Стоян Николов Михайловски е виден български писател и общественик, политик, председател на Върховния македоно-одрински комитет.
Автор е на стихотворението „Кирил и Методий“, което се превръща във училищен химн, след като Панайот Пипков създава музиката за него.
Роден е в Елена в 1856 година и е потомък на стар възрожденски високо просветен род – син е на Никола Михайловски и племенник на Иларион Макариополски. Учи в Търново (1865 – 1868), а в 1872 година завършва френския султански лицей „Галатасарай“ в Цариград, където е съученик на Константин Величков. След това от 1872 до 1874 година е български учител в Дойран, а през 1875 година заминава за Франция, за да следва право в университета в Екс ан Прованс.
След 1878 година Стоян Михайловски работи като адвокат и съдия в Свищов, в новообразуваното Княжество България. Член е на Свищовския съдебен съвет (1878 – 1879), главен редактор (1880) на вестник „Народний глас“ в Пловдив, Източна Румелия и началник на отделение в българското Министерство на външните работи (1880).
Отново заминава за Франция, за да довърши прекъснатото си поради войната образование и в 1883 година завършва право и става главен секретар на Министерството на правосъдието (1883 – 1884), член на Русенския апелативен съд (1887) и учител по френски език в Русенската мъжка гимназия (1889).
В 1886 година е избран за депутат в Третото Велико Народно събрание и участва в избора на нов български княз през април на следната 1887 година.
Става извънреден преподавател по френски език в Юридическия (1892 – 1894) и в Историко-филологическия факултет (1897 – 1899) и доцент по всеобща литературна история (1895 – 1899) във Висшето училище в София. От 1892 година е дописен член, а от 1898 година действителен член на Българското книжовно дружество. В 1894 – 1896 година отново е депутат в Осмото Народно събрание.
Стоян Михайловски активно участва в дейността на Македоно-одринската организация. На Осмия македоно-одрински конгрес през април 1901 година защитава еволюционистката стратегия, поддържана и от привържениците на ВМОРО, срещу революционерите сарафисти.
На 7 април близкият до монарха Фердинанд I Михайловски е избран за председател на Върховния македоно-одрински комитет като балансираща фигура между цончевистите, сарафистите и привържениците на ВМОРО.
След конгреса обаче във възгледите му настъпва сериозна преориентация. През юни 1901 година по време на голяма обиколка в страната на митинг във Варна произнася реч, изпълнена с остри нападки срещу Фердинанд и опитите му за намеса в македоно-одринското дело. Михайловски обявява, че Македоно-одринската организация е на път да попадне в ръцете на анархо-терористичната стихия, в която поставя както социалистите, така и сарафистите като Симеон Радев.
На Деветия македоно-одрински конгрес през юли – август 1901 година Михайловски изнася в десет точки вижданията си за положението в Македоно-одринската организация. Консервативният по своите убеждения и характер Михайловски определя като язва и проказа за делото анархистите и терористите, които като стихия се надигали и подкопавали устоите на организацията и на цялото общество.
Конгресът отново избира Михайловски за председател, но действителното ръководство е в ръцете на генерал Иван Цончев и функциите на председателя са сведени до чисто представителни. Михайловски обаче се опитва да играе по-голяма от отдредената му роля по време на последвалия голям разкол в организацията, довел до появата на два комитета – цончевистки и опозиционен на сарафистково и вморовското крило.
На 23 ноември 1901 година урежда в дома си тайна среща с представители на опозицията в МОО и привържениците на ВМОРО Андрей Ляпчев, Димитър Ризов, Христо Станишев, Тома Карайовов и Евтим Спространов, за да обсъдят подготовката на извънреден конгрес, който да отстрани офицерите от ръководството. Подобни действия на Михайловски карат офицерите да обмислят отстраняване на Михайловски. В писмо до Александър Протогеров от 4 януари 1902 година Цончев пише „тоя човек колкото по-скоро се отстрани от организацията, толкова по-добре“. На 6 февруари Михайловски си подава оставката, но другите членове и най-вече Цончев успяват да го убедят да я оттегли, за да не се внася допълнително напрежение в организацията.
В 1903 година е избран за депутат в Тринадесетото Народно събрание. Заради статията „Потайностите на българския дворец“ във вестник „Ден“ от 1904 година, насочена срещу княз Фердинанд I, е осъден условно.
През 1905 година се оттегля от активна обществена и редакторска дейност. Сътрудничи на „Църковен вестник“. В последните години от живота си декларира симпатии към фашизма, описвайки го като „доктрина на разумно и логично градене“, която „укрепява, ободрява, оживотворява“.
Известен с псевдонимите: Драгостин Истров, Драгостин Истров Муслак, Де Профундис, De Profundis, Викентий Розенберг, Евгений Рязков, Стоян Стрелков. / bg.wikipedia.org
Вижте повече на Patrioti Net – Патриотичният сайт на България!
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
