Априлското въстание определено е един от онези моменти, в които българите показват на света, че заслужават свободата си и са готови да пожертват всичко, за да я постигнат. Доказателство именно за тази храброст на българския народ са действията на четата на Христо Ботев. Въпреки че тя стъпва на родна земя в момент, в който въстанието въстанието вече е потушено по един ужасно кървав начин, четниците, предвождани от големия български герой, изпълняват своя дълг към родината. Те поемат по пътя от Козлодуй до Враца и по този начин изписват името си със златни букви в българската история и доказват, че в онези времена хората не само са говорили, а и са действали.
След като сформирания в Румъния Гюргевски революционен комитет взема решение, че през пролетта на 1876 година трябва да се организира въстание в българските земи, на дневен ред излиза въпроса за неговата успешна подготовка. Сформирани са четири (според някои пет) революционни окръга, избрани са главни апостоли и техни помощници. И докато в Четвърти революционен окръг подготовката протича доста добре, то в останалите три тя не е на същото ниво. Особени затруднения изпитват апостолите в Трети (Врачански) революционен окръг, където дори закупеното оръжие не успява да стигне до бунтовниците. В тази ситуация ръководителите решават да организират чета, която наред с доставяне на оръжието трябва и да подпомогне въстаналите българи в района.
Преждевременно избухналото въстание на 20 април обаче притиска всички и налага нуждата от бързи действия. Тъй като никой от старите воеводи не се съгласява да оглави четата, тази задача бива поверена на Христо Ботев. Той трябва изключително бързо да набере хора и да закупи необходимото оръжие. Средствата, с които го прави са дарени от Българското човеколюбиво настоятелство, както и от други родолюбиви българи (в таблицата по-долу сме поместили автентичния текст, който дава информация за дарителите и за начина, по който са изразходвани парите). С големи усилия той успява да събере 205 четници, но липсата на време не позволява да се проведе каквото и да било военно обучение или подготовка. Поради тази причина в четата намират място както добре подготвени бойци, участвали в Първата и Втората български легии, така и млади ентусиазирани момчета, които никога до момента не били хващали пушка.
Един от тези младежи е самият Ботев и поради тази причина за военен ръководител бива определен поручик Никола Войновски, учил в руската Николаевската военна академия. За байрактар е определен Никола Симов, а за знаме се използва ушитото от Петрана Обретенова, дъщеря на баба Тонка година по-рано. Първоначално е предназначено за друга чета, но след разпръскването ѝ, баба Тонка го дава на сина си Никола Обретенов, който е един от участниците в Ботевата чета.
Макар не добре обучени и пристиснати от времето, на 16 май четниците се качват на австрийския параход „Радецки“. Нарочно е избран кораб на централноевропейска страна, за да не се предизвикат евентуални усложнения за румънското правителство. Четниците решават да се насочат към Враца, тръгвайки от Козлодуй, въпреки че този план има своите противници, които не вярват, че Стоян Заимов е подготвил добре окръга (и впоследствие се оказват прави) и искат четата да тръгне към Търново. На борда на парахода българите се представят за градинари, пътуващи за Сърбия. Командването на четата предвижда завладяване на кораба и поемане на управлението му в случай, че капитанът откаже да спре на предварително определеното за дебаркиране място.
На 17 май въстаниците слизат на козлодуйския бряг под строй, с развято знаме. Те целунали родната земя и положили клетва, че са готови да дадат живота си за нейното освобождаване. Четата начело с авангард под командването на Никола Войновски се отправя на поход. Най-напред сприра в село Козлодуй, където разпръсва група черкези, набавя си няколко коня за воеводата и щаба му и взема осем коли за импровизирания обоз. Към 14:00 часа тя напуснала Козлодуй и до вечерта стигна село Бутан.
Там четниците използват колите, за да направят мост през пълноводната р. Огоста и да преминат на другия бряг. Продължават похода си и излизат на пътя Рахово-Враца, като прекъсват телеграфната връзка. През нощта се вземат мерки за охрана, с които да се подсигури движението в походен ред. Така четата се води от авангард от 30-40 души, а главните сили се движат в две колони от двете страни на обоза. По този начин се създава готовност за водене на бой при внезапно нападение на противника. Движейки се с такива мерки за охрана, четата респектира група черкези, които от време на време откриват огън по нея, но не смеели да я доближат. Преминавайки край село Алтимир, към полунощ въстаниците влезли в село Борован, където претърпяват първото си голямо разочарование. Твърди се, че тук към четата трябва да се присъединят 400 въстаници. С тях тръгнал обаче само един.
На следващия ден – 18 май четата е изправена пред първото си сериозно изпитание – близо до рида Милин камък, на 25 километра от Враца, тя бива нападната от черкези и башибозук, към които скоро се присъединява и редовна турска военна част. Особено ярко описание на храбростта на Ботев и неговите четници в този решителен момент дава Захари Стоянов в своята книга „Опит за биография на Христо Ботйов“:
„Това казал той и хукнал през гъстата трева с коня си пра-
во към неприятеля от дясна страна на пътя, като си въртял
сабята около главата, която блещяла под утринните слънче-
ви зари. Град куршуми се посипали върху му, които удряли в
земята и подхвърляли нависоко корените на тревата. По за-
повед на Н. Войновски, който е отбирал от военните работи,
двама души конници се впуснали да върнат войводата, който
на явна смърт отишел да се излага.“
Макар очакваната помощ от Враца така и да не идва, четниците успяват да отбият атаката с цената на 30 ранени, убити и изчезнали между които и знаменосецът Никола Симов – Куруто, загинал при ожесточена противникова атака. Знамето е поето от Димитър Стефанов – Казака, който целувайки се заклева да го брани дори с цената на живота си. Освен това четата губи всичките си коне заедно с обоза.
На следващия 19 май се открива възможност за отдих, тъй като турските власти решават да вземат мерки за подсигуряване на положението във Враца, а и очакват четата непременно да влезе в града. За сметка на това обаче на 20 май избухва нов бой, още по-ожесточен от този край Милин камък. Този път неприятелят бил два пъти по-многоброен, а липсата на вода отново тормози българите.
Въпреки глада, жаждата и жегата обаче, водените от Христо Ботев юнаци отново проявяват изключителна храброст и не позволяват на врага да превземе върховете Околчица, Купена и Вола. Доказателство за добрата тактика на българите е фактът, че в това сражение не загива нито един четник. И точно в този момент, когато всички се приготвят да си отдъхнат през нощта настъпва повратния момент. На свечеряване, на 20 май 1876 година, пада убит Христо Ботев. И до днес се водят спорове за начина по който той е загинал. Традиционната теза гласи, че войводата бива прострелян в челото от неприятел, промъкнал се в тила на четата. В наши дни обаче все повече започва да натежава твърдението за смъртта на поета от член на щаба на четата.
След неговата смърт за войвода е избран Никола Войновски и оттеглянето към Балкана продължава. В крайна сметка от общо 208 четници загиналите са 94, 26 били заточени, 2 умират в затворите, а 76 успели да доживеят свободата на България.
Автор: Иван Кънчев
Източник: bulgarianhistory.org
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
