Непокорният Иваил – българският цар Ивайло

От 50-те средновековни български владетели един от най-известните, без съмнение, е цар Ивайло (1277-1280 г.) Историците са убедени, че бъдещият цар е роден в южните Провадийски райони. Там е избухнало и въстанието през 1277 г. В селата около Дългопол – Цонево, Гроздьово, Голица, Булаир и др. – съществуват около 20 народни песни и 5-6 предания, свързани с войни, бунтове и въстания. Силно впечатление прави народна песен, записана в с. Гроздьово през 1964 г. Тя гласи: „Мама Стояна думаше: – Стоянко сине Стояне… болярат наш, царот Иваил, в чифлика Мостъ, дека се родил“! Песен с подобно съдържание има и в с. Еркеч (Козичене от 1934 г.) Тя се знае от незапомнени времена. Местните краеведи са абсолютно убедени, че Иваил-Ивайло е роден в средновековното българско с. Мостъ (през турско – Кьопрюкьой, по-късно Раковец и след 1950 г. – Гроздьово). Освен това възприемат тезата, че запазените руини на близкия връх „Градището“ в северните склонове на Източна Стара планина са най-вероятно останки от феодалното владение на Иваил-Ивайло.

Подобна хипотеза е твърде приемлива, защото от различните сведения може да се направи предположението, че той произхожда от богат, може би болярски род притежаващ много земи и големи гори в Предбалкана. Основният поминък във владенията било животновъдството. Всичко това опровергава византийските хронисти Георги Пахимер (1242-1310 г.), Никифор Грегора (ХІV в.) и др., които с ненавист наричат българина с обидни прякори като Лахана (кисело зеле), Бърдоква (маруля), „свинепас“ и пр. и го определят като прост бедняк. Всъщност, с богатствата си той без съмнение е принадлежал към аристократичната прослойка на тогавашното общество. И още нещо – чуждите извори намекват, че при стълкновението си с византийците Иваил-Ивайло се разправял с пратениците и пленниците им… на ромейски език! А това означава, че той не е простакът „свинарин“, а високообразован – най-вероятно в Константинопол – български аристократ.

Следващият прелюбопитен образ, който се разкри от новия прочит на цялата база данни е, че Иваил-Ивайло в зрялата си възраст е бил „севаст“ – областен управител и военноначалник на Овеч – един от най-значимите средновековни български градове, с непревземаема скална крепост (датираща от халколита). За това говорят данните, че той е имал неоспорим авторитет и когато се взема решение за избухване на въстанието през 1277 г., вестоносците по всички краища на България давали нарежданията си от името на „севаста“ – управителя!

Назначението си на високия пост най-вероятно той получава от цар Константин Тих (1257-1277 г.) след 1264 г. като знак на благодарност и за показана смелост в похода срещу византийците. Освен елитната „царска“ кохорта от български аристократи основната армия на царя се състояла и от 40 000 татарски наемници. Иваил-Ивайло е имал възможността да се запознае с тактиката и стратегията на татарите, което без съмнение му е послужило по-късно – да разбива ордите им и да ги побеждава!

Византийските автори никъде не са споменали името на напористия цар, коронован преди 740 г. – през 1278-а, а са си служели с най-различни обидни епитети и прякори. И причината не е само в традиционната омраза, а и в нарочна анатема към непокорния българин – „да се затрий името му во веков!“ Според кратка приписка върху богослужебна книга тя му е направена по настояване на император Михаил VІІІ Палеолог (1259-1282 г.) от висшия църковен клир в Константинопол начело с патриарх Йоан ХІ Век (1275-1282 г.)

За първи път името на Ивайло открива чешкият историк Константин Иречек през 1875 г. в приписка на т.нар. „Свърлижко евангелие“. Там „раба Божий Костадин“ пише през 1279 г. „в дните на царя Иваила“! Следващата година ученият издава на чешки и немски език „История на българите“, като и в двете издания името на царя е изписано „Иваила“. През 1878 г. историята на Иречек е преведена на български в Одеса – от натурализирания украинец, магистъра по право Владимир Николаевич Палаузов (1851-1920 г.), първи братовчед на българския историк Спиридон Палаузов. Стигайки до името Иваил, преводачът Владимир слага (по инерция или от верноподаничество?!) на царското име типичното за украинските мъжки имена оканчание „ло“, („ило“) – например: Данайло, Михайло, Томило, Гуцало и т.н. И Иваил става… Ивайло!

Чак през 1886 г. историята на Иречек е преведена от руски на български език в Търново от Райнов и Бояджиев. Респектирани от големите имена на Иречек и Палаузов, преводачите не посмяват да коригират видоизмененото име на българския владетел. Така цар Иваил трайно влиза в историята с чуждото, звучащо по украински име – Ивайло! Обръщайки специално внимание на този момент, през 1977 г. издирих от научните публикации около 350 автентични имена на български мъже, живели в средновековна България. И нито едно от тях нямаше окончание „ло“! С окончание „ил“, като Иваил, обаче имаше доста: княз Михаил, цар Самуил, граматик Данаил, поп Богомил, воеводи Момчил, Страхил и пр.

Изследването ми по този изключително важен проблем няма предназначение да предизвика задраскване от историята на името Ивайло и да въведем истинското Иваил. Ако някъде в света подобен проблем се решава с допитване, мнения на специалисти, правителствени решения, укази, тук това е „кауза пердута“. У нас просто никой няма да иска да си развали рахатлъка за такива „дребни нещица“…

Автор: д-р ист. Николай Панайотов, ориенталист

Източник: uchiteli.bg