Край Бачково близо до Асеновград се намира един от най-старите манастири на Балканския полуостров, осъществявал взаимодействието на три култури – византийска, старогрузинска и българска. Запазените в него уникални архитектурни и художествени паметници са ценни за цялата православна култура.
Основан в 1083 г. от грузинеца Григорий Бакуриани (Пакуриан) — велик доместик на западните войски на византийския император Алекси I Комнин, манастирът се развива първоначално като център на грузинското монашество. Към края на XI в. в него се оформя книжовна школа, известна в изворите като Петрицонска — название, произхождащо от първоначалното име на съседната крепост Петрич. Чрез преводаческата дейност на работещите в манастира книжовници, сред които е и известният ученик на Йоан Итал грузинският философ-неоплатоник Йоан Петрици (около 1050 – 1130 г.), се осъществяват връзките на средновековна Грузия с Византия. Манастирът е запазил икона, подарена в 1311 г. от грузинците Атанасий и Окропир.
През 1344 г. Станимашка област заедно с манастира е отстъпена на българския цар Иван-Александър от византийската императрица Анна Савойска срещу обещана помощ в борбата против Йоан Кантакузин. В продължение на около двадесет години културният живот в манастира преживява подем и се ползува от покровителството на цар Иван-Александър, който оставя богати дарения. По негово време са зазидани отворените аркади в горния и в долния етаж на манастирската костница. Той поръчва стенописите в новообразуваните ниши: внушителния портрет на самия цар Иван-Александър, на неговия патрон св. Йоан Богослов, на св.св. Константин и Елена, а в долния етаж – на по-старите ктитори-грузинци. По същото време вероятно е била престроявана църквата „Св. архангели“, която според данни от археологически разкопки е строена преди XIII век. Храмовата икона „Събор на архангелите“ е едно от добрите произведения на живописта от втората половина на XIV век.
Манастирът остава в границите на българската държава до 1364 г., когато османските войски завладяват Пловдив, Станимака и други родопски крепости. Съществува хипотеза, че в края на века тук е бил заточен търновският Патриарх Евтимий, а в началото на XV в. тук да работят негови ученици-книжовници продължават.
Въпреки неблагоприятните условия, през дългите векове на османско владичество Бачковският манастир успява да съхрани своя авторитет и значение. От запазените в библиотеката поменици от края на XVI и началото на XVII в. личи, че голяма част от имената на дарителите са български. Това подсказва, че манастирът остава в тясна връзка с българското население.
В края на XVI започнало обновяване на манастира, което продължило до средата на XVII век. В 1604 г. е била издигната и сегашната главна манастирска черква „Св. Богородица“. Тя е строена върху основите на старата бакурианова църква и по образец на светогорските триконхални храмове.
В нея е запазен един от най-ранните (от първите десетилетия на XVII в.) дърворезбени иконостаси по българските земи. Долната му част представлява иззидана от бигор олтарна преграда, върху която са издигнати дървените части на иконостаса: поясът на царските икони, триделният архитрав и двата реда малки икони. Те образуват релефен архитектурен фриз, увенчан с висок дървен кръст, фланкиран с две рипиди. Дърворезбената украса на иконостаса, изпълнена от опитен и талантлив майстор, включва първата истинска лозница с интересни орнаментални мотиви, които са третирани пространствено с изразителна пластичност.
Оригинални икони от XVII в. са запазени в празничния ред, а част от тях в царския ред са подменени през XVIII век. Според ктиторския надпис главната църква била изографисана през 1643 година. Но първоначалната живопис в наоса е била покрита със стенописи на Моско Одринчанина през XIX век. Толкова по-ценни са запазените от XVII в. стенописи в притвора. Тук са великолепните ктиторски портрети на цариградския търговец Георги и на неговия син Константин. Тези стенописи отразяват водещите тенденции в манастирското изкуство на Балканите както по стил, така и по тематика (включваща илюстрации на редки старозаветни сюжети, сцени от църковния календар, „Успение на св. Ефрем Сирин“ и други). Ярката, декоративна красота на образите и композициите, свежите и чисти багри определят тяхната привлекателна сила и въздействие.
Старата трапезария се намира в запазената част на южното крило на манастира. Изградена едновременно с главната църква в самото начало на XVII в., тя представлява правоъгълно по план помещение, с полуцилиндричен свод и апсида на западната стена, където е седял игуменът. Запазена е оригиналната мраморна маса, изработена според запазения надпис в 1601 г., на която са се хранели монасите в продължение на повече от три века.
През 1643 г. трапезарията е украсена със стенописи, които по художествени достойнства могат да бъдат съпоставени само с най-изтъкнати светогорски образци и по-точно с живописта в трапезарията на Великата лавра „Св. Атанасий“ (1535).
Освен „Страшният съд“ и фигурите на светци-монаси тук намираме сцени от историята на християнската църква – изображения на седемте вселенски събора, които утвърждават иконопочитанието, заклеймяват еретиците и отстояват чистотата на вярата.
Тук са илюстрирани и най-поетичните текстове в религиозната литература – песнопенията в чест на Богородица, известни като „Богородичен акатист“. А в свода се разгръщат клонките на „Дървото Йесеево“ – родословното дърво на християнските светители. В основата му са изписани образите на антични философи и писатели: Аристотел, Сократ, Диоген и други, които се разглеждат като предтечи на християнството, а дейността им се съпоставя с дейността на библейските пророци.
От същия период в манастира са запазени забележителни произведения на приложните изкуства – великолепни църковни утвари, обковки на ръкописни книги и други, част от които днес се съхраняват в манастирския музей, а други – в църковния историко-археологически музей в София.
Високите професионални постижения в тази област, специфичната филигранно-емайлова украса, използуването на сходни орнаментални и тонални решения в повечето от тези предмети дава основание да се счита, че манастирът е бил важен център на златарството през XVII-XVIII век.
Прочута е била и манастирската библиотека със своите византийски, старобългарски и дори старогрузински книги. Сред тях са например уникалният византийски музикален ръкопис – стихирар от XIII в. (пазен, както и цялата бачковска сбирка, в ръкописния отдел на Църковния историко-археологически музей), съхраняваният в Грузинската академия на науките разкошен грузински хомилиар от XIV или XV в., преписан в Петрицон (т. е. в Бачковския манастир).
През 30-те години на XX век в манастира бяха намерени 103 ръкописа и 252 старопечатни книги, които с право са наречени „истинска литературна съкровищница, еднакво ценна за историка, за литургиста и патролога, както и за палеографа и филолога“.
През 1745 г. Бачковският манастир преминава под ведомството на Цариградската патриаршия и става важен център на българо-гръцките културни връзки. Живописта в църквата „Св. архангели“ (1846), която включва илюстрирана атонска (свързана с манастира „Дохиар“) легенда, е изпълнена от гръцки майстор.
Българското присъствие в манастира обаче продължава да бъде осезателно. Голям е броят на монасите-българи, за което свидетелствуват оставените с благодарствени надписи дарове от техните роднини и съграждани.
Ново цялостно разширение на манастира се извършва през 30-40 години на XIX в. със средства на българското население и радетелите на Българското възраждане Стоян Чалъков и брат му Вълко (от известния български род в Пловдив и Одрин), – ктитори на манастира от 1780 до 1860 година.
Сградите в южния двор на Бачковския манастир с църквата „Св. Никола“ са строени през 1834 г. по времето на игумена йеромонах Ананий – българин от Сливен.
Следващият игумен – старозагорският йеромонах Матей, поканва Захарий Зограф (1810 – 1853) да зографисва новопостроената църква. Изтъкнатият български живописец рисува между 1839 и 1841 г. интериора и открития притвор на църквата „Св. Никола“ и аркирания свод – проход под църквата „Св. Архангели“. В сцените, илюстриращи евангелските притчи (църквата „Св. Архангели“), или в „Страшният съд“ Захарий Зограф пресъздава архитектурата и битовата атмосфера на българския възрожденски град, на българската възрожденска къща, като актуализира християнските предания и ги тълкува с явна социална целенасоченост. Те са пропити с жизнерадостен хумор, изразен в наивната театралност на позите и жестовете на фигурите, която напомня нравоучителните драми на българския възрожденски театър. Сред портретите на пловдивските първенци в църквата „Св. Никола“ художникът изписва и своя автопортрет.
Малко по-късно друг известен живописец – Алекси Атанасов изрисува върху външната стена на Трапезарията разгъната панорама на Бачковския манастир. Тя включва образите на всички ктитори и обновители на манастира, участвуващи в религиозна процесия с чудотворната Богородична икона. Художникът представя редица параклиси и свети места в околностите на манастира, някои от които съществуват до днес.
През XIX в. Бачковският манастир е най-важният духовен център в областта, към който гравитират по-малките културни средища в неговия регион (например Горноводенският, Араповският, Кукленският манастир и др.) и откъдето се разпространяват художествените нововъдения.
В 1894 г. манастирът минава окончателно под ведомство на българската екзархия. Бачковският манастир съществува вече повече от девет века като незагасващо духовно огнище. Създадените в него културни ценности са важен дял от нашата история – като естетически върхове и като същностни явления в духовния живот на българския народ.
Източник: pravoslavieto.com
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
