Късното средновековие на Стария континент носи своите отличителни белези. Особено интересна е динамиката на събитията от XIII и XIV век, когато над Европа тегне огромна опасност. Татарската заплаха оказва унищожително влияние върху много от развиващите се и проспериращи държави. В днешното издание на рубриката „Стоманените векове“ ние ще ви разкажем за един изключителен български цар, който не само се изправя, но и побеждава тази страховита сила, която върлува над цяла Европа. Той не е от династията на Асеневци, не е благородник, не е болярин, а обикновен селянин. Вероятно вече се досещате, че става дума за бунтовника Ивайло и неговото въстание. Както всички знаем, по времето на цар Иван Асен II България се прославя с изключителни военни, политически и културни постижения. След смъртта на могъщия владетел обаче, страната изпада в тежка криза. Наследниците му далеч не са така талантливи като него и позволяват на враговете да вземат надмощие. Набиращата сили Никея, както и намиращото се на северозапад Унгарско кралство, атакуват българите и завземат голяма част от териториите ми. Потомците на Асеневци не успяват да стабилизират държавата, а междувременно на хоризонта се появява нова заплаха. Докато селското съсловие страда неимоверно от феодализацията, татарските орди започват да връхлитат върху плодородните земи на майка България и да грабят от работливите българи. Общественото недоволство е огромно и именно в този момент се появява Ивайло.
Според възприетата от повечето учени теория, той е бил обикновен селянин, който успява да обедини народа да въстане заедно с него. Други обаче смятат, че Ивайло е бил дребен провинциален благородник, тъй като е притежавал твърде голям талант на пълководец за човек от простолюдието. Каквато и да е истината обаче, фактите са на лице. Той придобива много последователи, които му се вричат във вярност и започват въстание. Първата битка на Ивайло е именно срещу татарските орди, които опустошават държавата. Нито войските на царя, нито болярите са способни да се опълчат на постоянно нападащата вражеска напаст. Бунтовникът Ивайло обаче повежда хората си срещу татарите през 1277г. и ги разбива. Популярността му расте( именно заради неговата знаменита победа. Татарите обаче не са единственият враг на въстаника, той иска да се разправи и с цар Константин Асен, който по време на управлението си позволява държавата да преживее подобно падение. Законният владетел не може да се противопостави на Ивайло, армията му се движи твърде бавно и бунтовникът успява да го издебне в засада. В хода на сражението бойците на Константин Асен му обръщат гръб, виждайки какъв ще е изходът. Те се присъединяват към въстаниците и започват да помагат на Ивайло, който по време на битката убива монарха. След тази победа обществото в България е по-скоро доволно. Бунтовникът започва да превзема наред по-важните градове в страната, които пък от своя страна започват да го наричат свой цар. Единствено Търново остава в ръцете на съпругата на Константин – Мария. Междувременно гърците следят отблизо случващото се в България. Набиращият сила селски вожд, който има и дързостта да се нарече владетел, става твърде неудобен за император Михаил VIII Палеолог. Византийският самодържец решава да се намеси пряко в избухналите вълнения в съседната страна.
Той преценява, че най-добре за интересите на държавата му е да подкрепи болярската опозиция, която се заформя срещу Ивайло. Събитията обаче не протичат съвсем по план. Най-неочаквано царица Мария, която е и племенничка на император Михаил, решава да поеме по свой път. Тя предлага на Ивайло властта, при положение че той се ожени за нея и направи синът й законен престолонаследник. Въпреки съмненията на въстаника в искреността на Мария, той приема. Съседна Византия е бясна. Когато на следващата 1278г. сватбата се състои, от Константинопол изказват явното си недоволство. Византийците започват да наричат Ивайло свинар, а много от хронистите му лепват прякори като „лахана“(зеле) и „бърдоква“(маруля), за да покажат ясно произхода му. След коронясването на новия владетел, България вече има на престола си един сигурен и способен пълководец. Срещу него обаче са изправени много силни врагове. Във вътрешността на страната болярите все по-настойчиво организират заговори срещу Ивайло, а зад граница Византия вече води преговори с татарите за общо нападение. Срещу царя е изпратен военачалникът Михаил Глава – един от най-талантливите войни на империята, който нееднократно е побеждавал българите в битка. Търновският владетел се вдига отново на оръжие. Той се отправя първоначално към Дунава, като влиза в сражение с напредващите татарски орди и ги отблъсква отвъд реката. На другия фронт, византийците навлизат в българските земи през Тракия и се насочват към Стара планина. Михаил Глава разгръща широк фронт и повежда войските си на сеч, но срещу него застават верните хора на цар Ивайло. С много усилия те успяват да обърнат хода на битката и да победят.
Търновският владетел, осигурил защитата си от юг, отново обръща поглед към случващото се на север. Там нещата стават все по-страховити. Този път срещу България са изпратени елитните войски на татарите от Златната орда. Техен предводител е правнукът на Чингис хан – Иса Ногай. Този път силите на царя обаче не стигат за да се противопостави. Той е победен и е принуден да се укрепи в крепостта Дръстър, където остава под обсада в продължение на няколко месеца. Отсъствието на Ивайло и неговата усложнена ситуация дават повод на болярската опозиция в Търново да действа. В българската столица е извършен преврат, царица Мария е свалена от престола и изпратена като пленница в Константинопол, а на престола се възкачва Иван Асен III. През това време обаче цар Ивайло пробива блокадата на татарите и започва да търси възмездие. Поема с войската си към Търново и поставя столицата под обсада, докато в нея се намира Иван Асен III. Император Михаил Палеолог веднага изпраща армия, която да защити интересите на Византия. Срещу българите са направени два похода. Цар Ивайло ги разбива. Властта на настоящия български владетел е пред сериозна заплаха и той е принуден да избяга от Търново. На негово място на престола се възкачил един от най-влиятелните боляри – Георги I Тертер. „Водачът на селяците“ осъзнал, че няма да успее със сегашните си сили да се изправи срещу болярите-предатели, затова се решил да предприеме дързък ход. Той се срещнал със своя могъщ враг – Иса Ногай, предводителят на Златната орда. Ивайло помолил татарския вожд да му помогне да възвърне престола си. Ногай обаче бил верен съюзник на Византия, която не пестяла парите си, когато става въпрос за дипломация. По настояване на император Михаил Палеолог през 1280г. Ивайло бил убит в двора на татарския предводител.
Смъртта на царя хвърлила страната в десетилетия на тежка криза. България успява да се стабилизира едва при управлението на цар Теодор Светослав. Историята на Ивайло представлява един особен прецедент за развитието на Средновековна Европа. На Стария континент, не само по българските земи, но и навсякъде, селячеството започва да въстава срещу своите феодални господари. Само в България обаче бунтовниците успяват да направят своя предводител цар, който при това се превръща и в способен пълководец. Теглото, което Ивайло носи, обаче е твърде голямо. Обграден от врагове, той не успява да излезе от клопката на предателството. Въпреки всичко, царят оставя една необикновена следа в историята ни и ще остане завинаги в нея като една изключителна личност.
Източник: bgnow.eu
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
