Подписването на Санстефанския прелиминарен мирен договор на 3 март 1878 г. заварва освободителните руски войски вече в Югозападна България, която през Възраждането става известна с класическото наименование Македония. При временното руско управление (ВРУ) трите южни каази на бившия Софийски санджак – Дупнишка, Горноджумайска (по-голяма част) и Кюстендилска (без група села от нихията Пиянец, намерили се зад демаркационната линия), са оформени административно като окръзи в Софийска губерния.
Възстановена в своите етнически и културно-исторически предели, проектираната българска държава е разпокъсана от клаузите на Берлинския договор. Вместо да се превърнат в нейна сърцевина, посочените окръзи се оказват от двете страни на границата между Османската империя и васалното княжество България. Уточняването на граничното трасе от европейската комисия привършва през 1880 г. Изкуствената граница разделя компактни маси еднородно население, живяло от векове в непрекъснато общуване.
Почти целият Горноджумайски окръг и част от Кюстендилско остават в Турция. Сърбия си присвоява няколко десетки къщи от босилеградското село Топли дол. За сметка на тази загуба към Дупнишки окръг преминават отделни населени места от Горноджумайско, а в Кюстендилско е включена нихията Каменица от Паланечка кааза.
Четническият институт на ВМРО е създаден в периода 1897 – 1899 г. и е утвърден от Централния комитет. С окръжно от ЦК от октомври 1899 г., състоящо се от 14 точки, се предвижда създаване на агитационно-организаторски чети във всяка революционна околия на поробена Македония.
Изпълнението на това предписание изисква сериозни средства, снаряжение и хора, а и тилова база, която естествено се разполага на територията на България. Голяма част от четите се оформят тук или се завръщат и почиват. Въоръжаването според балансите на ВМОК – от 1899 г. до 25 юли 1902 г., е струвало 59 932 златни и 109 210 62 сребърни лева. В общия разход за други неща, облекло, муниции и лекарства македонската организация отпуска 61 014 60 златни и 98 250 07 сребърни лева.
Трябва да се има предвид, че като въоръжени формирования в четите, освен създадената йерархия, се изгражда система от униформи и символи. Разбира се, тези елементи се налагат постепенно и са заимствани главно от българската армия. Условно специалистите обособяват три групи униформи. Към първата се отнасят униформите „военен образец“, но без пагони, ушити от бял, сив, жълт и черен шаяк. Към втората спадат всички видове народни носии, характерни за района на действие на четата, а към последната – армейски униформи, преди всичко от българската армия и по-рядко от турската.
Често униформите са украсявани с различни по цвят кантове, ширити и гайтани. В тях влизат: калпак, каскет, шинел, къса аба, мушама пелерина, куртка, панталони, кожух, навуща, върби, опинци и цървули. На отделни места в Леринско четниците носят и фустанели, ибришимлия елек, червен пояс и ямурлук (гуна).
Другото облекло включва шаечни куртки и панталони, пъхнати в бели навуща, артистично пристегнати и кръстосани с дебели редици върви, както и рошави капаци. В Родопите са облечени с копарани (къси горни дрехи) с дълъг ръкав, джамадани (елеци), потури, пояси, калци (чорапи от аба), цървули и овчарски шалове, в някои райони и каракачански гуни.
Голямо е разнообразието при въоръжаването (пушки и пистолети), снаряжението към тях, медицинското оборудване и вещите, свързани с четническия бит и облекло. Оръжието е предимно кавалерийски карабини „Манлихер“, „Бердана“, пушки „Маузер“ и „Мартини“, а също и „Крънка“, „Шаспо“, „Шнайдер“ и „Гра.“ По-малко са сръбските пушки „Маузер – Милованович“ и револверите различни системи, различни по форми бомби, хладни оръжия, ками, саби, тесаци и ножове, динамит.
Четите биват с различна цел: смъртни дружини, продоволствени чети, агитационни бойни, терористични, разузнавателни, и диверсантски. Съставът им е от 5 до 200 човека. Всяка чета при отиването в дадения район на действие води керван от 7 до 20 товара, за въоръжаване на така наречените селски и градски милиции.
Кюстендилският край се превръща в изходна позиция на революционните действия и преминаване на четите на път за Македония. Създават се пунктови началници, поемащи приемането, въоръжаването, облеклото и набирането на хора, както и преминаването на четите. Пунктов началник на Кюстендилския пункт е Гоце Делчев, а по-късно са определени Никола Заграфов, Ефрем Каранов, Петър Попдимитров и Ангел Узунов. Освен в Кюстендил, подобни пунктове е имало и в Дупница, Хебибчево, Лъджене, Малко Търново, Бургас, Чепеларе, Гергебунар и др.
В първата условна група влизат патрондашите, сумки или паласки, ремъци за пушки, масльонки, манерки, тенекийки с масло и смазки, лопусите за ножовете и куки за обувките. Втората включва кожени чанти, в които войводите поставят картата на района на действие на четата; нейния архив; бинокли с калъфи; часовници, шанцови инструменти, лопатки, кирки и топори; сигнални свирки и тръби; клещи за рязане на тел и др. Символите по шапките на четниците са различни по големина лъвчета, опълченски кръст, надпис „Свобода или смърт“ и други символи като череп с кръстосани кости под него.
Знамената са характерен символ в Илинденско-Преображенското въстание. Те са ушити по поръчка от красив плат и коприна предимно със червен или зелен цвят. Големината им е различна. Украсени са с пискюли и с надписи на селата от района на действие на дадена чета. На някои от тях е изобразена девойка, стъпкала оковите на гнета с развято знаме. На други пък са извезани икона или разярен лъв с надпис „Свобода или смърт“.
Обучението на четниците, заминаващи за Македония, ставало в Стара Загора, София, Русе, Варна, Бургас и Шумен. То включвало маршировка, прицелка, гимнастика, песни, рядко и стрелба. Обучаващите били предимно офицери от армията.
Изискването към куриерите било да са предани на организацията на ВМРО, да познават добре района, в който са изпратени, да познават ятаците и да са с трезв характер, мъжествени и смели.
Често пъти куриери ставали стари харамии и хайдути. Това са Давидко Христов от с.Търново, Кривопаланско, Ангел Димитров от Виница, Васе Георгиев – Шуперлията от Владимирово, Малашевско, Атанас Цонев от с. Нивичани, Струмишко, Станиш от Грамадна -Кукушко, Христоман и Ефтим от с.Дедино, Радовишко.
Ваньо Топуз и Ганю Ашлака създават терористични групи.
През 1898 г. Гоце Делчев привлича в организацията на ВМРО добре изпитани харамии и войводи: Кочо Муструка, Апостол Петков, Темелко Харамията и др.
Преди да навлязат в Македония четниците си правят общи снимки. Те са заснети в местностите край Кюстендил и това проличава много добре от фотографиите, достигнали до нас.
Фотографи са Анастас Георгиев Новев от с. Коняво, Кюстендилско, Пано Секулички от Кюстендил, Иван Хаджиниколов от Сопот, руснакът Николай Колубко, Христо Ламбров Руков от с.Косинец, Лудовик Надо – френски кореспондент на вестник „Льо Журнал“, Мариян Цуцуй – румънски кореспондент, скитал известно време с четата на Лазар Поптрайков, братя Лучия и Димитър Манаки – куцовласи от Янина, братя Борис и Кръстю Савови от Пловдив, Артър Гринуид Хейсл – австралиец, прекарал известно време в четата на генерал Иван Цончев, полякът Ромуалд Пршевалски и руският кореспондент Пьотр Орловац.
През ХІХ век фотографията навлиза масово в българското общество. Снимането на подразделенията на ВМРО се практикува както на територията на България, така и в пределите на Османската империя. В пограничния пункт Кюстендил, където работят мнозина фотографи, се снимат различни чети, а за повече сигурност ВМРО привлича конкретни лица. Като нагледно средство фотографиите са използвани за оформяне на албуми. Такива са „Македония в образи“ (изд. 1918 г.), Илюстрация „Илинден“, „Четите на ВМРО – 1903 – 1908 г.“, „Борческа Македония“ (изд. 1931 г. в малък и голям формат),
„ВМОРО – 1902 – 1907 г.“, Илюстрация „Бяло море“ (на български и гръцки език), „Войводи и ръководители – 1893 – 1934 г.“, „Македонски Възрожденци и революционери“ (изд.1950 г.), „Илинденско въстание“ (изд. 1971 г. в Скопие), алманах „Илинденци“, „Албум портрети и снимки“ (със снимки на въстаници от всички краища на България и Македония, преминали през всички пунктове на път за Македония), други албуми, два от които са издадени в Канада и два в Австралия и Албум „Македония“ (изд.1940 г. в Гранд сити, САЩ).
На територията на пограничните пунктове имало тайни железарски работилници, а край с. Жабокрът, Кюстендилско, и работилница за изработване на бомби. В железарниците се изработвали ками, саби и други кладни оръжия.
В бомбоработилницата работи един от най-добрите бомбаджии – арменецът Кристофър Макаелян. Тук се укриват и работят терористите Едуард Жорис от Белгия, който по-късно е изпратен в четата на Михаил Даев; а също Климент от Чехия и Николай Казака – и двамата скитали в четата на Кръстьо Българията.
През Кюстендил преминават 98 чети от България. От тях 946 четника са родом от Македония, 442 от България, 80 са от Тракия. Има и една влашка чета от 13 човека, една от Добруджа и една чуждестранна чета от 30 човека, съставена предимно от арменци, сърби, гърци, руси и поляци; по един човек от Германия, Австрия, Чехия, един австралиец и четирима американски журналисти: Албърт Сониксен, Артър Дъглъс Смит, Уолтър Ивънс и Джон Голдфрап.
Негативите се съхраняват във фонда на Регионален исторически музей – Кюстендил от 1968 г. Тогава 93 стъклени плаки, марка „Люмиер“, са предложени за откупуване от кюстендилеца Благомир Лазов. С протокол № 4/1968 г. биват откупени в полза на музея.
Благомир Лазов спасява и други негативи. Той попада на тях в едно гробище, където те са използвани като стъкла за гробищните фенери. Трета част от негативите открива в стъкларската работилница на Сабо Джамджията, от който ги откупува с лични средства и ги предоставя на музеите в Кюстендил, Пловдив и Враца.
През 1957 г. във Врачанския окръжен държавен архив постъпва ценна документация, намерена през същата година в полицейския архив. Това е ръкописният дневник на преминалите през Кюстендил чети, който е преиздаден в книга. Дневникът е с дебели корици с 62 разграфени страници, съдържащи списъци на четниците – кой от къде е, прякора му, трите имена, професия, семейно положение, деца и за коя околия отива, името на войводата и датата на заминаване.
По същия начин са открити писма и дневници на Гоце Делчев, които също са преиздадени в книги – 24, 25 и 26-а от поредицата „Архивите говорят“. Писмата на Гоце Делчев се пазят във варненския архив.
Автор: Емил Петров
Източник: desant.net
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
