Освен на политическата сцена, както вече стана ясно, разделението след Съединението присъства и в армията. Антикняжеските настроения личат ясно от публикация в „Московские ведомости“ от декември 1886 г.: „Сред армията се говори открито за разделението й на две партии: руска и княжеска“. Сахаров се свързва с майор П. Груев, капитан Атанас Бендерев и капитан Радко Димитриев, които са едни от най-недоволните от княза офицери. Яхвайки тяхната наранена гордост (те не получават военни отличия след Сръбско-българската война) и присъщата им русофилия, ги спечелва за каузата на държавния преврат. В ранната сутрин на 9 август 1886 г. Р. Димитриев с юнкери от военното училище и част от струмския полк арестуват княза и го принуждават да подпише акт за абдикация. Батенберг е изпратен с кораб за руското пристанище Рени.
Организаторите на преврата се оказват крайно наивни, смятайки, че с абдикацията на княза взаимоотношенията с Русия ще се оправят веднага. Още повече вътре в държавата превратаджиите не срещат нужната подкрепа от страна на населението. Още на сутринта основните политически дейци – Каравелов, Стамболов, Д. Греков отказват да станат част от създаденото широко правителство. Превратаджиите тогава съставят изцяло русофилски кабинет начело с митрополит Климент, който държи властта само три дни.
Междувременно княжеското крило в армията отказва да положи клетви пред новото правителство . В Пловдив полк. Сава Муткуров се обявява против преврата. На 10 август председателят на НС Стефан Стамболов, който в този момент е единствената законова политическа фигура в страна, започва подготовката на контрапреврат. Той нарича превратаджиите престъпници, а на 11 август издава прокламация, с която призовава народа на борба срещу превратаджиите, провъзгласява полк. Муткуров за главнокомандващ на българската войска и заповядва настъпление към София. България вече е не само разделена на русофили и националисти, но е и на прага на истинска гражданска война.
На 12 август П. Каравелов отново под външно внушение – този път от страна на английските и руските аташета в София, създава нов кабинет (12-16 август 1886г.), за да въведе ред и спре кризата. Неговата позиция е против преврата, но срещу връщането на Батенберг на престола в София. Тук вече политическата звезда на Стамболов изгрява. Той категорично се противопоставя на Каравелов и се обявява за моменталното връщане на княза.
Сформира се княжеско наместничество, в което влизат Стамболов, П.Р. Славейков и д-р Странски и нов кабинет, оглавен от д-р Васил Радославов (16 август 1886 – 28 юни 1887). Изпраща се и телеграма до княза с искане за неговото връщане в страната. В това време превратаджиите губят увереността си и търсят спасение чрез бягство. Полк. Муткуров влиза в София без кръвопролития и сформира военен съд за престъпниците. Само Радко Димитриев успява да избяга в Цариград. На 16 август цялата власт е вече в ръцете на националистите, Батенберг се завръща, като по пътя към България решава да направи пореден опит за помиряване с руския император Александър III. Този му жест показва високите морални качества на необикновения български княз и немски принц. Александър III обаче е непоколебим.
Така на 26 август Батенберг решава отново да абдикира, поставяйки отечеството си пред короната и жаждата за власт. Напускайки за втори път страната, той оставя регентски съвет, който управлява, начело със Ст. Стамболов, П. Каравелов и полк. С. Муткуров. Симеон Радев обобщава:
„Общественото мнение в Европа се държеше към България твърде песимистически. Без съмнение, победите на младата българска войска, личната храброст на княз Александра, ненадейното чудо, което бе извършил тоя тъмен народ, като бе се импровизирал за няколко години в една силна военна нация – всичко това бе възбудило към България едно симпатично любопитство. Известно едно меланхолическо състрадание предизвикваше положението на младия и героичен владетел, когото съдбата бе изпречила срещу плановете и гнева на една могъща империя. Но върху изхода на тази неравна борба не можеше да има никакво съмнение: за всички бе ясно, че княз Александър трябваше фатално да падне под ударите на руското отмъщение.“
Руското недоволство към младото княжество не намалява след абдикацията. На 1 септември 1886 г. свиканото Народно събрание решава да прати помирителна нота до Петербург. Въпреки това руският цар продължава с крайно агресивните действия. Той изпраща ген. Каулбарс, който трябва да следи и контролира пряко събитията в България. Каулбарс поставя искания, които представляват невиждано вмешателство във вътрешните работи на България. На първо място, изборите за ВНС да се отложат, второ – да се вдигне военното положение и трето – да се освободят всички задържани след 9 август. Регентството обаче отказва да изпълни първото искане, тъй като само чрез Велико Народно събрание може да се избере нов княз на страната.
В резултат генерал Каулбарс се съюзява с българските русофили и започва една демонстративна обиколка с агитация сред крайните елементи в България, за да организира антиправителствени митинги и демонстрации. Българското правителство парира действията на руския генерал, в резултат на което политическото напрежение между България и Русия се изостря. Д. Петков във вестника си „Независима България“ осмива и жлъчно пише против действията на Каулбарс в България следното:
„Прямата негова цел с това е да бунтува населението, за да произвежда смущение. Това се осъжда отвсякъде. В други страни подобен агент би бил арестуван минутно и изпъден от княжеството…“
А по повод обиколката на руския генерал из България споделя: „ Обикаляйте вий, колкото щете България: негде може да ви изругаят, може да ви оскърбят, може да ви замерят с гнили лимони и със запъртък яйца, може да драснат на гърба ви с тебешир, може да ви окачат и някое парцалче; но никога не очаквайте да чуете негде, че искат да дойдете вие да ги управлявате. Живяхме ний петстотин години под такава държава, както вашата, видяхме й сладостта.“
Въпреки протестите на Русия изборите минават и ВНС започва работа на 19 октомври. Руските консули започват пряко да се ангажират в насилствено сваляне на правителството. Законните действия на властите се тълкуват като посегателство над руските интереси и Каулбарс иска изпращане на два руски военни кораба, които да акостират във Варна. Тези безцеремонни отношения на руската политика срещат непримирието на Стамболов. На 6 ноември 1886 г., провалил се в опитите да наложи руските интереси, генерал Каулбарс напуска страната. Едва ли някой в вярвал, че само 8 години след Освобождението България и Русия ще скъсат дипломатическите си отношения. Въпреки това Русия не се отказва от вмешателство в българските работи. От Петербург предлагат на българския престол да застане грузинският княз Мингрели – известен с комарджийството и пиянството си. Този унизителен избор за България е категорично отхвърлен.
След напускането на руските консули, разделението в България се задълбочава. През февруари 1887 г. избухват русофилски бунтове в Русе и Силистра, водени от Олимпи Панов, Атанас Узунов и Димитър Филов. Бунтовете обаче са смазани, а Стамболов нарежда предводителите им да бъдат осъдени на смърт. В крайдунавските околии е въведено военно положение, а в София се извършват арести на русофили. Каравелов също е арестуван и бит, но отрича последното пред чуждата преса, за не позори страната си.
Кризата в княжеството завършва на 2 август 1887 г., когато княз Фердинанд Сакскобургготски се заклева в Търновската конституция и застава на кормилото на властта в София. Българското общество ще започне отново да се обединява под скиптъра на новия си владетел в подготовка за войните за национално обединение, ала семената на разделението са вече посети сред българското общество за десетилетия напред.
Автор: Димитър Милчев
Източник: bulgarianhistory.org
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
