„Търсенията на Владимир Полянов в областта на нравствено-психологическата проблематика са според мен с висока стойност не само в исторически контекст, но много от неговите вниквания в душевността на човека, в разкриването на драмата на личността, която се стреми да бъде с народа си в часове на обществени кризи и на върховни изпитания, са добър повод за размисъл и днес. Той даде сериозен принос за насочването на прозата ни към градския бит, към проблемите на метрополията и така нашата литература стана по-многообемна, с по-разностранен изследователски и стилистичен инструментариум. А широката му култура, изисканият му и облагороден вкус спомогнаха да се преодолеят домораслите критерии, да съизмерваме без комплекси за малоценност с европейските образци.“ Атанас Свиленов
Владимир Полянов е роден на 6.V.1899 г. в Русе. Баща му, търговец на платове, фалира и семейството се премества в София.
Твърде вероятно е някои читатели да го помислят за син или роднина известния в миналото пролетарски поет Димитър Полянов, но това не е така.
Истинското му име е Владимир-Георги Иванов Тодоров, а за литературния му псевдоним му е послужило името на командира му от Военното училище в София, натурализиран французин, който превел френската си фамилия дьо Шампен на Полянов.
Първите му литературни опити – разказът „Герой“ и едно стихотворение, са поместени в основаното от учениците сп. „Будилник“ в Първа софийска гимназия, където учи, и в сп. „Ученическа мисъл“.
През 1918 г. се записва във Военното училище в София. Скоро след това напуска. Като юнкер пише разкази, публикувани в „Художествена седмица“ и сп. „Сила“. Излизат „Нанай Маро“, „Мене, Текел, Фарес“, „Трите града“. Тук за пръв път използва псевдонима си Полянов. Запознава се с младите творци Йордан Стубел, Димитър Симидов и др. Чете символистите Бодлер, Рембо, Верлен, Верхарн, Рилке Хофманстал, Пастернак, Брюсов, Балмонт, Маяковски.
Учи два семестъра в Историко-филологическия факултет на Софийския университет. В Грац, Австрия, записва медицина, после се озовава в Мюнхен, след това – във Философския факултет във Виена. Впечатляват го експресионистичните филми „Д-р Калигари“ и „Д-р Мабузе“, картините на виенските сецесионисти Макс Клингер и Густав Климт. Връщайки се в София, отново записва медицина. Запознава се със Светослав Минков. Полянов си спомня как със Светослав Минков инициират издателска дейност: „Минков се запозна с някакъв наследник на бащини пари, които се чудеше как да ги похарчи. По наша препоръка той създаде издателство „Аргус“, в което излезе малък сборник фантастични разкази „Синята Хризантема на Минков с корица, рисувана от художника Иван Милев. След като издаде и „Ужасът“, сборник преведени от мене разкази от Ханс Хайнц Еверс, а сетне и сборникът „Смърт“, в който влязоха и мои разкази, издателството фалира.“
През 1925 г. ефектната корица на Дечко Узунов привлича вниманието на читателите към литературния сборник „Пет години“, съставен от Владимир Полянов и Йордан Стубел. Сборникът има за цел да представи най-интересното от младата българска литература, обхващайки дебютирали с книги автори от периода 1919 – 1924 г. В предговора Полянов нарича този период „петте години след голямата война, които стоят в галерията на времето като загадъчни призраци, към които често ще впиваме плахи очи за отговор на много въпроси“. Там е включена и диаболичната му (от фр. diabolisme от diable – дявол“. Диаболизмът е литературно течение, за което е характерно бягството, страхът и ужасът от действителността, блуждаенето в света на мистиката, на кошмарите) новела „Мрежата на дъжда“.
Разнообразието на сюжетите си Полянов поддържа и във втората си издадена книга „Комедия на куклите“ (1924 г.). Васил Пундев във в. „Слово“ пише: „Владимир Полянов има усет и поглед за вътрешната страна на разказа, умее да вникне в интересни и заплетени психични преживелици, из които се ражда фантастичното и страшното.“ Следват сборниците с разкази „Момичето и тримата“, „Крадецът“, „Рицари“, „Звезди в прозореца“. Владимир Полянов дълго експериментира. Играта на подсъзнателните сили му е интересна повече със своята атракционна и зловеща необяснимост, отколкото с драматизма си. Диаболичният опит не е без значение за създаването на по-късните му социално-психологически романи.
След средата на 30-те години преминава на реалистични позиции. Пише романите „Слънцето угаснало“, „Вик“, „Черните не стават бели“, „Княз без корона“. Автор е на мемоари и произведения за деца и юноши.
Той и Йордан Стубел са инициатори за създаването на българския ПЕН-клуб, чийто председател става проф. Иван Шишманов.
През 1928 г. Владимир Полянов завършва Дипломатическо-консулския отдел на Свободния университет в София, а през 1939 г. и режисура във Варшава. През 1941-1944 г. е директор на Народния театър и Народната опера. Участва като доброволец във Втората световна война. Режисьор e в театрите в Бургас, Русе, София, Пловдив, Перник, Сливен, Разград и Смолян. Сътрудничи на сп. „Златорог“, „Българска мисъл“, „Изкуство и критика“, „Хиперион“, „Слово“, „Развигор“, „Литературен глас“, „Вестник за жената“, „Звено“, „Кормило“, „Литературен фронт“ и др.
Писателят умира на 4.ХІІ.1988 г. в София.
Автор: Д-р Александър ТОНЕВ
Източник: tretavazrast.com
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
