Още незаглъхнало ехото от блестящата победа на младата българска армия при Сливница, Гургулят, Цариброд и Пирот, когато нов смут сковава населението в Плевенско, Ловешко, Охридско, Врачанско, Пирдопско и Карловско. Разбойнически шайки от декласирани елементи вардят пътищата, обират преминаващите, убиват или отвличат за откуп.
Несигурност и страх съпровождат в тези времена всяко пътуване извън градовете и селата.
Такава е обстановката и в Плевенския край, особено след нападението при Залковския баир.
В едно ранно утро в началото на август 1888 г. от Плевен потеглят десетина файтона с пътници за Ловеч и Търново. В един от тях е видният деец в борбите за освобождението на България Тодор Пеев. След образуването на Третото българско царство той последователно заема няколко висши държавни постове. През 1882 г. е плевенски окръжен управител, след това – главен секретар на Държавния съвет и главен ревизор на министерството на вътрешните работи. Поради това го придружава стражар. Някои от другите пътуващи във файтона мъже също са въоръжени.
В друг файтон е десетгодишната тогава Велислава Калчева, която за цял живот запазва спомена от това пътуване и го предава на потомците си, един от които съм аз.
Минавало се тогава през Залковския баир, където първоначално е имало две села – Сотево (долното) и Залково (горното). След раждането на цар Симеон Втори се обединяват в едно под името Симеоново, впоследствие преименувано на Славяни.
Пътят е през гъста гора, с много стръмнини и завои. На един от тях файтоните са нападнати от голяма група въоръжени мъже от грабителската банда на Яко войвода. С викове „Пара, пара, пара!“ пътниците са свалени грубо от нападателите. Претърсени са и ограбени – взети са пари, часовници, пръстени, обеци и всичко друго по-ценно.
След обира Яко войвода ги освобождава и късно вечерта те пристигат в Търново без да се отбиват в Ловеч.
Кой обаче е Яко войвода? Той е от тетевенските колиби в Брезово, от рода на Бръмбарите, които не се разделяли с пушките си и били отлични стрелци. Чичо на Яко е Тодор Бръмбара, участник в четата на Димитър Общи, която на 22 септември 1882 г. извършва обир на турската хазна в Арабаконашкия проход. Преди и след това Тодор е участвал и в други такива бандитски нападения.
Като навършил 20 години, Яко се откупил от военна служба, като броил за това 50 наполеона на тогавашния тетевенски кмет. По спомените на хора, които са го познавали, причината да хване гората е, че кметът взел парите, но не му дал никакъв документ за това. След време дошъл нов кмет и също потърсил Яко да го прати да служи във войската. Той му обяснил каква е истината, но онзи му поискал документ, какъвто Яко нямал.
Видял се съвсем натясно и силно ядосан на стария кмет, Яко казал, че ще отиде да го потърси вкъщи. Прибира се и казва на жена си: „Мене ме търсят за войник да служа, пък аз преди година време се откупих с 50 броя жълтици на стария кмет, но не ми е дал тапия, като ме излъга и ми е изял парите. Аз други пари нямам да дам и войник няма да ида, но борча ще потърся, борчлия да не оставам никому“. И добавил: „Ти да гледаш добре децата, докато пораснат, аз ставам комита, но първо ще потърся стария кмет за алтъните, които ми взе…“
Така Яко събира многобройна шайка, съставена предимно от помаци, които не са се преселила в Турция след освобождението на България, но били по верски и други причини против властта. Четата има и много помагачи и укриватели в Тетевенско. Върлуват през пролетта, лятото и до късна есен, след което с обраните пари Яко и помощникът му Омер Качамаков прекарват зимата в Цариград, при това твърде приятно.
Нападението на Яко при Залковския баир над висшия държавен чиновник Тодор Пеев обаче става повод властта да му потърси сметка за злодеянията. Провежда се мащабна акция за разбиването на шайката му, пък и за освобождаване на областта от други подобни на него разбойници.
В средата на август 1888 г. четири роти от 4-та плевенска пехотна дружина под командата на майор Фиков са дислоцирани в Тетевен, Ябланица и Български извор и започват активни действия по залавянето на грабителите. Помаците от селата Градешница и Галата временно са изселени и настанени на лагер край с. Български извор.
В резултат на преследването е заловен един от шайката – Мехмед Черноолу, който издава къде се намира четата и кои са помагачите й и те са заловени. Яко Тодоров и Омер Качамаков обаче успяват да избягат от преследвачите.
В изпълнение на приетия през 1887 г. Закон за изтреблението на разбойниците в Тетевен е сформиран военнополеви съд, чийто председател е майор Фиков. Делата на заловените са разгледани по бързата процедура и през септември същата година са осъдени и обесени 12 души от четата – 8 помаци, двама християни – българи, и 2 помакини.
Една от тях е Рабиша, жената на Омер Качамаков, която е с малко дете кърмаче. Съдът над нея и обесването й предизвикват голямо вълнение сред населението в Тетевенско. Така се раждат и народни песни, възпяващи Рабиша кадъна. След изпълнението на присъдата детето й е дадено за осиновяване.
В края на септември, след омиротворяването на областта, войсковите роти се завръщат в Плевен. Яко и Омер продължават да вилнеят, макар и с много по-малка сила, до зимата, след което преминават в Турция.
Когато това става ясно, българският дипломатически представител д-р Вълкович се споразумява с турския министър на полицията срещу бакшиш от 600 лири Яко и Омер да бъдат предадени на нашите власти. Което и става много скоро.
На 26 май 1889 г. двамата са обесени в София.
Автор: д-р Николай Чорбаджиев
Източник: desant.net
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
