Васил Соколски е може би една от най-романтичните и привлекателни фигури на Априлската епопея.
Почти всички биографични бележки, скици и очерци от съвременни автори за „Доктора“ си приличат като две капки вода. В това няма нищо чудно. Онези, които са преминали през бесилото, за да живеят и в наши дни, не са разигравали мелодраматични романи, нито са имали собствени биографии. Те заслужават това право впоследствие, когато „велики“ ги назовахме ние – техните правнуци.
Затова редките спомени за тях намираме само тук-там в избелели от времето тефтери или в единични страници, написани от оживели като по чудо техни съвременници. И тези страници се преразказват и предават от поколение на поколение.
Васил Соколски е може би една от най-романтичните и привлекателни фигури на Априлската епопея. Древното българско селище Жеравна е неговото родно място.
Отраснал в това бунтовно гнездо, самият Васил не се отклонява от пътя на българските борци за свобода, който го отвежда в Букурещ. Там той се записва във Висшата румънска военномедицинска школа. През 1873 г. се завръща в Жеравна, където започва да се занимава със специалността си.
Вече в родното си село, получава по пощата покана от своя учител и благодетел д-р Венко Гръмников, който се е преместил на работа в Пазарджик. Соколски се отзовава на тази покана и попада във водовъртежа на събития, които изпълват сърцето му с радостен трепет, но които в крайна сметка го довеждат до бесилото.
„В този град (Пазарджик, б. а.) – пише Д. Константинов – той се запознал с бунтовнците из околията, а най-близо с учителя Петър Бонев от Перущица, който го склонява да се пресели в Перущица, да си отвори малка аптечка и да се занимава с лекарската си практика привидно, а да се заловят да работят за подготвяне на въстание в този край. Перущинският революционен комитет го избира и изпраща за свой представител на Великото народно събрание в Оборище“.
Васил Соколски е един от тези, които първи чуват метежните слова на „Кървавото писмо“ на Каблешков, от тези, които за първи път след петвековно подтисничество извикват пред „очите на смаяните роби и пред целия свят: „На оръжие, братя! България е свободна!…“
И, разбира се, за това заплатиха с главите си.
Величието на тези последни дни от живота на Соколски не ни дава да сторим нищо друго, освен да прибегнем до помощта на очевидците.
„…Когато се закри събраното на Оборище, той (Соколски, б.а.) не пожела да се върне вече при семейството си в Перущица, защото получи известие, че някои приятели на турското владичество подушили за каква работа е отишъл той към Панагюрище и ако се върне, твърде вероятно било, че ще го сполети някоя опасност… След като се вдигна въстанието на 20 априлий, както е знайно вече, той тръгна с нашата чета под предводителството на Бенковски, като изпълняваше още и докторска длъжност, за което беше си приготвил всичките потребности, които носеха два коня…“
Изключително впечатление прави държанието на Соколски пред съда след залавянето му от поробителите. Той не само че защитава честта си на революционер, но и доблестно поема върху себе си всички обвинения, за да спаси бунтовниците от Перущица. Не забравя, че е избрал за своя съдба защитата на страдащите, на слабите.
„Ние иначе не можехме да действуваме. Защото и българите са народ, който иска да живее също един свободен живот!“ – е неговата изповед.
„Това смело изявление на „дръзкия комита“ е решило неговата участ – той бил осъден на бесилката. Изпълнението на този приговор над Соколски закъсня няколко деня… И въобразете си, че три дни не бяха изминали още, откогато му бяха прочели присъдата, че той е осъден на смърт, която присъда днес-утре трябваше да се тури в изпълнение. Човек млад, човек с идеи и определени убеждения, на когото намазаното със сапун въже виси вече над главата му – играе хоро…“
Бесилката била приготвена в квартал Мариша при черквата „Свети Георги“, закована на стрехите на зданието на Стойкооглу в Пловдив. Но тя не издържала едрото тяло на героя и се счупила. Соколски останал жив.
По османските закони и традиции той трябвало да бъде помилван. Но тираните никога не проявяват милост. Бесилката била скована отново, разбира се, по-здраво. А Соколски през това време чакал спокойно и пушил цигара…
Колко велик може да бъде един човек пред лицето на смъртта, когато е потребно да се мре за България! Когато печели за себе си безсмъртие и прави бесилото безсилно…
Източник: desant.net
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
