Взаимоотношенията между архимандрит хаджи Василий Караиванов и дякон Игнатий

От биографията на Левски знаем, че той е роден на 6 юли/18 юли по нов стил/ 1837 г. в гр. Карлово, в семейството на занаятчията с добро материално положение Иван Кунчев и Гина Василева Караиванова – Кунчева.

След сестра си Яна (Ана) той бил второ дете и първи син в семейството. Учил и завършил Карловското взаимно (светско) училище в родния си град, като бил ученолюбиво и прилежно дете. Обедняването на семейството и ранната смърт на баща му влошила съдбата му. Грижовната и обичаща го майка мечтаела да види първородния си син учен човек, свещеник.

За да осъществи мечтата си, го дала да се възпитава като послушник при брата си светогорския монах, изповедник и таксидиот, водач на поклонници в Света гора хаджи Василий. Това станало през 1852 г. в Карлово, когато х. Василий обитавал Карловския светогорски метох и събирал милостиня за Хилендарския манастир.

При вуйчо си Васил като послушник, слуга и помощник по събирането на волните помощи от христолюбивите миряни той прекарал повече от 10 години.

Според оскъдните биографични данни за вуйчото х. Василий, които получихме от покойния д-р Петър Василев Караиванов, син на първия братовчед на Левски по майка – Васил Генчев Караиванов, той е имал светско име Христо (Хрисанд) Василев Караиванов и е роден около 1816 г. в Карлово. Това е ранно време за Българското възраждане и за българското училище. Той получил в родния си град обичайното примитивно килийно образование. Според родовото предание, като буйно и немирно момче, не проявил интерес към наука, образование и занаят. Този немирник бил насочен от близки и роднини към монашество в Света гора. Като йеромонах бил таксидиот и изповедник на Хилендарския манастир (събирач на волни помощи, всъщност просия за светогорския манастир и самоиздръжка). Квартирувал главно в Карловския метох на манастира. Не откриваме сведения за личния и обществения му живот. Очевидно е, че не е бил сред българските родолюбиви проповедници и книжовници през Възраждането. През 1874 г.архимандрит хаджи Василий бил нападнат при грабеж и жестоко убит при с. Синджирлии, днес Веригово, квартал от гр. Хисар.

В изпълнение на обещанието си да изучи племенника си, хаджията го завежда още при пребиваването си в Карлово при прочутия възрожденски учител даскал Райно Попович за да изучава църковно пеене, а сам той го обучавал в църковния ред на богослужението.

През 1855 г. хилендарската управа изпратила хаджи Василий да служи в Стара Загора, тогава голям стопански и просветен център на България. Изпълнявайки даденото обещание на сестра си Гина и на племенника си Васил, хаджи Василий го записал ученик в Старозагорското класно училище, оглавявано от способния учител Тодор Шишков. Там Васил учил две години и показал прилежание и отличен успех. На третата година вуйчо му го записал в свещеническия курс, ръководен от видния старозагорски учител Атанас Иванов. Младият послушник се проявил и като сладкогласен църковен певец. Можем да приемем с основание, че възрожденската обществена среда в Стара Загора е действала благоприятно за кръгозора на младежа.

През 1858 г. двамата се завръщат в Карлово. През същата година, желаейки племенникът му да наследи призванието му, хаджи Василий успява да склони Васил да стане монах. И на 7 декември 1858 г.той приема монашеството в Сопотския манастир „Св. Спас”, като заменя името си Васил с монашеското Игнатий. Кръстник му става изповедникът от Рилския манастир отец Кирил. Съгласява се заради обещанието на вуйчо му да го изпрати след това да учи в Русия.

През 1859 г. пловдивският митрополит българофилът Пайсий на празника на църквата „Св. Богородица” в Карлово тържествено ръкополага йеромонах хаджи Василий за архимандрит и Васил за дякон Игнатий. Приет е за църковен певец и продължава безплатно да помага на вуйчо си при дейността му като таксидиот.

При традиционния тогава морал Васил е проявявал уважение и се подчинявал на вуйчо си духовника. Но при непрекъснатите скитания по села и градчета за просия и събиране на помощи и унизително слугуване, животът на младия духовник никак не е бил привлекателен. Но пък имал постоянната възможност да наблюдава тежкия живот на народа, което е отеквало болезнено в неговото съзнание.

Все по това време Васил се запознал и сприятелил с друг млад духовник, брат по съдба, с дякон Генадий Ихтимански. Светското му име е Иван Стоянов Ихтимански.

Пo онова време и особено след така наречената Кримска руско-турска война 185З-1856 г. в България настъпвали важни обществено-икономически промени, оживен процес на Българското възраждане в областта на просветно-културното развитие, разгаряне на църковнонационалната борба за независима българска църква, всъщност политическа борба и появата и развитието на организираното националноосвободително и революционно движение с родоначалник знаменития Георги Стойков Раковски. Всичко това силно влияело на българската младеж. След 10-годишно безплатно слугуване на вуйчо си висш духовник, не особено отзивчив към народните тежнения, вече чувствал болезнено безсмислието на своето служене. Освен това недоволството от неспазеното обещание да го изпрати за по-висока наука в чужбина го тласкало към крайно решение. Наистина осигуряването на необходимите средства за следване тогава в чужбина е било много трудно дело дори и за един много богат човек, но хаджията изобщо нищо не предприемал и не дирел за това и друга обществена помощ. Ето защо, макар и не бързо и лесно, младият дякон стигнал до съдбоносното решение да напусне вуйчо си и монашеството като захвърли расото. Своите мисли и тревоги споделил с побратимил си по съдба дякон Генадий, който не само му съчувствал и го подкрепил, но дори подтикнал към окончателно решение. Както е известно, Левски в свои писма лично документира съдбоносния преврат в живота си и в писмо от 26 август 1872 г. до Анастас Попхристов пише: „ … аз съм посветил себе си на отечеството си още от 61-во /лято/ да му служа до смърт и да работя по народната воля.” Решението е взето.

На 3 март вечерта, след като се прощава с майка си и най-близките си роднини, тайно от вуйчо си дякон Игнатий извежда коня му от яхъра, яхва го и се отправя за Пловдив да вземе тескерето си и през София и Ниш с отец Генадий се отправят за сръбската столица Белград. Между 1 и 5 април се записват в редовете на Първата българска легия на Раковски. Между 3 и 5 юни 1862 г. Левски участва в сраженията с турския гарнизон в Белград и проявява забележителна храброст. След разтурването на Легията от сръбското правителство през пролетта на 1863 г. се завръща в родния си град Карлово. Предварително снабден с калугерски дрехи от майка си и вуйчо си, отново застава зад амвона на карловската църква „Св. Богородица“ за радост на съгражданите си, жадни да чуят омайния му глас на църковен певец. Естествено, едногодишното му отсъствие от града е предизвиквало хорското любопитство и най-вече на местната турска власт. Разбира се, не един или два са били вкъщи разговорите с майка му и споровете с вуйчото- духовник. След няколко месеца сравнително спокойствие, мълвата и доносът на бившия турски ясакчия (въоръжена охрана) на архимандрит х. Василий, предизвикали бдителността на турската полиция и Левски бил подирен, арестуван и затворен в Пловдив. Ясакчията донесъл, че дяконът откраднал коня на вуйчо си и ходил в Сърбия. Полицията подирила и архимандрита да даде обяснение къде се е губил повече от година неговият подчинен и възпитаник. Вероятно вуйчото е обяснил, че Васил искал да се учи в чужбина и потвърдил, че откраднал коня му.

В историографията по този период от живота на Левски и взаимоотношенията с вуйчо му преобладава схващането, че ядосаният от кражбата и намерението на племенника му да напусне монашеството, донесъл на турските власти, че той бил в Легията в Белград, което с резерви споменава 3. Стоянов във „Васил Левски /дяконът/ Черти из живота му”, Пловдив, 1884. Изобщо традиционната версия, характеризираща вуйчото- духовник като несимпатична личност в живота на Левски, не удържал на обещанието си, един не твърде просветен и примерно служещ на християнската вяра духовник, е попречила на едно по-точно и по-вярно осветляване на фактите вече много години. Разбира се, за това е действал и пресиленият и криво разбран атеизъм в близкото ни минало. Без да правим сензационна ревизия, според нас нещата, които са сложни, стоят така: отнемането на коня на архимандрита поначало е било криминално деяние, водещо до наказание за извършителя. Но едно политическо обвинение след скандално разкалугеряване е водело до далеч по-страшни наказания от страна на турските власти – многогодишен затвор и дори далечно заточение например в Диарбекир – Мала Азия. От друга страна, колкото и лош да е бил вуйчото, традиционният морал не е позволявал той да наклевети племенника си пред властите с много лоши последици от това и да нарани жестоко родната си сестра. Ето защо самият той и близките му се подчиняват на следния „сценарий“. Попаднал в затвора, Левски бил посетен от верния си другар от Легията в Белград Христо Иванов- Големия, Книговезеца, който работел по това време в Пловдив в книжарницата на Христо Г. Данов. Той се разшетал, за да го спаси от турската тъмница и опасността да бъде жестоко осъден при разкритие на участието му в Легията на Раковски. Христо се обърнал към видните родолюбиви български първенци в града като Найден Геров, руски вицеконсул, д-р Рашко Петров, току-що назначен за градски лекар. Отзовал се и гръцкият митрополит, българофилът Паисий Пловдивски и др. Хаджи Василий бил привикан и заставен да признае пред властите, че неговият дякон наистина е взел без негово съгласие коня му, но, че поради това, че много години не му е плащал за слугуването му при него, той имал право да вземе коня. Заради лъжливото обвинение за кражбата архимандритът получил наказание от митрополията в Пловдив – отлъчване от богослужение в продължение на една година, за което споменава и 3. Стоянов. Накарали вуйчото да отиде в конака и каже, че е наклеветил племенника си заради коня и то неправилно. Волю или неволю по този начин хаджи Василий го спасил от по-сериозни репресии и след около три месеца турски затвор младият дякон бил освободен. За политически провинения доказателства не се намерили. В историческата литература се споменава, че по същото време и хаджи Василий за кратко попада в затвора.

В заключение можем да кажем, че архимандрит хаджи Василий Караиванов, вуйчото на Васил Левски, не е бил клеветник спрямо своя племенник.

Решил да скъса окончателно с монашеството на 10 април 1864 г. на Великден, Васил Иванов Кунчев – дякон Игнатий – Васил Левски изпълнява своето съдбоносно решение и се разкалугерява пред свои приятели от Карлово в местността Алтън чаир до града, за да се обрече на едно не по-малко свято служене – освобождението на измъчения от дългата чуждестранна власт и иго български народ, за която велика кауза жертва живота си.

Проф. Христо М. ЙОНКОВ

Източник: tretavazrast.com

Вижте повече на Patrioti Net – Патриотичният сайт на България!

Сайта не носи отговорност за написаните коментари

Loading...

loading...



Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.