Писател, драматург и сценарист Георги Данаилов е потомък на известен свищовски род, внук на акад. проф. Георги Тодоров Данаилов и правнук на Марко Балабанов – първият външен министър на България след Освобождението.
Георги Данаилов става популярен още с първите си книги: „Деца играят вън“, „При никого“, „Убийството на Моцарт“, „До Чикаго и назад, сто години по-късно“.
Автор е и на много пиеси и филмови сценарии: „Хирурзи“, „Похищение в черно“, „За къде пътувате?“, „А сега накъде?“ (заедно с Рангел Вълчанов), „Лагерът“ (заедно с Георги Дюлгеров).
Световно признание и литературни награди Георги Данаилов получава и с последните си литературни творби: „Къща отвъд света“, „Спомени за градския идиот“, „За Жан Жак Русо“ (есе), „Усмивката на Пан“ (есе за Стефан Гечев), „Доколкото си спомням“ (в три части), „Весела книга за българския народ“.
Книги и пиеси на Георги Данаилов са преведени на арменски, руски, немски, полски, румънски, словашки, чешки и други езици. Пиесите му са играни в Москва, Ленинград, Чешка Будейовица, Бърно, Братислава, Варшава, Тбилиси, Ереван. Носител на призове от международни фестивали в Кан, Москва, Техеран, Сан Себастиан.
Ние подбрахме 15 любими цитата от Георги Данаилов, които си струва всеки да прочете:
1. „Така мисля, така чувствам, за жалост, не винаги мога да чувствам така, както мисля, но пък това би ме лишило от възможността да се изненадвам от самия себе си.“ – из „Къща отвъд света“
2. „Алкохолът е вещество, а пивницата е духовно явление. При достатъчно въображение и достатъчно настроение човек може да се напие и с чиста студена вода.“ – из „Къща отвъд света“
3. „Когато в стаята гори печка и огънят си шушне, човекът не се чувства самотен. Угасне ли печката, отвориш ли вратичката и видиш само пепел без нито едно тлеещо въгленче, разбираш какво значи пустош и студ.“ – из „Къща отвъд света“
4. „Знам, че поражението е неизбежно, че мечтите умират, щом придобият плът, че любовта си отива, че делата ни остават недовършени и че друг няма да ги довърши, тъй както ни се е искало. Знам, че в природата не съществува справедливост. Всичко това е може би тъжно. Но някъде дълбоко в душата си чувствам, че не е така. Защото „дори тъгата извор е на радост, докле е младост, ах, докле е младост“. Значи, цялата хитрост е да си останещ хлапак. Хлапак, даже и когато краката ти не те държат, даже и когато ръцете ти губят силата си, да си любопитен, да си любознателен, да ти се правят щуротии, да фантазираш, да пееш, да плачеш със сълзи и да се смееш до сълзи… За всичко това нямам разумни доводи, но имам други и те са чудесни, например музиката на Моцарт, например огъня в огнището, например ведрите утрини, разцъфтяването на цветята, клоните на елите, усмивката на децата, ръката на близкия човека, миризмата на дим от борови дърва! Да живееш добре, значи да умееш да умираш. Ако си обичал живота, може да умреш с усмивка. Лишените от тази обич умират мрачни и неприятно изненадани.“ – из „Към края“
5. „Знам, че Смъртта е ваятелят на нашия живот. Без нея нямаше да има радост, стремежи, любов. Нямаше да има и изкуство. Знам, че за да вършиш добро, няма нужда от бог, няма нужда от живот след смъртта, няма нужда от смисъл на съществуването. И всеки, който с усилията си намалява страданието на този свят, върши добро. Всеки, който спасява едно болно дете, едно ранено животно, едно креещо дърво, върши добро. А това, което не знам, си остава цяла вселена. – из „Към края“
6. „Никак не се тревожа за бъдещето на собственото ми аз, никак! Забравата е сигурна. Гузното заклинание към жертвите от миналото „Никой не е забравен и нищо не е забравено“ е лицемерна лъжа! Всички ще бъдат забравени и всичко ще бъде забравено: А освен това, за още по-голямо успокоение, Човечеството рано или късно ще загине. Никой, освен нашето желание, не му е осигурил безсмъртие. И нашата побъркана планета, и тя ще увисне като изсмукана и изсъхнала мушица в някоя паяжина на вселената, докато и нея не отвеят космическите ветрища… За суровия разум думата вечност е забранена. Забравата е всеобща съдба и тя е може би единственото осъществяване на идеята за равенството и последна утеха за бездарника. Но бездарникът няма нужда от утеха, защото той, както склеротикът, е милостиво лишен от самопреценка.“ – из „Към края“
7. „Ние обичаме да разказваме приказки на децата. Длъжни сме да им разказваме. Защото приказките са нашето извинение пред тях. Извинение, че светът, който сме им подготвили, все още не е онзи, който те заслужават. Ние се извиняваме, а децата винаги ни прощават. Затова тъй често ни молят да им разказваме приказки, които отдавна вече знаят.“ – из „Деца играят вън“
8. „Аз съм малък, защото не обичам спанак. Дядо, като беше жив – той и сега си е жив, ама когато умря, замина нанякъде, – дядо казваше, че в спанака имало много желязо! Нали беше стар и бъркаше, като говори, затова тъй казваше. Че как в спанака ще има желязо! Спанакът е мек, а ако имаше в него желязо, хората щяха да си счупят зъбите!“ – из „Деца играят вън“
9. „Аз си имам и едно куче. Казва се Кучо. Ама с него не ми дават вече да си играя и са го сложили на долапа, защото го подстригах с ножицата. Козината му беше станала много дълга и затова го подстригах. А мама се разсърди и го сложи на долапа. Понякога се покатервам горе, за да видя дали козината му е пораснала пак. Пораснала е, ама мъничко. Скоро съвсем ще му порасне и пак ще си го взема.“ – из „Деца играят вън“
10. „Уверен съм, че човек и да е изпълнен с най-искрени и честни желания, не е в състояние да сподели всичко от преживяното. Просто има места в паметта ни, които остават блокирани, паметта сама ни лъже, заблуждава и представя личността ни в по-приветлива светлина. Паметта е мошеник, който се изхитрява да ни ласкае и успокоява“ – из „Цената на безсмислието“
11. „Човек поне веднъж-дваж трябва да се е питал – абе аз умен ли съм или не съвсем? Сигурно е, че много хора никога не са си задавали подобен въпрос, трети поначало се мислят за умници, рядкост са тези, които признават собствената си глупост. Те дори не могат да се нарекат глупави, щом са осъзнали това. Аз, казано откровено, съм си задавал съдбоносния въпрос. И съм се удивлявал, че отговорът зависи от обстоятелствата и сравненията.“ – из „Цената на безсмислието“
12. „Разхождали се Жан-Жак Русо и Волтер и по едно време Жан-Жак рекъл: „Много е тежък човешкият живот“. „В сравнение с какво? – попитал го Волтер“. Радвал съм се, когато ми хрумне някоя остроумна мисъл, харесвал съм някоя реплика от пиесите ми, но припомня ли си: „Животът е бродеща сянка, жалък актьор, който се пъчи и перчи докле е на сцената, а сетне от него няма ни звук. Той е приказка, разказана от един идиот, пълна с врява и безумство… и означаваща нищо“, казвам си: малкият, сега разбираш ли защо Толстой не е могъл да търпи Шекспир. Той впрочем не е могъл да търпи и Бетовен, и неговата развратна Кройцерова соната.“ – из „Цената на безсмислието“
13. „Всеобщото безсмъртие е по-опасно от масовата смъртност.“ – из пиесата „Богове“
14. „Всяка изказана мисъл е лъжа – бил писал Тютчев. Има нещо дълбоко верно в този стих. Всяка мисъл се нуждае от думи, за да се облече, а думите никога не са и по мярка. Те я притесняват, стягат, задушават, и поради това изменят смисъла и никога не съм могъл точно да кажа това, което искам, но въпросът тогава е дали изобщо знам какво искам да кажа.“ – из „Легендите“
15. „Денят, когато доброто ще възтържествува веднъж завинаги“ е още една утопия, с която трябва да се разделим. Науката не е всемогъща, безграничната вяра в прогреса е мит. Истината е, че Каин и Авел са поднесли на Бога това, което са притежавали. Поднесли са го от все сърце. Бог повече е харесал даровете на Авел. С предпочитанията си той е признал различията между хората, неравенството в техните възможности, И тъй като това неравенство не може да бъде заличено, хората винаги ще бъдат различно удовлетворени, различно щастливи и никога – еднакво добри. Този извод не е песимистичен, той не вещае скука за бъдещето на човечеството. То ще дочака гибелта си в надпревара със себе си. В мига на най-големия си блясък.“ – из „Дали възраждането на науките и изкуствата е допринесло за пречистването на нравите“
Източник: highviewart.com
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
