Днес почитаме паметта на българския писател Йордан Йовков!

Йордан Йовков (остаряло: Юрдан Йовков) (1880 – 1937) е български писател, класик на българската литература. Избран е единодушно за член на Съюза на писателите от 1920 година.

Йордан Стефанов Йовков е роден на 9 ноември през 1880 г. Йовков преминава детските и юношеските години в родното си място (Жеравна). Там, както и в Котел получава основното си образование (1895). Завършва гимназия в София (1900). Учителят му по литература – поетът Иван Грозев, му предсказва бъдеще на писател. Има много известни творби и сега.

След дипломирането си живее в Добруджа, където се преселва семейството му. През 1900 г. се преселва в село Долен извор. Завършва школата за запасни офицери в Княжево 1902 – 1904, като по време на обучението си публикува първата си творба – стихотворението „Под тежкия кръст“ (вестник „Съзнание“, бр. 9, 26 октомври 1902 г.). В началото на 1904 г. се записва в Юридическия факултет на Софийския университет, но смъртта на баща му осуетява следването му.

Есента на 1904 г. Йовков се завръща в Долен извор и учителства в различни добруджански села до 1912 г., когато е мобилизиран. Участва в Балканската и Междусъюзническата война като командир на рота в 41 пехотен полк. През юни 1913 г. е ранен по време на битката край Дойран, а месец по-късно е повишен в чин.

След войните Йордан Йовков се установява в София и работи като редактор на списание „Народна армия“, където в бр.1 публикува очерк за Балканската война – „Утрото на паметния ден“. След като списанието престава да излиза, Йовков е принуден да търси работа и с помощта на Григор Василев е назначен за библиотекар и редактор на списание „Преглед на Министерството на вътрешните работи и народното здраве“ в Отделението за социални грижи и благотворителност.

Йордан Йовков дебютира като поет. През 1902 – 1911 г. публикува стихове (общо 31) в различни периодични издания – в. „Съзнание“, списанията „Пробуда“, „Художник“, „Ново време“, „Ново общество“ и „Бисери“. Лириката му не се отличава с особено богатство и разнообразие на мотиви – започнал като социален поет, по-късно Йовков трансформира социалния протест в резигнация, печал и умора. Първата си белетристична творба – „Овчарова жалба“, с подзаглавие „Старопланинска легенда“ – Йовков публикува в списание „Просвета“ през 1910 г.

Годините, прекарани по фронтовете на трите войни, предопределят тематиката и персонажите в по-нататъчното му творчество. Военните си творби Йовков започва да печата от началото на 1913 г. („Утрото на паметния ден“); до 1917 г. името му се среща по страниците на списанията „Звено“, „Съвременна мисъл“, „Народ и армия“, на вестниците „Слово“, „Демократически преглед“, „Военни известия“ и „Отечество“. Открояват се импресиите „Те победиха“ (1914), „На старата граница“ (1914), „Безотечественици“ (1914), „Ехо“, разказът „Балкан“ (1915), „Песента на колелетата“ (1924) и повестта „Земляци“ (1915)

В документалните си очерци Йовков обективно свидетелства за войнишките делници и празници – баталните очерци са ярки художествени свидетелства за преживяното по време на войната – от първия ѝ ден до нейния трагичен край. В тях редом с летописеца присъства и есеистът; синтезът се постига чрез емоционално овладяване на военната тема, пречупена през индивидуалното впечатление. Йовков идва в българската литература с една болка, която пронизва всичко, написано от него за войните, и от която се ражда специфичният му хуманизъм. В прозата му няма ожесточение, викове на омраза. Най-значимите си военни творби Йовков събира в излезлите през 1917 и 1918 г. два тома „Разкази“.

Въпреки че на два пъти по-късно се връща към баталните сюжети – веднъж с новелата „Последна радост“ (1920) и след едно десетилетие с разказите „Белите рози“ (1930), „Другар“ (1930), „На стража“ (1930), Йовков изчерпва темата, преди да е приключила самата война за България. В известен смисъл тези последни творби са равносметка, сумирала постиженията и недостатъците на периода, през който авторът израства и се налага като писател от национална величина. Ако с „Последна радост“ Йовков прави своеобразна рекапитулация на темата за войните, с повестта „Жетварят“ (1920) възвестява завръщането си към сюжетите и проблемите на българското село. В развитието му на белетрист това е началото на процес, който окончателно оформя идейно-естетическия му свят. „Последна радост“ е кръстопътна книга – в нея са събрани завършекът на един етап и началото на друг.

Когато отсъства от България цели 7 години, тъкмо в чужбина Йовков подготвя трайното си присъствие в националния духовен и литературен живот чрез сборниците „Последна радост“, „Старопланински легенди“ (1927), „Вечери в Антимовския хан“ (1928), „Женско сърце“, „Ако можеха да говорят“ (1936) и романа „Чифликът край границата“, както и незавършения роман „Приключенията на Гороломов“, драмите „Албена“, „Боряна“, „Обикновен човек“ и комедията „Милионерът“. Сборниците „Старопланински легенди“, „Вечери в Антимовския хан“, „Ако можеха да говорят“ се определят жанрово като цикъл от разкази[2].

Майстор на късия разказ, така наричат големия български писател Йордан Йовков, като 70 негови книги са преведени на над 25 езика, а отделни негови творби – на над 37, сред които и арабски, виетнамски, китайски, персийски, полски, фински, хинди, шведски, японски и други езици. Йовковите творби имат своя свят, своята атмосфера. Тя идва от времето, което Йовков изобразява.

На 15 октомври 1937 година Йордан Йовков умира. Погребението му в София се превръща в израз на народна любов и признателност.

Поклон пред паметта му!

Източник: bg.wikipedia.org

Вижте повече на Patrioti Net – Патриотичният сайт на България!

Сайта не носи отговорност за написаните коментари

Loading...

loading...



Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.