Александър Добрич – забравеният световен шампион

Днес Александър Добрич е забра­вен, житието му не е познато, а той е бил бо­рец от висока класа и е един от пионерите на българския цирк. Загърбва го тежката сянка на прочутия му брат Лазар Добрич, цирко­вия акробат, създател на уникалния номер „Трапецът на смъртта“. В същото време по световните арени се борят Никола Петров и Дан Колов. Техните колосални успехи също изместват светлината на прожекторите от делото на Александър, наричан Сандо.

Майка му е от унгарско потекло, а баща му е черногорец. Участвал в Опълчение­то, след което с братя Прошек и още двамина се заемат да правят захарна фабрика в земли­щето на село Бориево (Равно поле, Софийско). Тук на 16 януари 1879 г. се ражда Александър, а след него – още няколко, до 23 юни 1881 г., когато на бял свят се появява петият – Лазар. Захарното начинание се проваля и семейство­то се премества в София. Александър тръгва на училище. Един ден на празния мегдан до школото пристигат пътуващи въжеиграчи, наричани ип-джамбази. Това са тур­ци и арменци, които ходят по въже, опънато нависоко, и правят различни фоку­си. Най-изумителният им номер е, когато по средата на въжето колят агне и де­рат кожата му, без да паднат на земята. После идва японската трупа „Ямамото“. Един от акробатите ходи на ръце по столове, като се улавя за облегалките им. Сандо решава да повтори номера, но пада и си разбива носа.

През 1888 г. в България пристига циркът на италианеца Анжело Пизи, който се разполага в двора на хана „Одеса“, около площад „Трапези­ца“ . В широкия му двор са наредени столове и пейки за зрителите. Артис- тите не говорят български. Само едно момче, което мете двора и продава лимонада, знае български. Това е Петър Панайотов от Плевен. Цели четири години слугува в цирка. През това време овладява тънкостите на цирковото изкуство, става дресьор на кучета, акробат и клоун. Той създава през 1898 г. първия български цирк „Българско знаме“.

През 1892 г. Сандо, Лазар и Йосиф Буреш се записват в чешкото гимнастическо дружество „Сокол“. На следващата година младежите по­казват в салоните на „Славянска беседа“ уменията да изпълняват различни номера на лостове, паралелки и скачане на кон. Сандо силно се запалва по този спорт, проявява характер, напуска училище и започва да изучава кацарския занаят в пивоварната фабрика на братя Прошек. Кацарството по онова време е престижна и доходна професия. През 1894 г. сръбското дру­жество „Душан силни“ урежда в Ниш гимнастическо състезание, на което кани и българи. В групата са включени и Александър и Лазар Добрич. Съ­ревнованието се провежда по 17 дисциплини, 15 от които печелят българи­те. Това поражда конфликт, нашите хвърлят венците и цветята, а Сандо ги благославя с една звучна сръбска псувня, научена в Ниш.

Следва покана за участие в соколския събор в Прага. Александър се отличава в борбата. Атлетическото му телосложение, силата и смелостта правят впечатление, само липсата на техника и заучени хватки го лишава от награда. Меракът му да се бори става неустоим. Баща му го праща в Прага да учи кацарство и гимнастика, но той посещава главно спортната шко­ла. След като се завръща, става учител по гимнастика в Русенската мъжка гимназия от 18 септември 1900 г. до 1 април 1901 г. След това участва като гостуващ артист в цирка на Петър Панайотов – слага върху себе си воде­ничен камък, държи със зъби няколко бурета с бира, разкъсва цяла пачка карти, забива с ръка гвоздеи в дебела дъска… На софиянци е познат под името Сандо Абдала, но след като се бори и побеждава мечка, го наричат Сандо Боримечката. Две години е учител по гимнастика в Софийската гим­назия. През втората половина на 1903 г. в София пристига сръбският борец Милован Зибич, състезавал се дълги години в Америка. Със Сандо стават приятели и Зибич бързо го убеждава да стане професионален борец. В про­дължение на три години двамата обикалят Европа и печелят добри пари. През 1905 г. Сандо се прибира в България, на панаира в Добрич побежда­ва гръцкия шампион по борба Пергюл Панай и взема голямата награда от 15 000 лева. С тези пари тогава се купували две къщи.

През следващата година се бори в Будапеща и поваля всичките си противници. Персийският шах, който наблюдава състезанието, го награж­дава с ордена „Слънце“, украсен с 48 брилянта. Титлата световен шампион по борба печели през 1908 г. в Хамбург, като побеждава световноизвестния руски борец Вахтуров.

През 1910 г. получава покана от Цариград да участва в традицион­ните ежегодни борби в двореца Илдъз кьошк, под патронажа на султан Абдул Хамид. Тук Сандо провежда най-инте­ресната, най-зрелищна и най-драматична борба. Още при пристигането си в Цари­град е посетен в хотела от турския шампи­он по борба и любимец на султана – Кара Ахмед. Без заобикалки той го заплашва, че ако го победи, ще го убие. Сандо го прогон­ва, като му заявява, че заради тези думи ще направи всичко, за да го победи. Известява за случката управителя на двореца, който го уверява, че са взети всички мерки за си­гурността на борците. На 4 март 1910 г. се провежда финалната среща между турския шампион и Сандо. Арената е заобиколена от богато украсени ложи. В най-разкош­ната е настанен султанът, заобиколен от свитата си, официални лица и гости. Зад тях красиви дървени решетки закриват от любопитни погледи жените, съставляващи част от султанския харемлък.

Сандо и Кара Ахмед застават един срещу друг. Турчинът е висок около два метра и тежи 125 килограма, а Сан­до е висок 1,80 метра и тежи 98 килограма. Султанът дава знак и борбата започва. В началото взаимно се проучват. Кара Ахмед го гледа презрително право в очите и с това иска да му подчертае своето превъзходство и да му внуши страх. Сандо забелязва, че движенията му са доста тромави. Започва да го обхожда и атакува от различни страни. В един момент Кара Ахмед се разкрива и Сандо мигновено го напада. Сграбчва го през кръста, стяга го възможно най-силно, напряга всички сили и го поваля по гръб, като при­тиска плешките му към земята. Това е осмата минута от започването на борбата.

Няколко секунди в притихналата зала се чува само тежкото диша­не на поваления анадолски колос. След това се разнасят ръкопляскания и възклицания: „Машалла“… Сандо пуска противника си и се покланя пред султанската ложа. Кара Ахмед се надига и вместо да отдаде почит на сул­тана, както е по регламента на състезанието, хвърля се към първата редица на седящите офицери, измъква сабята на един от тях и с насочено острие връхлита върху Сандо. Той успява да сграбчи един стол и започва да се от­бранява. След това го поваля и притиска към земята. Намесва се охраната и Кара Ахмед е отведен, а после – наказан. Султан Абдул Хамид не изглежда очарован, но дава знак на стоящия до него дворцов служител. Той се при­ближава до Сандо и му връчва обявената награда – златен пояс, изтъкан от коприна, украсен с три килограма злато.

След този триумф братята Александър и Лазар Добрич решават да изградят собствен цирк. Наемат празно място на улица „Пирот“ и вдигат цирк, който наричат „Колизеум“. Основно място в програмата заемат бор­бите. За да привлекат публика, въвеждат нов номер. Всяка вечер на арената се явява непознат мъж с черна маска и предлага двубой на всеки от публи­ката. Мистериозният борец става популярен с прозвището „Черната маска“ и винаги побеждава противниците си. Всичко това е предварително режи­сирана игра, но зрителите изпадат във възторг от динамичното зрелище. Само с Никола Петров „Черната маска“ отказва да се бори, под предлог от чисто етични съображения. Само малцина приближени на братята Добрич знаят, че загадъчният борец е естонският шампион Хоер. В началото на 1926 г. изтича договореният наем за мястото на ул. „Пирот“ и собственици­те не пожелават да го продължат. Постройката е съборена, със средствата, получени от материалите, братята построяват обикновено лятно шапито и тръгват на обиколка из страната.

През лятото на същата година в София пристига италианският цирк „Росиери“, но представленията му не се радват на успех. Александър Доб- рич предлага на собствениците да го приемат като съдружник, да ръководи трупата, като внася известна сума. Така оглавява „Росиери“ и го повежда на гастроли в Мала Азия, които започват от панаира в гр. Измир. Спектаклите се радват на голям успех. Следва обиколка на цяла Турция, Беломорските острови, Сирия, Ливан, Палестина и Египет. Основната зрелищна атракция в програмата са борбите.

В Бейрут около цирка се въртят много любопитни хора да разгледат отблизо артистите и животните. Запалянко подразнил един от дресираните коне. Изплашеното животно ритнало и го убило на място. Това дава повод различни нехранимайковци и престъпници да се съберат в огромна тълпа и да се нахвърлят върху цирка. С настървение те го разрушават и разграбват. Артистите са бити, осакатени и ограбени. За щастие, Александър държал скъпоценните си трофеи в сейфа на хотела. Продава ордена „Слънце“ и зла­тото от златния пояс. Дава пари на артистите да се завърнат по родните си места. С останалите средства открива школа за борци и преживява в Бейрут цели 40 години. Боледува тежко повече от една година.

През 1965 година се завръща в София. Забравен от всички, мнозина го смятат за покойник. Последните си дни до 1968 година прекарва в Дома на ветераните на изкуството.


Източник: tretavazrast.com

Сайта не носи отговорност за написаните коментари

loading...

Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.


Ако Ви харесва това, което правим, може да ни подкрепите:

Благодарим Ви и пазете завета на предците ни!