Емилиян Станев – пъстрата палитра на художественото майсторство

Емилиян Станев (Никола Стоянов Станев) е роден във Велико Търново, където живее до петнайсетгодишна възраст. Атмосферата на провинциалния град, взаимоотношенията между хората, времето на войните в началото на века, любовта към родното място неведнъж връщат писателя към тези години, въпреки че семейството се изселва в град Елена.

Търсещият му дух и природната дарба го отвеждат в Художествената академия в София в класа на проф. Ц. Тодоров, после следва финанси и кредит в Свободния университет. От това време са и първите му литературни опити – през 1931 г. публикува разказа „Срещу Великден“ в библиотека „Книга на книгите“. От 1932 до 1944 г. работи като чиновник в софийската община. През 1945 г. управлява ловното стопанство в село Буковец, Великотърновско. Сътрудничи на сп. „Съдба“, „Завети“, „Златорог“, „Изкуство и критика“, „Венец“, „Българска реч“, „Ловец“, на в. „Литературен глас“, „Литературни новини“, „Дъга“, „Вестник на жената“ и др.

През 1938 г. излиза и първата му книга, сборникът с разкази „Примамливи блясъци“. Емилиян Станев не критикува, не бичува, не дава рецепти; чрез поведението на героите си, чрез средата им и отношението към нея просто констатира фактите: убийствено всекидневие, умопомрачителен труд, безизходица, социално противопоставяне. Сънищата и мечтите им за интересен и богат живот разнообразяват безперспективното им и скучно съществуване. Но още в дебютния си сборник Ем. Станев представя на читателите произведения с тематика, която е негова стихия: „През зимата“ и „Пролетни стремежи“ описват света на животните красотата на природата. Следващите му няколко книги – „Сами“, „Вълчи нощи“, „Тежък живот“, „След лова“ – му отреждат място сред най-изтъкнатите анималисти в българската литература. Емилиян Станев е ловец и познава тънкостите на първичното; не си позволява за „зарежда“ природното с литературни и житейски асоциации – сам приел природата такава, кактвато е, внушава на читателя доверие, когато го „води“ из дебрите й. Тук цивилизацията е непозната, царува инстинктът в името на живота. Дори смъртта – неизбежна в жестокостта, самата тя е онази част, която рамкира живота.

След няколкото сборника с разкази писателят се обръща към по-обемните форми и творческите му изяви съвпадат с житейската му зрелост. Изпод перото му излизат повестите „В тиха вечер“ и „Крадецът на праскови“, в която Емилиян Станев достига литературен връх. Повестта е несъмнен шедьовър в българската проза и се превръща в най-известната му творба не само у нас. Героинята му е не просо самотна офицерска жена, която не може да противостои на натрупаните обстоятелства, а Жената, началото на живота и вечността, с изконните й и стремежи към любов, щастие, към човещина, към майчинство, към свобода на духа и красота във взаимоотношенията. Смъртта й е смърт за сърдечния порив, смър за любовта и възвишените човешки чувства, на които всички сме подвластни.

От 1950 г. Емилиян Станев работи цели четиринайсет години върху романа „Иван Кондарев“, а междувременно издава и много книги за деца и юноши: „Повест за една гора“, „Чернишка“, „Януарско гнездо“, „Горски чудеса“, „Слънчевото зайче“, „Къщичка под снега“, „Палавница“, „Пролетна разходка“, „Бодливият трън“, „Козелът“, „Страшната птица“. Успоредната работа над романа и детските произведения с основна тема природата с флората и фауната си сякаш е илюстрация на една мисъл на автора, защитена в цялостното му творчество и „Сложена в устата на негов предпочитан герой: „Да, красотата е бог!“ И ако Кольо Рачиков се разкъсва от собствените си противоречия, Емилиян Станев убеждава, че красотата е „бог, самата истина“ и това се доказва чрез изкуството. Защото чрез нея възприемаме света и дори благодарение на нея живеем.

Романът „Иван Кондарев“ е опит за прочит на националната история, за преосмисляне на събитията от Септемврийското въстание.

Исторически са и следващите романи на писателя, но за Средновековието – „Легенда за Сибин, преславския княз“. В романа „Антихрист“ действието се развива в последните десетилетия на печалния за България ХІV век. Емилиян Станев използва аз-повествованието, което води главният герой Теофил. Той се противопоставя на обществото в лицето на двамата патриарси Теодосий и Евтимий, които обаче са не само духовници, а и политици, водачи на загиващото българско царство. Сблъсъкът с Теофил е неизбежен и в края на романа учител и ученик се разделят завинаги. Заслугата на писателя е, че съумява да стигне до същността на историческите процеси и чрез отделния човек налага обобщения за развитието изобщо.

В края на живота си Емилиян Станев се връща към разказа, жанра, с който дебютира в литературата, продължава да пише за деца и юноши и твърдо отстоява мястото си сред майсторите на анималистичния разказ. Последните му разкази са „Вълкът“, „Скот Рейнолдс и непостижимото“ и „Язовецът“, „Насън и наяве“ остава недовършен. Много от произведенията му са филмирани.

Е. Станев умира на 15 март 1979 г. и по негова воля е погребан във Великотърновските гробища.

Мариана КОРФОНОЗОВА


Източник: tretavazrast.com

Сайта не носи отговорност за написаните коментари

loading...

Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.


Ако Ви харесва това, което правим, може да ни подкрепите:

Благодарим Ви и пазете завета на предците ни!