На 29 юли 1014 г. войската на цар Самуил губи сражението при Беласица и византийците пленяват 1500 защитници на дема (преградна стена), която трябва да пази нейния тил. Това са набързо мобилизирани опълченци, необучени и слабо въоръжени. Но като виждат, че са нападнати в гръб, Самуиловите войници се изтеглят организирано и оставят незначителни жертви на бойното поле.
За византийския император Василий ІІ това обаче е голяма победа. Той смята, че българската войска е претърпяла големи загуби и едва ли ще може да се възстанови. Изпраща 20 хиляди души, което е половината от армията му, под командването на солунския дук Теофилакт Вотаниат да прочисти пътя между реките Струма и Вардар, а плановете му са да си върне завзетите от Самуил земи в Тесалия.
След неуспешната битка при Беласица българският цар Самуил повежда войската си към столицата си Охрид, а на сина си – княз Гаврил Радомир, оставя 7 хиляди души, с които да възпира евентуалните опити на византийците да го преследват. Младият княз обаче е буйна глава и мечтае за победни битки. Когато научава, че византийската войска е разделена на две, сформира разузнавателни отряди, които да следят придвижването на Вотаниат и незабележимо го следва успоредно по десния му фланг. По всичко личи, че византийците ще преминат през Струмишката теснина.
Гаврил Радомир изпраща 1000 конници, които по най-бърз начин да се придвижат до нея и там, с помощта на местното население, да направят множество сипеници. Това са прегради от колове, преплетени с клони, зад които се насипват камъни и дървета. Когато те са готови, князът пристига в тенснината с останалите си войници. Изчакват Вотаниат да достигне в нея и тогава разрушават плетовете на сипениците.
Теснината се изпълва с грохот от стоварващи се камъни и дървета. От височините стрелците с лък обсипват византийците със стрели, а други хвърлят по тях копия. Оцелелите се втурват да си пробиват път към изхода на теснината, но ги пресреща Гаврил Радомир с основната част от конницата и пешаците. Разгаря се ожесточена битка, в която устремът на българите е неудържим.
Ромеите достигат до една обширна поляна и правят кръгова отбрана с насочени дълги копия, т. нар. таралеж. Той временно възпира българския устрем. Тогава Гаврил Радомир нарежда да ги обстрелват със запалени стрели. Освен това отсичат дървета и ги използват като тарани. Копията на византийците се чупят, отбраната е пробита, започва бой с мечове.
Гаврил Радомир е в първата редица на атакуващите. Забелязва Вотаниат и се насочва към него. Двамата се вкопчват в двубой, от който победител е българинът. Той нанася на византиеца няколко рани с меча си, а след това го пронизва с копието си. Като виждат смъртта на своя предводител, ромеите прекратяват съпротивата.
На 23 август 1014 г. край Струмица те дават 15 хиляди убити, а 5000 са пленени. Гаврил им взима оръжието, ризниците, шлемовете, щитовете и ги освобождава. По долни дрехи те достигат стана на Василий ІІ и му съобщават за случилото се. Той е потресен от загубата, но най-много скърби за Теофилакт, който освен негов близък приятел, му е и любовник. За да отмъсти за гибелта му, императорът заповядва да бъдат ослепени пленените 1500 български войници-опълченци.
Когато с нажежено желязо избождат очите на първите 200 души, притеснени от техните вопли и стенания, приближени на императора го молят да пощади останалите, но той е непреклонен и нарежда ослепяването да продължи. Когато те достигат до 600, при него се явява архимандрит Теодосий, главният духовник във войската, и му казва, че това дело не е богоугодно. Василий е силно религиозен, вслушва се в думите му и нарежда да се прекрати ослепяването и да се пощадят останалите още зрящи, ако те се съгласят да служат във византийската войска. Това е описано в хрониката на италианския хронист Витоло, публикувана през 1236 г. Откъде е почерпил сведенията, не е известно.
Според нея при Самуил пристигнали около 700 ослепени войници, но това е било достатъчно при вида им той да получи сърдечен удар и след два дни да умре. Наследява го синът му Гаврил Радомир, който на следващата година е убит от братовчед си Иван Владислав, син на Арон, по време на лов, въпреки че на него дължи живота си, защото през 986 г. Самуиловият брат е бил уличен в съглашение с византийците и целият му род е трябвало са бъде избит. Но такива са криволиците на историята.
Автор: доц. Йордан Василев, д-р по история
Източник: desant.net
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
