Едва ли има българин, който да не е чувал известната народна песен „Море пиле, славей пиле“. Но тананикайки си прекрасната мелодия, колцина са тези, които са се заслушвали в текста й и знаят на кого е посветена. Мистерията за това се разкрива чак в третия куплет, в който се пее: „Там се бие славен юнак,/ славен юнак, Питу Гули“.
Дали защото името на героя звучи странно, или защото малко се знае за него у нас, едва ли някой е обърнал внимание, че за него става дума и във великолепната балада „Мечкин камен“ от албума „Източен вятър“ на ирландския музикант Андрю Кенеди „Анди“ Ървайн, изпята в негов аранжимент от… унгарката Марта Себестиен (Гласовитата маджарка изпълнява и култовата начална песен в грабналата девет „Оскар“-а и два „златни глобуса“ холивудска драма „Английският пациент“, б. а.). Макар и изпята със силен акцент, все пак се дочуват на завалян български думите:
„Мечкин камен кръв се лее, там се биат три войводи… Пръв войвода Даме Груев, втор войвода Питу Гули“.
И като капак името на славния революционер – един от видните участници в Илинденско-Преображенското въстание, се появява и в… химна на Македония!
Подобно на Левски, на него е назован и футболният клуб на днешния македонски град Крушево, откъдето той е родом.
Но кой е този герой с необичайна фамилия, за когото днес у нас напомня само една улица в кв. Стумско в покрайнините на Благоевград. И нито един паметен знак. Поне у нас. Защото в съседна Македония негови монументи има издигнати и в Крушево, и в местността Мечкин камен, където намира смъртта си, защитавайки отчаяно, буквално до последна капка кръв, сформираната по време на Илинденско-Преображенското въстание Крушевска република. Нещо повече – предстои огромна петметрова медна негова статуя на кон за близо 120 хиляди евро да бъде издигната точно срещу македонското народно събрание в Скопие!
В интерес на истината, Питу Гули произхожда от влашка фамилия. По данни на прецизния български географ и историк Васил Кънчов в началото на ХХ век населението в Крушево наброява 9350 души, от които българите са 4950. Освен тях в града живеят 4000 власи и 400 албанци християни. Една от битуващите версии за произхода на Питу е, че баща му е албанец, тъй като това име се среща и като албанско, и като румънско. Но надделява мнението, че фамилията Гули е влашка. Но за разлика от много други власи, които се гърчеят и сърбеят, родът на славния войвода се българее.
Едва 17-годишен Питу се включва в националните борби за освобождаване на България от турско робство. През 1885 г. той става част от четата на Адам Калминков, която нахлува в Македония, но е разбита, а младият комита е заловен от башибозука и осъден на 10 години заточение в Мала Азия, 7 от които прекарва в Трабзон.
След излизането си на свобода взима дейно участие в изграждането на структурите на ВМОРО. През 1900 г. отваря кръчма в покрайнините на София, която се превръща в сборен пункт за срещи на комити и емигранти от Македония. Две години по-късно влиза в четата на поручика от Българската армия Тома Давидов. На следващата пролет самият Питу Гули организира своя чета, сбирайки под знамената й селяни от полските села. С нея той нахлува в Македония, като по време на избухването на Илинденско-Преображенското въстание тя е най-многобройната от всички дружини, които взимат участие в него.
Пристигането на Питу Гули в родния му град, докато той е столица на просъществувалата близо две седмици Крушовска република, е колоритно описано от Георги Томалевски, в чийто бащин дом става обявяването на новата република. „Отредът преминава през средата на Крушево по най-тържествен начин. Питу Гули язди върху чудесен светлосив жребец. Той е облечен в червени, обшити със сърма черкезки дрехи. Над венеца от къдрава буйна коса има калпак“ – отбелязва с възхищение писателят, макар по време на тези събития да е само 6-годишен.
Четата спира в местността Гуменя, където местните жители се събират, за да се поклонят и целунат пурпурното знаме, изработено от червена коприна, обшита със златна сърма. В средата на избродирания в центъра му лавров венец проблясва факела на революцията, държан от две стиснати ръце, извезани със златна коприна и символизиращи единството на въстаналите българи.
След редица драматични събития и превратности на съдбата, към града стремително напредва 10-хилядната редовна турска армия на Бахтиар паша, подкрепяна от башибозук и мощна артилерия, войводският съвет решава въстаниците да се оттеглят от Крушево. Но Гули отказва да се подчини на това решение – той се е заклел, че ще се бие на „Свобода или смърт“. И отстъплението не влиза в неговите планове.
Отрядът му се разполага по скалистия висок връх Мечкин камен върху един от склоновете на Баба планина. 70 четника от събралите се тук 240 души са без оръжие. Неколцина от тях разполагат само с брадви. Гули ги заклева да продължат да работят за свободата на родината и ги праща да се приберат по селата си. Така остава със 170 бунтовника край себе си, като знак да започнат боя им дава със своята пушка – единствената къса манлихера в четата.
Озверелите орди на противника нападат от три страни четниците, които геройски отблъскват атаките от 10 ч. сутринта до 19 ч. вечерта, когато започва решителната турска атака. Един след друг вражеските куршуми застигат знаменосеца Георги Димев и заместника му Нове Смугрев. Питу Гули се изправя прав и яростно започва да стреля. Пронизан смъртоносно в гърдите, той пада убит. Смъртта на войводата бележи края на величавата, но кратко съществувала република в Крушево.
Песента „Море пиле“, с която започнахме нашия разказ, се ражда малко след героичната смърт на войводата, като един спонтанен акт на народна благодарност към подвига на този влах, обичал безумно до последния си дъх България. Тя е дълбокият поклон, който българският народ преви пред паметта му.
И тримата сина на този безумно смел борец за свободата и обединението на родината ни тръгват по неговите стъпки. Ташко, известен още като Шула Гули, се сражава през Първата световна война в състава на 11 Македонска дивизия от Българската армия, наследила Македоно-одринското опълчение. Той, подобно на знаменития си баща, загива геройски през 1918 г. в Дойранските сражения.
Драматична е и съдбата на брат му Никола Питу Гулев (Лакя Гули). Той завършва гимназия в София, след което се включва самоотвержено в освободителната борба на македонските българи. Негов приятел е Тодор Александров и когато той възстановява ВМРО, Никола става неин член, като лично се грижи за охраната на лидера й. По-късно го виждаме като войвода във Велешко и родното му Крушево. Само с две думи Ванче Михайлов изчерпателно предава същността на неговата личност:
„Неукротимо смел и предприемчив“.
Но през 1924 г., при една рискована акция, Гулев е заловен във влака Скопие-Белград от сръбските власти и след мъчителни изтезания е убит в Белградския затвор.
Един любопитен момент в неговата биография е, че през 1913 г., носейки пакет с цигари на Пейо Яворов, поетът го моли да му услужи с револвера си. Щастлив, че може да услужи на бившия комита, Никола му дава оръжието си, без да осъзнае, че прави фатална грешка. На следващия ден Яворов се самоубива с него…
Най-малкият син на Питу е Стерю Гулев. През Втората световна война той работи за българската полиция в Крушево. В периода 1941-44 г. градът отново е в границите на България. Но след изтеглянето на Българската армия от Македония, на 6 септември 1944 г., последният наследник на бунтовния род е зверски убит от комунистите партизани.
Длъжници сме както на Питу Гули, така и на неговите синове, чиито сърца до последния си удар са били с обич към България. Дължим им нашето преклонение и съхраняване на паметта за тяхната саможертва, която е ярък пример за истински патриотизъм и родолюбие.
Източник: desant.net
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
