила змия – Змеят от преданията. Над тях има още една женска фигура без крака, а отдолу – още една змия. Има и трета женска фигура, държаща дълбок съд.

Извън всяко съмнение е древната връзка на Змея (змията) с младите девойки и легендите от северозападния фолклор. Днес старите обичаи са отдавна забравени, а приказките не разказват за пребити девойки, отвличани от змейовете и обувани с железни опинки. Действителността и въображението на нашите предци са били много по-драматични и жестоки – като оръжие срещу жестокия и несигурен свят, който се изправял край тях.

Източник: bgnasledstvo.org

Сайта не носи отговорност за написаните коментари

Loading...

loading...


Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.