Заветът на един баща

Сине мой!

Сине мой, надежда скъпа моя,
радост в грижи, грижа в радостта,
може би последен ден е тоя,
в който те милува твой баща.
Аз отивам, за да се не върна,
дълг отечествен зове ме в бой,
може би не ще те веч прегърна,
теб не ще продумам, сине мой!

Сине мой, аз те благославям,
нека Бог закриля теб в света.
На теб сал един завет оставям –
свет завет на грижовен баща.
С него расти, възмъжавай, сине,
моето богатство ти е той,
с него татко ти не ще загине –
ще живее с тебе, сине мой!

Сине мой, живей със светлий спомен
на родинолюбците деди,
гражданин бъди ти сявга скромен,
честен в мисли и дела бъди.
Вярвай в идеали благородни,
с тях окрилен в мирен труд ил` в бой,
дай живота си за края родни –
българин бъди горд, сине мой!

Сине мой, надежда скъпа моя,
радост в грижи, грижа в радостта,
може би последен ден е тоя,
в който виждаш своя ти баща.
Аз отивам, за да се не върна,
дълг отечествен зове ме в бой –
дай да те целуна и прегърна,
може би за сетньо, сине мой!

Има едно великолепно стихотворение в българската поезия, което грабва със своята затрогваща мъка и вяра в бъдещето. Озаглавено е „Сине мой“. Неговият автор е поетът с пагони – подпоручик Стамен Панчев.

Той е роден на 1 декември 1879 г. в Орхание (дн. Ботевград). Завършва педагогическа гимназия в Кюстендил и педагогика в Софийския университет.

Като студент се влюбва в дъщерята на своите хазаи – Райна, която е сестра на известния поет Николай Ракитин. През 1907 г. тя му става съпруга.Стамен даскалува за кратко в Троян. Завършва Школата за запасни офицери в Княжево. След това работи като учител в родния си град. Неговата всеотдайност в професията е оценена по достойнство и той е издигнат за директор на гимназията.

Той е силно запленен от магията на музиката. Свири чудесно на цигулка и флейта и пее в различни хорове. Затова хората в града го наричат почтително Маестрото. Като виден общественик създава ученически, граждански и църковен хор, любителска театрална трупа и оркестър.

През 1909 г. се ражда синът му Павел. Той е едва на три години, когато през 1912 г. избухва Балканската война. Жена му е бременна с второ дете, но подпоручик Панчев заминава на фронта. Назначен е за заместник-командир на 12-а рота в 38-ми пехотен полк на 1-ва Софийска дивизия. Войниците искрено се привързват към него заради благия му характер. Заедно с тях той дели тегобите на войнишкия живот.

На няколко пъти ходил на разузнаване в тила на противника по заповед на старшото командване и на въпроса му, кой иска да дойде с него, цялата полурота правела крачка напред. Неговите бойци били готови да го последват дори в самия пъкъл.

От фронта той пише на своя баща Панчо, че ако загине, му остава за син своето дете Павел.

През март 1913 г. при Чаталджа турците правят отчаян опит да пробият българската отбрана. Те яростно атакуват позицията на полка, който е на десния български фланг, но срещат упоритата му съпротива. В боя подпоручик Панчев е ранен в крака.

Получава отпуск и заминава за София при родителите на жена му, където се намират тя и невръстният им син. Едва позакрепил здравето си, заминава отново на фронта в своята част, която отбранява брега на Мраморно море, където на два пъти отблъскват опитите на противника да стовари десант в поверения им участък.

На 17 март 1913 г. в боя при село Ялос подпоручик Панчев е тежко ранен в корема и дясната ръката от куршум и осколка от снаряд, изстрелян от турски крайцер. Санитарите го изнасят от бойното поле и го натоварват на кон, с който изминава разстоянието от 8 км до дивизионния лазарет в село Кадъкьой. След шестдневна агония той издъхва на 23 март в ужасни мъки. Усещайки наближаването на смъртта, помолил санитарите да сложат снимката на детето му върху устните му.

Целунал с последния си дъх своя невръстен син, от който го делели стотици километри обгорена и просмукана с кръв земя, и прошепнал един куплет, който се отронил като въздишка на отиващия си живот, като солена бащина сълза, като завещание: „Дай животът си за края роден./Българин бъди горд, сине мой!”

След смъртта му в лазарета, медиците откриват сред личните му вещи тетрадка със 70 стихотворения, част от които били писани в окопите, а други преди войната.

Братът на съпругата му Любомир Василев, който впоследствие става негов биограф, ги издава в едно малко томче. То буквално се разграбва за броени седмици от книжарниците. Стихосбирката се превръща в сензация в българския литературен живот и нарежда името на Стамен Панчев сред най-известните български поети, трагично загинали в бой за Родината.

Стихотворението „Сине мой” влиза в учебниците по литература след войните за национално обединение. То става любимо за българската младеж и се запява като песен, която е жива и до днес.

В края на 30-те години признателното население му издига паметник в Ботевград, който незнайно по какви причини след 9 септември 1944 г. е разрушен. През 1969 г. по случай 90-годишнината от рождението на този скромен български патриот и поет, отново в центъра на града му е издигнат нов монумент, местното читалище е кръстено на него, а родната му къща е превърната в музей…..

Автор: д-р Петър Ненков

Източник: desant.net