Даскал Петър от Копривщица: За България съм страдал, а не за големството

В героичната Априлска епопея от 1876 година масово участие взимат и българските учители. Много от тях загиват като герои в огъня на борбата, други влачат тежките окови по затворите или прекарват дълги години на заточение, далеч от отечеството. Сред тях е и даскал Петър Жилков.

Той е роден в семейството на абаджията Михаил Жилков. Неговите първи учители са Йоаким Груев и Христо Пулеков. Будното и ученолюбиво момче прави впечатление на всички със своите познания. На седемнадесет години завършва копривщенското училище и през учебната 1861-1862 г. поема пътя на учител там. Чрез самообразоване той научава турски и френски език, които преподава на децата заедно с другите предмети.

Даскал Петър, както ласкаво го наричат всички, е посветен в дейността на революционния комитет, основан от Левски през 1870 година в Копривщица. През 1875 година младият учител се оженва за Ана Каблешкова, една от сестрите на Тодор Каблешков. Сродяването му с това семейство го сближава още повече с председателя на революционния комитет в селището Тодор Каблешков. Той е от онези съзаклятници, които през януари 1876 г. в присъствието на Георги Бенковски съставят втория революционен комитет. В навечерието на въстанието даскалът заменя перото с пищова. Петър става най-сигурният помощник на Каблешков, който поема цялата писмена работа на комитета. Когато въстанието избухва и се създава Военен революционен съвет, изпълняващ ролята на Временно правителство, е избран за секретар. На него е възложена грижата за настаняването на приютеното в Копривщица население от въстаналите околни села, както и за реда в освободеното селище.

След разгрома на въстанието той не успява да се изтегли в планината, а поради разклатеното си здраве остава да споделя участта на съгражданите си. На 1 май турските войски нахлуват в Копривщица и започват арести и насилия над населението. На 2 май сутринта Петър Жилков е арестуван и затворен в конака, впоследствие окован във вериги и откаран в Златица, а оттам през Панагюрище и Пазарджик към Пловдив. След тримесечен арест и жестоки мъчения в Пловдивския затвор е осъден на заточение и изпратен на остров Родос, където прекарва в окови до 20 март 1878 година. Тогава го освобождават по силата на мирния договор между Русия и Турция и скоро си идва в Копривщица. Тук продължава да практикува любимата учителска професия. Неговите другари и познати, които знаят за възможностите му, не престават да го канят на различни длъжности, една от друга по-високи и отговорни. Отговорът му е: Аз, приятели, съм се бил за свободата на отечеството си, за нея съм страдал, а не за големството. По същия начин отказва и мястото, което му дават за живеене в опълченския квартал на София, заявявайки: За дворно място не се борих, а за гробно. Борих се за свободата на българския дух. Тоя дух трябваше да има где да живее – да има своя земя.

Жилков не приема и опълченска пенсия. Той счита, че при всички тези щедрости на българската държава се унижава неговият подвиг, оскърбява се достойнството му, осквернява се това, на което той държи над всичко на света: саможертвата в името на един свещен идеал. Даскал Петър свършва дните си в Копривщица, подкрепен на стари години само от скромната учителска пенсия, но доволен и щастлив, че е изпълнил достойно своя дълг пред народ и родина.


Източник: uchiteli.bg

Сайта не носи отговорност за написаните коментари

loading...

Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.


Ако Ви харесва това, което правим, може да ни подкрепите:

Благодарим Ви и пазете завета на предците ни!