Век и половина в границите на историята е един изключително кратък, дори незначителен, период от време. Въпреки това за нас трудно би било да се поставим на мястото на нашите предци, живели преди толкова години. Именно заради това описанията на живота по това време са ни толкова ценни и интересни днес. Те ни помагат, ако не да се поставим на мястото на някогашните българи, то поне ясно да си ги представим.
В следващите редове ще ви представим един разказ за емоциите, които предците ни изпитват при избора на техния първи монарх след Освобождението. Написан от Симеон Радев, той определено може да ни даде един по-човешки поглед над това събитие с огромно значение за България.
В България князът бе очакван с нетърпение. Народът го бе обикнал, преди да го познава. Чуло се бе, че той е млад и хубавец, че се е бил храбро в руските редове, че е племенник на царя Освободителя. Най-сетне той бе първият български княз и то бе достатъчно, за да пламнат въображенията. Цялата страна се готвеше да го посреща и се китеше заради него. Но българите не знаеха още изкуството да уреждат тържества, а, изглежда, че руските власти не им бяха оказали никакво съдействие. Впрочем тогава окупационните войски бяха почнали да се връщат в Русия и властите бяха залисани с тях. А може би да е имало и зла воля, както твърди Головин. Във всеки случай през цялото пътуване на княза имаше големи неуредици.
На някои места станаха даже комични инциденти. Във Варна бяха докарали до пристанището великолепен екипаж, но никой не бе помислил кой ще го кара. Когато князът се качи на колата, търсят кочияш – няма. Един от посрещачите, някой си Проданов, скокна тогава на колата, взе камшика и подкара. Шествието вървеше бавно към града посред виковете на множеството и тук-таме се спираше, за да чуе князът приветствията на разни депутации. Най-сетне то пристигна до квартирата, определена за августейшия гостенин; Проданов хвърли тогава юздите, скоква долу с камшик в ръка и се обръща към княза, за да му държи и той една реч.
Инак посрещането бе тук възторжено. Князът прелъсти всички. Със своята тържествующа младост, с малко женствената си красота, с наивните си любопитни очи, с добрата си усмивка той олицетворяваше истински зората на България. Всичко се видя царствено у него: осанката, погледът, движенията. „Младичък“, казваше тълпата, с един оттенък на нежно покровителство; и наистина, безбрад, с едва поникнали мустаци, тънък, стеснен малко, той правеше впечатление на юноша. Но младостта на владетелите е един недостатък, мил за масата.
При това – такава е странната българска психология – ентусиазмът не трая дълго. „Половин час след наистина искрено възторженото посрещане, пишеше тогава кореспондент на вестник Голос, градът изглеждаше съвършено делнично: дюкените и занаятчийниците навсякъде отворени, навсякъде търговия и работа, тишина най-невъзмутима, като да не се е случило нищо особено. Аз успях вече добре да се запозная с положението на работите и си отдавам ясно отчет за причините за подобно явление. Прочее някои думи и бележки, които аз, както и другите, чухме на пристанището, гдето стана първото посрещане на княза, биха накарали и съвсем нов човек да се сети. Мъчно беше да не се разберат такива напр. речи на един високопоставен русин:
„Защо не викате Ура? Викайте! Вие трябва да се радвате, че ви иде княз, ваш собствен княз, немец от зад морето. Той ще ви научи на ум. Сам не може по вашенски нито да се моли, нито да приказва, а вас ще ви накара да се учите на немски. Викайте, викайте по-задружно! Ах, вие, братушки, бедните братушки!“
Раздразнението на руските офицери бе от тяхно гледище обяснимо. Те не биха се били, за да се възцари в освободената с руска кръв земя един немец. Към негодуванието на тяхното славянско чувство се прибавяше и известно недоволство поради нуждата да напуснат България. Тук народът ги обожаваше и всеки от тях се чувстваше покровител.
С идването на „немеца“ преставаше и тяхното царство. Тия чувства са твърде човешки, за да ни удивят. Едва ли обаче те са взимали навсякъде такава рязка форма, каквато рисува Головин. Във всеки случай подир пладне русите дадоха заповед да се затвори чаршията. Скоро градът взема пак празничен вид, народът се разля по улиците, зашумя. Вечерта стана своеобразна илюминация, която много духовито е описана от кореспондента на Голос:
„Господи, какво се започна, когато стана тъмно! Кой турил фенерчета под самите стрехи, кой при един плет запалил една бъчва със смола, а кой проста насред пътя наклал огън. Улиците тесни, криви – ту надолу, ту нагоре, – народ се събира по тях в страшно количество, а сред тълпата ходят на всички страни кола, ей сега ще стъпчат някого. Към всичко това прибавете едно непрестанно стреляне, като че в града става битка… Все мислех, непременно тези хора ще изгорят града. Особено се страхувах за младия княз, при двореца на който се дигаше страшен шум от викове, музика и стреляне.
Той всяка минута излизаше на балкона, за да поздрави народа и да отговаря на неговите непрестанни приветствени викове с думите: „Благодаря ви за бляскавото посрещане! Да живее България! Да живее българският народ!“ (Единствените думи, които той знаеше тогава по български.) А българите, повечето стари хора, които нямаха понятие от опасността, на която излагаха княза, стараеха се в отговор на неговите думи да направляват фишеците тъй, щото те, като се пукат, да образуват над главата му един вид бляскав венец от разноцветни звезди. Когато това се случваше, то излизаше много ефектно и даваше на стройния млад хубавец, който се извишаваше над тълпата, един фанатически образ.“
Веселбата на народа трая до късно. Към часа един подир полунощ князът се оттегли да спи.
От Варна князът отиде в Русе, гдето една депутация начело с полковник Кострафору го поздрави от името на румънския двор, и оттам през Бяла в Търново. Навсякъде посрещането бе въодушевено и впечатлението, което произвеждаше личността на Батенберга – прелестно. В Търново вследствие на едно недоразумение гражданите си бяха отишли да обядват в часа на пристигането и по улиците чакаха само селяни от близките околии и войниците. Но когато почнаха да гърмят топовете, народът наскача из къщята и почна да тича трескаво по улиците, викайки ура.
Автор: Ивомир Колев
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
