„Другата“ България на Волга

Преди столетия, през VII век на териториите на север от Черно и на изток от Азовско море съществувала голяма и могъща държава – прочутата Стара Велика България. Управлявал я мъдрият кан Кубрат от рода Дуло. Велика България била съюзник за Византия, защото пазела нейните европейски територии от варварски нашествия от изток. По тази причина българският владетел бил тачен от византийския император и удостоен с високата титла патриций, давана само на много важни и авторитетни личности. Дружбата на Кубрат с императора била стара – българският кан израсъл във византийската столица Константинопол, познавал живота на ромеите и дори вярвал в техния християнски Бог.

Неочаквано от изток над Велика България надвиснала тъмната сянка на хазарите. Започнала война, в която силите били неравностойни. Синовете на кана се заклели да бранят родната земя, но съдбата решила друго. Скоро Кубрат починал. Под натиска на хазарските пълчища българската отбрана започнала да се огъва. Тогава братята взели друго решение. Най-големият Бат Баян останал в земите на Велика България и продължил да воюва с хазарите. Третият син Аспарух, начело на българите-уногондури, се отправил на запад към устието на река Дунав, където основал Дунавска България – наследница на традициите и духа на своята предшественичка Старата Велика България. А

Вторият син на Кубрат – Котраг се заселил „срещу брат си Баян“. Именно неговите българи в края на VIII и през IX в. проникнали в земите на север, към басейна на Средна Волга, където постепенно създали нова държава – Волжка България.

През Х век Волжка България отхвърлила зависимостта от своите съседи – хазарите, и се превърнала в могъща държава. Официална религия станал ислямът.

Във Волжка България живеели много народи. Освен българите това били гордите савири, създали град Сувар, местните угро-фини, обитаващи региона от векове, дошлите заедно с българите есегели, берсили и билери, основатели на град Биляр, а по-късно – и на гр. Пещ, част от днешната столица на Унгария Будапеща.

След приемането на исляма във Волжка България било предприето масово строителство на градове и крепости. Неслучайно тя била наричана „страна на градовете” – там съществували около 1600 селища с 38 силно укрепени градове. Сред тях прославени били Велики Болгар, Биляр, Сувар, Казан и др.

Велики Болгар бил създаден през Х в. Градът имал триъгълна форма, а дебела стена от дървени трупи, висок вал и ров със заострени колове по дъното го бранели срещу многобройните врагове и нашественици. Зад стените му кипяла оживена търговия,Величественият Биляр пък бил съграден в живописната долина на р. Малък Черемшан. Биляр бил един от градовете-гиганти в средновековна Евразия, простирайки се на огромната за онова време площ от 800 хектара. За сравнение Париж имал площ 439 ха, Болоня – 420 ха, Милано – 234 ха, Неапол и Лондон – по 200 ха всеки. Поради мощната си укрепителна система и удобното си местоположение в края на XII в. Биляр станал втора столица на Волжка България.

Друг прочут град в държавата на Волга бил Сувар – създадено от савирите, център на самостоятелно княжество. В зората на ХI в. бил основан и гр. Казан.

Волжките българи традиционно се занимавали със земеделие и били изкусни занаятчии. На българските пазари идвали търговци от Хорезм, Иран, Китай, Армения, Грузия, Русия, Византия. Големи и богати български кервани пътували из цяла Евразия с товари зърно, кожи, платове, восък, мед, дървесина.

Българите на Волга били първият народ в Източна Европа, който въвел в земите си собствено монетосечене.

Монети сечели само в два града – в Болгар и в Сувар. Върху тях били изписани имената на ранните български владетели, наричани емири – Джагфар ибн Абдула, Алмуш, сина му Микаил ибн Джагфар, Абдула ибн Микаил и други.

Освен развито стопанство Волжка България имала и стройна държавна уредба, ниски данъци (по една животинска кожа, делвичка мед или сребърна монета от гражданин годишно) и строги закони, които правели силно впечатление на многобройните чужди пътешественици. В държавата на волжките българи не съществувало робството.

Българите се славели като добронамерен и търпелив народ към друговерците.

Затова арабските пътешественици и търговци разказвали с нескрито удивление за народа „ал-булгар” (българите). Дипломатическият пратеник на багдадския халиф – Ахмед Ибн Фадлан, посетил през 922 г. столицата Болгар, бил впечатлен високия морал и строгата правораздавателна система, съществуващи в държавата на волжките българи.

Сложни били отношенията на Волжка България със съседните руски княжества. Те често воювали помежду си, като побеждавали ту едните, ту другите. Русите се страхували от богатите добре облечени и „обути с ботуши” български воини. Затова те предпочитали мира и сключвали договори с волжките българи.

Руси и българи търгували помежду си. На руските пазари изключително търсени били кожите от белка, златка и невестулка, внасяни от български търговци. Българските занаятчии научили русите да работят на грънчарско колело. Българи строели християнските храмове в Суздалския край.

Волжките българи били благодетелни хора. Въпреки многобройните военни конфликти с русите те често помагали и спасявали своите съседи от гладна смърт благодарение на зърното, което им дарявали. Българите били и ревностни мюсюлмани – царят им дарявал средства за построяване на храмове дори в съседни страни. Те често посещавали свещения за мюсюлманите град Мека. Когато веднъж местните жители ги запитали що за народ са, българските поклоници гордо заявили, че те не са нито тюрки, нито славяни.

„Името “българин” означава „мъдър, знаещ човек”, написал арабският пътешественик Абу Хамид ал-Алдалуси (Абу Абдаллах ал-Гарнати), посетил на два пъти Велики Болгар. За стремежа към знания у жителите на Волжка България разказва Ибн Фадлан. Ето какво се случило при срещата му с българина Талуд, проявяващ особено усърдие в усвояването на Корана: „Научих Талуд и семейството му – разказва Ибн Фадлан – как да произнасят „Хвала на Аллаха“ и изричат: „Той, Аллах, е единствен“, и радостта му от това беше по-голяма, отколкото радостта му, ако той бе станал цар…”

Във Волжка България имало много училища.

В столицата Болгар имало голямо медресе – висше мюсюлманско духовно училище, в което освен религиозни дисциплини се преподавали и математика, астрономия, география, история, медицина. В това медресе учил знаменитият поет на XII век Сюлейман ибн Дауд ал-Саксин. Тук завършил и първият известен български историк Якуб Нугман ал-Булгари, написал „История на Болгар”, която не е достигнала до нас. Известен бил и българският учен Бурхан ибн Юсуф, чийто коментари към важни за ислямската религия съчинения били признати и изучавани в целия мюсюлмански Изток.

Волжките българи били тачени като умели лечители. С лечебни чудеса се славел Ходжа Аскар. Ахмед ал-Булгари пък написал важна книга за лекарствата и лекарствените растения.

В Болгар творели талантливи поети. След тях се прочул Сюлейман ибн Дауд, автор на изящни поетични произведения като „Цветята в градината”, „Сказания за чудесата” и др. През първата четвърт на XIII в. в Биляр българският поет Кул Гали написал своето прочуто произведение „Сказание за Юсуф”, широко разпространено в целия ислямски Изток.

Така мирно и задружно живеели българите. Но от Изток над земите им надвиснала мрачната сянка на прииждащите монголи, начело с покрилия се със зловеща слава Чингиз хан. Волжка България се изправила като щит пред новите нашественици. Благодарение на силната си и боеспособна армия през 1223 г. волжките българи застанали на пътя на настъпващите варвари и спрели устрема им към Европа. В героична битка край Жигулевските възвишения те нанесли съкрушително поражение на смятаната за непобедима монголска армия и за цяло десетилетие задържали устрема им към Европа.

Неравностойността на силите обаче сломила героичната българска съпротива. Волжка България била покорена от могъщата Монголска империя, а впоследствие станала подчинена област в създадената в империята Златна орда. Много българи напуснали своите градове и се пръснали по света.

Постепенно земите на българите били възродени от пепелищата, оставени след монголското нашествие. Град Болгар станал втора столица на златоординските владетели. През XIV в. там били издигнати величествени дворцови постройки, джамии, медресета, мавзолеи и бани. В градовете на Волжка България били изградени сложни системи от водопроводи, прекрасно оформени басейни и т.н.

Волжките майстори първи в Европа усвоили добива и обработката на чугун, от който изработвали котли. През 70-те години на XIV в. в Болгар се появили и първите в Източна Европа огнестрелни оръжия. Предметите на българското занаятчийство – дрехи, обувки, предмети на бита и лукса, ювелирни изделия – продължавали да бъдат търсени по целия свят.

Ала мирът бил краткотраен. В Златната орда избухнали конфликти, които довели до войни и кръвопролития. Жертва на тези вълнения станал и град Болгар, който бил разорен и опожарен в средата на XIV в. от златоординския княз Булат Тимур. Скоро Болгар повторно бил превзет и разграбен от армията на Аксак (Куция) Тимур. „Черната смърт“ – чумата, също не подминала тези земи. Бляскавата столица на Волжка България западала. Окончателно тя била разрушена от русите на княз Василий II. Животът и традициите на българите били наследени от формиращото се в земите на Средна Волга Казанско ханство.

Казанското ханство се утвърдило като самостоятелна държава през първата половина на XV век. Негова столица бил българският град Казан, наричан и Нови Болгар. Население на ханството се състояло от волжки българи, чуваши, угро-фини, марийци, мордва.

Казанското ханство продължило икономическите и културни традиции на Волжка България. Столицата Казан била главен търговски център. Населението в ханството се занимавало със земеделие – произвеждали се висококачествени пшеница, ръж, ечемик, просо и други зърнени култури. Казанци били прочути с отглежданите първокласни коне, отбрани породи дребен и едър рогат добитък. Казанските търговци изнасяли хранителни продукти – мед, хляб, риба, занаятчийски изделия, изящни ювелирни произведения, строителни материали и др., а внасяли тъкани, предмети на лукса, оръжия, хартия. Всяка година в ханството се провеждал Казански панаир, събиращ търговци и занаятчии от Азия и Европа.

Строителството, литературата и музиката били водещи в Казанското ханство. Грамотността на населението била много висока, в многобройните училища освен религия се преподавали и светски науки. Прочути казански поети били Мохамедяр, Емма Камал, Гариф бек, Кул Шариф.

Историята на Казанското ханство била история на непрестанни сблъсъци със съседната Руска държава. И ако в началото на съществуването му царял мир поради могъществото и авторитета на първите казански владетели Махмутек и Ибрахим, от които русите се страхували, то след смъртта на хан Ибрахим руските апетити към богатото и обширно ханство отново се усилили. През 1487 г. столицата Казан била завладяна от войските на княз Иван III (1462-1505), който се нарекъл „Велик български княз”. На казанския престол с благословията на завоевателите седнал хан Мохамед Амин. Руското владичество не траело дълго. През 1521 г. свободолюбивите казанци отхвърлили чуждата зависимост. В Казан се установила нова владетелска династия на Гиреите от Кримското ханство. На казанския престол закратко управлявала и красивата, мъдра и свободолюбива царица Сююмбике.

Обстановката се променила с възкачването на престола в Москва на Иван IV Грозни (1530-1584). Русия осъществила нечувана за времето си военна мобилизация, на помощ били призовани военни специалисти, стратези и инженери от Западна Европа. Срещу ханството започнали поредица от военни походи, които в крайна сметка го ликвидирали и присъединили към Русия. Въпреки героичната съпротива на казанци срещу многократно превъзхождащия ги руски противник, на 2.Х.1552 г. след предателство Казан бил завладян, опожарен и разорен, а населението – избито. Държавността, икономиката и културата, създадени още от волжките българи в земите на Средна Волга през IХ-X в., били унищожени. В пламъците на пожарите погинали старинни училища, библиотеки, изгубени били забележителни произведения на изкуството…

Волжка България и Казанското ханство обаче останали да живеят в приказките, легендите, митовете и песните на днешните казанци като спомен за величие, слава и героизъм.

Автор: Д-р Георги ВЛАДИМИРОВ, историк

Източник: tretavazrast.com