1885 година. Виена, пристанището на Дунава.
Двадесетина български младежи, сред които е и Цветан Радославов, са прекъснали внезапно следването си. Обявена е Сръбско-българската война. Всеки бърза да се запише доброволец.
Кайзер Франц Йосиф, император на Австрия, подкрепя открито Сърбия.
Прекъснал учението, Цветан Радославов също бърза да се зачисли доброволец. До скромния му куфар е и цигулката му. В първа класа на корабчето се чуват чужди песни, обидни за България. Българите на корабчето са смутени. Цветан се затваря в каютата. Мъчи се да не чува. Нахвърля стихове. Хрумва му, че може да потърси мелодия на стиховете. Хваща цигулката.
Така, още с листче в ръка, той се връща при приятелите си. Запяват, отначало плахо, „Мила Родино”, цигулката приглася. В онзи миг се ражда песента „Горда Стара Планина“, която по-късно през 1905 г. е обработена от композитора Добри Христов, а през 1964 г. се превръща в химн на България. Смята се, че за написване на мелодията той използва известното в родния му край Свищовско хоро. Текстът на химна е променян многократно, за последен път- през 1990 г.
Мила Родино,
ти си земен рай,
твойта хубост,
твойта прелест,
ах, те нямат край!
Поради късогледството му, на Цветан Радославов е отказано да бъде зачислен към бойните части. По негова молба той е изпратен във военния сектор на Червения кръст, където като обикновен санитар се грижи за ранените.
Всъщност кой е Цветан Радославов? Поет, музикант, художник, драматург, лингвист, познавач на санскрит, психолог, философ, но преди всичко обикновен българин, осъзнаващ своята мисия.
В софийските си квартири Цветан Радославов неизменно окачва над леглото си портрета на майка си- Паунка. Дръзка жена, която със собствената си ръка от името на женското дружество „Съгласие”, написва „Благодарственият адрес” към жените в Единбург, които вдигнали глас след кланетата през 1876 г.
Дружи със Симеон Радев, който пише за него: „Цветан Радославов беше за мен загадъчен. Учител по философия в една от гимназиите, носеше се легенда за неговата ученост.”
През 1888 г. Радославов става учител в Априловската гимназия в Габрово и неин библиотекар. Воден от стремежа си към наука и знание през 1893 г. той отива да учи отново, този път в Лайпциг, където изучава философия, санскрит, стара история, класическа филология. Негов състудент там е Пенчо Славейков, като и двамата са удостоени с приемането им за членове на две от немските академични дружества-философското и литературното.
През 1897 г. Цветан Радославов се завръща в България и става учител в Мъжката гимназия в Русе.
Преподавателската си дейност продължава в Първа софийска мъжка гимназия, където е учител на бъдещия цар Борис III, а през 1903 г. е преместен във Втора мъжка гимназия.
Една интересна случка от 24. V. 1920 г. Цар Борис III е на парада на учащите се. Съгледал в колоните своя бивш учител, царят с висок глас се провиква:
– Здравейте, Господин учителю!
Радославов не чува и тогава царят спира парада, пресича ученическата редица и протяга десница на учителя с думите:
– Поздравявам Ви с нашия най-голям празник, скъпи учителю!
Следват и други пожелания, след което царя се връща на мястото си и колоната продължава.
След откриването на Трета мъжка гимназия по свое желание е включен в нейния състав, за да остане до пенсионирането си при децата на народа.
Интелектуалецът отхвърля всички покани за преподавателска кариера във Виена, Лайпциг и Прага, и се завръща в родината си, за да работи за съграждането на съвременна България, като учи младите българи на западни и древни езици, психология, етика, логика.
Изявява се също като талантлив художник, етнограф и нумизмат. Рисува пейзажи и исторически картини.
Участва в научни излети и публикува своя труд “Титлите на българските владетели”, в който доказва, че владетелската титла “цар” има български произход.
Дългогодишен приятел с Алеко Константинов, Радославов тежко преживява убийството на приятеля си. В първото издание от 1895 г. под заглавието „Бай Ганьо прави избори” Алеко вписва: „Този очерк посвещавам на моя неотделим приятел Цветан Радославов.”
В последните три години от живота си той се завръща в родния Свищов. Най-любимото място в Свищов за него е музея „Алеко Константинов”, където ходи всеки ден и помага в пряката музейна работа на уредниците.
Дълги години за българската културна общественост остават неизвестни времето и обстоятелствата, при които е родена любимата на всяко българско сърце песен „Мила Родина”. Дори сестрите на Цветан дълго време не знаят, че песента е сътворена от техния „батьо”, а те с удоволствие я пеят на семейните сбирки. Не знаят и колегите и учениците му. Години наред песента се обнародва в сборници и учебници като народна, а причина за това е пословичната скромност на твореца й. През годините Цветан Радославов потвърждава своето авторство единствено, когато е разкрит случайно от един от посветените в тайната.
А песента полита и до днес като пойна птица, носейки се из цялата страна.
Източник: mecumporto.org
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
