Забравената българска епопея: Кипър 1374 г.

Преди години беше отпечатана книгата „Кипърска хроника”, в превод и коментар от покойния български медиевист проф. П. Тивчев. По същество това не е цялото произведение, а извадки от средновековната хроника на Леонтий Махера „Повест за сладката земя Кипър”.

​В този изключителен исторически извор са предадени основните данни за средновековното минало на о-в Кипър, който от 1192 г. е бил под управлението на френската династия Лузинян. Малко известен е фактът, че в тази хроника е отделено особено внимание на един отряд от близо 2000 българи, имащи решаваща роля в борбите между Кипърското кралство и могъщата италианска република Генуа. Проф. Тивчев прави няколко изследвания на тези събития, които ще припомним в следващите редове, защото така и са останали почти неизвестни за широкия кръг читатели.

Преди да предадем конкретно ролята на българите във войната, ще опишем накратко някои събития, намиращи се в пряка връзка със съдбата на българския отряд. На 17 януари 1369 г. войнствения крал на Кипър Петър І Лузинян бил убит вследствие на конфликт между него и част от васалите му. След краткотрайно регентско управление на 20 януари 1372 г. за крал бил коронован синът му Петър ІІ Лузинян. След коронацията, по време на празненствата, избухнал остър конфликт между генуезци и венецианци – основни фактори в търговията между Европа и Ориента по това време. Представителите на двете републики имали силни позиции в Кипър, но били и сериозни конкуренти помежду си и поради това се борели за влияние в кралския двор. В крайна сметка се стигнало до война между Кипър и Генуа, в която кралица Елеонора – майка на Петър ІІ и дъщеря на Арагонският крал Пиер, изиграла сериозна роля чрез своите невероятни задкулисни интриги. Към Кипър била изпратена голяма генуезка флотилия, която започнала да ограбва бреговете на острова. Освен плячкосването обаче, генуезците обявили, че всички роби, зависими селяни и престъпници, които се присъединят към тях, ще бъдат приети като равни. Вследствие на това веднага се събрала една дружина от 2000 роби – българи, гърци и татари. В следващите редове хрониста винаги нарича тази дружина само „българи”. Това не е случайно, понеже именно те били главният етнически елемент и най-добрите воини в отряда. Големият им брой е показателен. След 1350 г. турските нашествия във Византия и България станали масови, като при походите си турците отвличали мъже, жени и деца, продавани впоследствие като роби на азиатските пазари. Така голям брой българи се озовали в Кипър. Нужно е да направим и едно уточнение. Тук вероятно става въпрос и за военопленници-кумани, които татарите също така продавали като роби.

Като съюзник на Генуа, българският отряд веднага се отличил. Според Махера българите превзели град Пафос и изградили неговите крепостни стени, като прокопали и ров, напълнен с морска вода. Укрепленията били толкова добре направени, че атаките на кипърската армия били отчайващо безрезултатни. Това е много добре илюстрирано в описанието на битката при Пафос. На 3 юли 1373 г. Антиохийският принц Жан дьо Лузинян – чичо на крал Петър ІІ и брат на убития крал Петър І, предприел генерална атака на Пафос, но след 4 часа битка неговите войски „не можали да направят нищо, защото генуезците имали голяма помощ от българите”.

Според хрониста конетабълът, т. е. главнокомандващият на кипърските войски – Жак дьо Лузинян, другият чичо на краля, „кипнал от яд”. Намирайки се в безизходица, той направил това, което сторили генуезците – обявил амнистия и свобода за всички роби и престъпници, ако те се бият на страната на кралството. Това се оказал правилен ход – в следващите събития вече се говори за „българския отряд” на служба при самия конетабъл! Вероятно българите са преценили, че службата им при Кипърския крал е много по-важна отколкото тази при генуезците, които между впрочем се държали като абсолютни разбойници и убийци спрямо местното кипърско население. Така на 7 декември1373 г. конетабълът се отправил от гр. Кериния към Левкозия начело с голяма войска от българи. Според Леонтий Махера „…Генуезците умрели от страх”.

В хода на събитията постоянно се говори за българската войска и за победите й. Една от големите битки е тази при Синда. След оплячкосването на Левкозия генуезците решили плячката да бъде прехвърлена във Фамагуста. Научавайки тази новина, конетабълът веднага се отправил на поход заедно 500 конници, вкл. и българите. Българския отряд се отличил със стрелците с лък, генуезците били разбити, а съкровището – спасено и отнесено в гр. Кериния. В хода на войната важността на този град била първостепенна. Генуезците си поставили за цел да го превземат, не на последно място и защото съкровището се намирало там. Голяма войска се отправила към тази крепост заедно с кралица Елеонора, която била в генуезки плен – както и крал Петър ІІ впрочем. Благодарение на една хитрост тя се измъкнала от охраната си и побягнала към Кериния. При преследването й генуезците били нападнати от българите, които ги разстрелвали със стрели и обърнали в бягство.

През януари 1374 г. двехилядна генуезка армия се разположила в близост до Кериния. Пътят към този град преминавал през тесен проход, охраняван от българите. Опитът на генуезците да се промъкнат през него бил неуспешен. Както пише хронистът, те „много напирали да преминат, но не могли”. Затова и отстъпили към Левкозия. На връщане обаче успели да разберат от местен свещеник, че има пряка пътека към Кериния, която била различна от пътя през прохода. Вследствие на тази важна информация те се върнали и разбили българския отряд и кипърските войски. Били убити над 100 българи. Останалите отстъпили в крепостта Агиос Иларион. Това била единствената загубена битка на българския отряд по време на цялата война.

За генуезците станало ясно, че превземането на Кериния ще им осигури превеса във войната. Затова те подготвили обсадна техника и много стълби за щурмуването на крепостните стени. Но на 4 февруари българите нападнали отряда, който пренасял стълбите, и избили и взели в плен много войници. Генуезците били принудени отново да правят стълби и едва тогава да щурмуват на крепостните стени. Тази атака била безуспешна и нападателите се прибрали в лагера. Провизиите им били на привършване и затова главнокомандващият изпратил отряд да донесе храна за хората и конете. Но българите отново провалили замисъла на генуезците. Те нападнали отряда, разбили го и отнесли провизиите в крепостта Агиос Иларион. Вероятно тук става въпрос за втори отряд българи, действащи от тази крепост под командването на Жан дьо Лузинян – Антиохийският принц.

Войната се затегнала. В помощ на генуезците дошли нови сили. На 3 март те предприели нов щурм на крепостта Кериния. Подготвени били и четири стенобойни машини. Първата се наричала „Свиня”. Тя била на три етажа, в нея имало каменар, който трябвало да разбие крепостната стена. Втората машина се наричала „Ката”. Тя била на височина колкото крепостната стена на Кериния; в нея имало много стрелци с арбалет. Третата машина носела името „Фалкон”. Това била една дървена кула, пълна с хора и подвижни стълби за атаката на стените. Четвъртата бойна машина представлявала една клетка върху дървена колона, пълна с арбалетчици, чиято роля била да поразяват защитниците на крепостните стени. Изброяваме в детайли тези обстоятелства понеже в хрониката следва един удивителен момент. Леонтий Махера пише дословно следното: „Тогава конетабълът, който бил опитен във военното дело, изпратил 6 (!) души българи. Те взели със себе си огън и изгорили две стенобойни машини – „Фалкон” и „Клетката”, а „Свинята” съборили на земята и отгоре с камъни я разрушили напълно. А колкото хора имало вътре едни били изгорени, а други – убити”. Пасажът мисля че не се нуждае от коментар – той достатъчно добре представя подвига на шестимата българи.

Съдбата на храбрите ни войни по-нататък обаче е трагична. След като се стигнало до сключване на мирен договор между враждуващите страни, кралица Елеонора започнала изпълнение на плана си за убийството на собствения си девер – Жан дьо Лузинян, принцът на Антиохия. Единственото, от което се е страхувала, бил елитния му български отряд. За да отслаби позициите му, кралицата изпратила писмо на Жан дьо Лузинян, в което пишело: „Мой скъпи братко, пази се от българите, тъй като те замислят да те убият и да завземат твоята крепост Агиос Иларион. Пази живота си! Аз, защото те обичам, затова ти съобщавам това”. Ето как Леонтий Махера описва последвалите драматични събития: „Добрият господар повярвал на писмото на своята неприятелка, която го отровила без отрова и той изпаднал в голям грях, понеже несправедливо убил толкова хора. Защото принцът, като прочел писмото, ги завел горе на крепостта, а сам седнал вън от кулата. И ги викал един по един и заповядал да ги хвърлят от прозореца долу. Така те се убили от голямата височина. Но последният по Божията воля се спасил, понеже когато го хвърлили не се убил, за да се докаже как другите несправедливо били убити. И той живял много време след това”.

Такъв бил трагичният край на българския отряд на Кипърското кралство. Въпреки неоценимите услуги, които българите направили във войната с генуезците, те били пожертвани заради отмъщението на една жена, която безсъвестно пренебрегнала добрините, сторени на народа й от тях в името на личната мъст!

Автор: Милен Николов

Източник: desant.net