На 10 май църквата отбелязва възстановяването на Българската патриаршия!

На 10 май Светата Църква отбелязва едно паметно историческо събитие – възстановяването на Българската патриаршия.

На този ден, през 1953 г., Пловдивският митрополит Кирил е избран и интронизиран за пръв Български патриарх и Софийски митрополит на възстановената ни Патриаршия. Хилядолетната българска история е изпълнена с много периоди и събития, довели до съдбовен прелом в нейния ход, а оттам и в бъдещото развитие на държавата ни. С особена яркост обаче се открояват онези от тях, които са положили основите на нашата духовност и с това са вписали във вечната летопис на времето принадлежността на българския народ към Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква.

Боговдъхновеният акт на покръстването ни през 864 – 865 г., още в зората на българската държавност, и последвалият го Златен век на книжовност и култура, както и превръщането на средновековна България в център и разпространител на 4-та в света писменост – славянобългарската азбука, благодарение на която Христовата вяра става достояние и на други народи – са крайъгълните камъни на българската духовност и държавност. Тяхната основа и вътрешна спойка в най-голяма степен се дължат на Христовата църква, която определя модела на държавното и общественото развитие и управление, строго съобразени с Божия порядък в света. Така историята на българската държава става неразривно свързана с историята на нейната Църква.

Българската Православна Църква се учредява с решение на Вселенския събор от 869 – 870 г., свикан в Константинопол. На 4 март 870 г. Съборът решава да се създаде Българска архиепископия, подчинена на Константинополската църква – майка, тъй като тя извършва акта на покръстването. Според старобългарски паметник от Х век, за първи български архиепископ е определен Иосиф, който избира за свое седалище столицата Плиска. С преместването на столицата във Велики Преслав, там се премества и архиепископската катедра.

Патриаршеското достойнство на младата Българска църква е признато при управлението на св. благоверен цар Петър /927 – 970 г./. Още през есента на 927 г. по инициатива на българския владетел започват преговори с Византия, които завършват с подписването през октомври на 30-годишен мирен договор между двете страни – т.нар.“ Дълбок мир „. Този договор е първият официален документ, който признава и утвърждава едновременно царската титла на българския владетел и патриаршеското достойнство на българския духовен глава. Първият канонично избран и утвърден Български патриарх е Дамян (ок.919 г.), който сменя архиепископ Леонтий, издигнат за патриарх при цар Симеон Първи, но не получил необходимото признание от останалите християнски църкви.

Гибелта на Първото българско царство през 1018 г. е и първото голямо историческо изпитание за българския народ и неговата Църква. Като покорена страна България не може да запази патриаршеския статут на своята Църква. Тя е понижена в ранг на архиепископия със седалище в Охрид. По изричното настояване на император Василий Втори Охридската архиепископия е оглавена от български духовник – Дебърският архиепископ Иоан. След освобождението на българската държава при Асеневци (1185 г.), се слага началото и на възстановяването на църковната независимост. Тази първостепенна задача за новата царска династия отнема доста време и среща много препятствия най-вече от външнополитически характер. Ръкоположеният за нов архиепископ на Търново – презвитер Василий, участвувал активно в антивизантийското въстание от 1185 г., не получава признание от нито една автокефална Църква. Сключената на 8 ноември 1204 г. уния с Рим, която цели едновременно признаване на владетелските права на цар Калоян и издигане в патриаршески сан на архиепископ Василий, още повече усложнява отношенията с останалите църковни центрове. Едва след 1231 г., при цар Иоан Асен Втори настъпва благоприятното време за възстановяването на Българската патриаршия. Царят преустановява отношенията с Латинската империя и слага край на унията с Рим. От този момент той започва активна дипломатическа дейност за възстановяването на ортодоксалния статут на Българската църква и връщането на предишния й патриаршески ранг. При променената външнополитическа обстановка и влошените отношения между България и латините, никейският император Иоан Трети Дука Ватаци сключва съюзен договор с българския цар, насочен срещу Латинската империя. По силата на този договор, българският владетел предоставя на Никея военна помощ при условие за признаване автокефалността на Българската църква. На специален събор в Лампсак през 1235 г. тържествено се обявява независимостта на Българската църква и възстановяването на нейното патриаршеско достойнство, признато още през 927 г. Българската Патриаршия е оглавена от новоизбрания и утвърден от Константинополския патриарх Герман Втори патриарх Иоаким Първи.

В навечерието на османското завладяване на Балканите Българската православна църква се оказва в състояние на дълбока криза. След смъртта на цар Иоан Александър през февруари 1371 г. ефимерното единство на страната окончателно се срива. През 1381 г. видинският владетел Иоан Страцимир отстранява митрополита на Видин под предлог, че е ръкоположен от Търновския патриарх, и самоволно подчинява Видинската митрополия на Константинополската патриаршия. Същото прави и добруджанският деспот Добротица, като отделя Варненската митрополия от Търново. Българската православна църква изпада в дълбок разкол.

С унищожаването на Българското царство, около 1401 г. Българската православна църква загубва своята независимост, и в канонично отношение става подчинена на Константинополската патриаршия. Част от западните български земи остават под юрисдикцията на Охридската архиепископия и сръбската Ипекска патриаршия, които през 1767 г. и 1768 г. също престават да съществуват. Последният български патриарх – св.Евтимий Търновски, е заточен в Бачковския манастир, а през 1394 г. оцелялото българско духовенство е подчинено на назначения от Константинопол молдовски митрополит Иеремия. Висшият клир се заменя изцяло с гръцки духовници, а в богослужението се въвежда гръцкия език. Това положение остава непроменено през целия период на робството до епохата на Възраждането.

Падането на България под турско робство съществено променя ролята и мястото на вярата и Църквата в живота на българския народ. Именно през този период религиозната принадлежност започва да се отъждествява с народностната, българската принадлежност.

Утвърждаването на християнската вяра за най-характерен белег на българската народност неминуемо довежда и до засилване ролята на Православната църква, като основен фактор за поддържане на народностния дух и самосъзнание. Въпреки липсата на държавна и църковна организация, въпреки унищожените стотици храмове и манастири, българското духовенство остава стожер и духовен водач на своя народ. То е и най-сигурната преграда срещу всички опити за ислямизиране.

През целия период на робството българското духовенство поддържа жив не само спомена за държавността, но и за независимата Българска патриаршия. С това по-късно, през ХIХ в., то дава един от най-важните аргументи в борбата за възстановяване независимостта на Българската православна църква – като наследница на Преславската и Търновската патриаршии. Така, в края на ХVIII и началото на ХIХ в., естествено и постепенно се оформя идеята, че църковната независимост ще постави началото и на политическата независимост на българския народ.

Началото на църковната борба за независимост се поставя с първоначално изолирани опити за замяна на гръцките владици с български. Първият такъв акт е във Враца, където през 1824 г. врачани, под ръководството на Димитраки Хаджитошев, се опитват да сменят гръцкия владика Методий. Подобни събития следват през 1825 г. в Скопие, а през 1829 г. в Самоков. В тези начални усилия се включва и голямата Търновска епархия. Начело на борбата там застават видни местни духовници и учители, сред които изпъкват архимандрит Иларион Михайловски /по-късно епископ Макариополски/, Неофит Бозвели и Петко Славейков. В резултат на дългогодишни усилия те създават в Цариград център за организирана църковна борба. През 1844 г. към Високата порта са отправени следните искания на българската общественост : 1. В българските епархии самото население да избира българи за владици. 2. Богослуженията да се извършват на български език. 3. Владиците да не откупуват сана си от властите, а да им се изплаща заплата. 4. Да се избере лице, което да представлява българите пред Високата порта. 5. Да се разреши на българите да имат своя църква в Цариград, и да издават свой църковен вестник. Резултатът от тези смели искания е решението на Константинополската патриаршия да изпрати на заточение в Света гора двамата духовници. През 1848 г. Неофит Бозвели умира в Хилендарския манастир, а архимандрит Иларион се завръща в Цариград едва през 1850 година.

Източник: pravoslavieto.com