Драматичният двубой между патриота и русофила

В отношенията си Стамболов и митрополит Климент са ту приятели, ту врагове!

В живота на всеки политик и духовен първенец откриваме дати и събития, поставящи на изпитание както силите и способностите му, така и неговите нравствени качества, възможността умело и адекватно да преценява критичните ситуации, като намери начин за тяхното успешно преодоляване – в името на държавата, която ръководи, или пък в неин ущърб.

В такива съдбовни мигове проличава реалната стойност за родината на изявените й лидери – дали те остават на висотата на обществените изисквания и национални интереси, или се сгромолясват нелепо като временно изявили се, лобиращи за чужди сили. При такива върховни изпитания се рушат установени връзки, приятели стават врагове, отпадат сантиментални скрупули, идва ред на преследването, а историята безпристрастно отрежда кой е защитил каузата на Отечеството си.

За Стамболов и митрополит Климент Браницки (Васил Друмев) – приятели от април 1878 г., привърженици на либералната идея (която защитават след преврата от 27 април 1881 год., при срещата им с Александър Батенберг на 31 март 1883 год. и при работата им в комисията за възстановяване на Търновската конституция между 31 август и 6 септември 1883 год.) и емблематични фигури от политическия и културен живот на старата столица и България, такава съдбоносна дата се оказва 9 август 1886 г. – денят, в който офицерската русофилска хунта начело с Радко Димитриев, Атанас Бендеров и Петър Груев извършва държавен преврат, детронира законния владетел Александър I Батенберг и поставя България под върховенството на руския император.

Безспорно това е един антиконституционен и антидържавен акт, извършен бързо, но некадърно подготвен от политиканстващите ни офицери. Не са проведени сондажи с водещите политически дейци, а и никой не се сеща, че след свалянето на владетеля освен правителството трябва да се избере регентство от свикано за целта Велико народно събрание.

Много комичен е начинът на съставяне на това „Временно революционно правителство“ (Г. Ст. Пашев) – Климент, който е посветен в заговора, чака в олтара на църквата „Св. Крал“, провежда се молебен, след което екзархийският делегат за страната и бивш министър-председател благославя подвига на този ден, карайки събралия се народ „да иска прошка от Русия за обидата, която й е нанесъл един неверен княз“ (Симеон Радев).

Руският дипломат Богданов съобщава на Груев за получената от Петербург телеграма, с препоръката „желателно е в състава на правителството да влезе митрополит Климент“.

След такъв компетентен съвет и след отказа на Петко Каравелов да оглави правителството с тази взривоопасна задача се заема самият търновски владика. По-късно, оправдавайки необмислените се действия, ще изтъква, че се жертвал за благото на Отечеството си, останало без държавен глава и премиер и че „правителството се състави от налаганията на Каравелова, Стоилова и др.“, без да си дава ясна сметка за отговорностите и последствията на своите постъпки.

За ефимерното си тридневно „управление“ той написва една „Прокламация към българския народ“ (9 август 1886 г.), в която, освен че го известява за извършения преврат, го успокоява, че „животът, имотът и честта на българските граждани, както и на чуждите поданици, живеещи в България, са напълно гарантирани“ ( с военно положение!). В текста се прокрадва и плаха надежда за закрепване на властта, тъй като „Великият Руски цар, покровител на България, няма да остави отечеството ни без своето мощно покровителство и защита“.

Документът красноречиво говори за автора и целите му и може да се сравни по мащаба на лъхащото го падение само с аналогичното „Заявление от водачите на българската опозиция до комисаря на руското правителство в София Каулбарс“ от 17 октомври 1886 г. и подписано от Тодор Бурмов, Марко Балабанов и Драган Цанков.
Радостта на официалните руски среди от стореното от превратаджиите е голяма, подсилена от две депеши от 9 и 11 август, носещи подписите на Климент и временното правителство, с които се проси „милостта на Русия“ и се демонстрира открито желанието на България „да си остане автономна област под прякото покровителство на руския цар“ (Симеон Радев).

Нещо повече, Климент моли за указания и съвети как да се осъществи пълното съединение на двете Българии и тъй като „касите били празни“, настоява да получи „взаимообразно парична помощ – от окупационния фонд – за над един милион франка“(!). С тези ходове йерархът дискредитира не само себе си като духовник и политик, но и цялата русофилски настроена българска политическа класа, доказала наяве, че щом Русия не признава резултатите от първия ни самостоятелен успешен политически ход – Съединението, трябва ни повече, ни по-малко, страната ни да се лиши от своя политически суверенитет.

Всъщност това е една съзнателно следвана цел, която владиката преследва не само по време на Сръбско-българската война и на 9 август 1886 г., но и след това, привличайки за свалянето на Стамболов и изпълнението на руските имперски планове такива личности като Васил Радославов (двукратно), полк. Данаил Николаев и Илия Цанов – в края на април и на 23 септември 1887 г., четири дни преди изборите на 5 ОНС, за чийто провал царското правителство напразно изразходва повече от един милион рубли!

В противовес на мракобесническите перспективи, готвени за България от Климентовото правителство, се открояват решителните стъпки на Стефан Стамболов. Любопитно е, че в дните на преврата той, като председател на 4 ОНС, си е в Търново, докато в София търновският митрополит оглавява метежническа власт.

След привличане на местните привърженици с огнена реч на 10 август с енергични усилия и с подкрепата на Сава Муткуров, командир на Пловдовския гарнизон, той обявява в прокламация до българския народ от 11 август „за изменническо и вън от законите на страната привременно българско правителство во главе Климента“, като „всеки, който слуша приказанията на това правителство, ще бъде съден и наказан по военните закони“ (показателна е и телеграмата му от 10 август до Климент: „Поздравявам те. Увенча се политическата ти кариера и с нов венец. Да ти е честито. Народът няма да забрави, че ти си, който заби ножа в сърцето му. Да живееш!“).

На 16 август съставя наместничество с д-р Н. Странски и П. Р. Славейков, на 17 август връща Батенберг в България, оформя избора на ново правителство, начело с Васил Радославов (16 август 1886 – 28 юни 1887 г.), а когато разбира, че Александър I е слабохарактерен и отстъпва пред руския натиск, не се противопоставя на абдикацията му, но едва след като утвърждава на 25 август 1886 г. новият регентски съвет в състав Стамболов, Муткуров и Петко Каравелов.

Противно на очакванията, след като спечелва гарнизоните на своята страна и предотвратява руската инвазия, Стефан Стамболов не предприема крупни мерки срещу метежния митрополит (ако и да го заплашва, че не подаде ли оставка, „в 24 часа“ ще го разстреля, при което Климент бърза да напусне управлението на 12 август 1886 г.).

Климент е спасен не само заради сана си и поради факта, че е екзархийски представител, но най-вече от телеграмата на Батенберг от 17 август 1886 г., с която се забраняват репресивните действия спрямо превратаджиите.

Наистина той е арестуван на 18 август от поручик Айранов и изпратен с подсилена стража в Буховския манастир „Св. Архангел Михаил“, откъдето е освободен на 24 август от майор Христо Попов и подполковник Сава Муткуров, оставайки извън полезрението на правителството до декември 1886 г.

Може би защото е човекът на екзарх Йосиф за България, вероятно и защото сам осъзнава, че превратът е дело на русите, „а нас ни оставиха да им чистим фъшкиите“, а най-вече защото регентът Стамболов все още има нужда от него, знаейки отлично за позициите му в Петербург и използвайки го като регентски пратеник при ген. Каулбарс за споразумение по избора на българския княз, „което за жалост не могло да се постигне“ (Юрдан Трифонов).

От 22 декември 1886 г., след като леко отървава кожата, митрополит Климент започва открита флагрантна борба против държавната власт, чиято връхна точка е процесът срещу него в Търново на 8 юли 1893 г.

Владиката признава управленските качества на Стамболов, но не се примирява с неговата русофобска политика, избора на Фердинанд за български княз (на 2 август 1887 г.) и скъсаните от 6 ноември 1886 г. българо-руски отношения.

До февруари 1893 г. премиерът се въздържа от груби озаптявания, но след подстрекателската реч на владиката на Православната неделя (14 февруари 1893 г.), в която индиректно обвинява Фердинанд и Стамболов, че посягат на народната вяра (особено след промяната на 19 декември 1892 г. на член 38 от Конституцията, даваща възможност на престолонаследника да не е православен), поради което „всеки от тях му е жесток враг“, чашата на търпението прелива.

Още на 15 февруари се извършва нападение на митрополията и Климент е качен на файтон и откаран принудително в Петропавловския манастир. Срещу него е повдигнато обвинение за възбуждане на народа към бунт по член 66 от Отоманския закон от прокурора и негов храненик Ганю Чолаков, несмутил се да го нарече пред съда „престъпник“.

Дело № 207/1893 г., гледано в търновското читалище „Надежда“ от съдебен състав с председател Панайот Антонов и членове Иван Давидов и Стефан Тодоров на 8 юли, е една от нелицеприятните страници в нашата следосвобожденска действителност, но тя е и закономерен резултат от едно седемгодишно дебнене (1886-1893 г.), довело до фатален сблъсък, чрез който показаното осъждане на изявеното духовно лице цели всъщност заздравяване на разклатеното вече и губещо влияние сред обществото (най-вече заради своята непримирима твърдост) Стамболово управление. Но е резонно да изтъкнем, че и в такава ненормална ситуация премиерът прибягва все пак до услугите на съда, а не на наемни убийци.

Същевременно се подразбира, че с подобни непремерени и непрецизирани ходове Стамболов ускорява собственото си падане от върха на политическата пирамида.
През 1886 г. за действителни престъпления той прощава на Климент, а през лятото на 1893 г. с всички възможни средства и пренебрегвайки аргументите на защитата му (известните юристи и политици Петър Пешен и Теодор Теодоров), преследва публичното унижение и осъждане на някогашния си ментор, забравяйки че тъкмо Климент е човекът, който през 1893 -1894 г. може да помогне за евентуалното му оставане на власт, при включването му в конфиденциални преговори с Русия. Нещо, от което ще се възползват 2 години по-късно наследниците на Стамболов, начело с бившия му съратник Константин Стоилов.

Именно това дава основание да се приеме, че съденето на Климент е началото, а несъстоялият се дуел с военния министър полк. Савов (заради мнимата изневяра на жена му) е гротесковият финал на славното и драматично осемгодишно властване на Стефан Стамболов.

Истина е, че на процеса Климент се държи достойно, като в речта си на 10 юли 1893 г. аргументирано защитава постъпката си, че не е обидил княза и правителството.
Огромният залог на процеса прегазва законотворческите норми. На 24 юли Климент е осъден на 15 години затвор или вечно заточение с право да се апелира в двуседмичен срок. Инициативата на приятеля му д-р Васил Берон да се изпратят прошения до княжеската фамилия с ходатайство за освобождаването му има обратен ефект – на 11 срещу 12 август 1893 г. Климент е откаран в Гложенския манастир „Св. Георги“ при много по-сурови условия на живот и постоянен политически надзор.

На 29 октомври 1893 г. делото му се гледа в Търновския апелативен съд с председател Минков и членове Драмов и Зъбов. Обвинението, че подбужда населението към въоръжен бунт е отхвърлено, но той е осъден за оскърбление на княза и за заплаха на българското правителство. Присъдата, произнесена в негово отсъствие на 10 ноември 1893 г., е три години тъмничен затвор, заменен с ходатайство от княза с двегодишно заточение.

Развръзката на проточилата се драма настъпва неочаквано бързо.

По предложение на правосъдния министър Константин Помянов с указ от 1 март 1894 г. Фердинанд, имащ в много по-голяма степен от премиера си правото да мрази архиерея, опростява „съвършено“ неговото наказание. Подробност е, че докато Стамболов е на власт, отказва да изпълни княжеския указ и Климент е освободен 4 дни след падането на водача на Народолибералната партия – на 22 май 1894 г., и е посрещнат тържествено в старата столица на 24 май, където близо 20 000 души от града и епархията го причакват на Марно поле, издигайки му близо до Девическата гимназия триумфална арка с надпис: „Правдата и невинността винаги побеждават“.

На 12 юни Климент е приет от благодетеля си Фердинанд, който прави предпазлив сондаж, за да се убеди, че руският фаворит го признава безрезервно, което пък е ясна индикация кой трябва да оглави българската депутация за помирението й с Русия.
На 10 юни 1895 г. Светият синод решава на свое заседание, че за сближението на България и Русия и „църквата трябва да вземе участие с двама делегати архиереи“ – митрополит Климент и архимандрит Василий, доверено лице на Григорий Доростолочервенски и княз Фердинад.

Делегацията, водена от Климент и включваща председателя на парламента Теодор Теодоров и депутатите Ив. Вазов, д-р Димитър Моллов, Иван Гешов, д-р Пантелей Минчевич и П. Набодков, заминава на 15 юни за Петербург през Виена. Тя е представена на император Николай в Петерхоф на 5 юли 1895 г.

Дискусията на четири очи се води обаче само между Климент и царя. Останалите са необходим фон, като никой не се чувства пренебрегнат или обиден, понеже всички знаят кой е човекът, в чието слово „русите безусловно вярваха“ (Иван Вазов).
Както и при другите особено важни срещи, и тази довежда до положителен резултат, след като са изпълнени от българската страна три важни условия.

Първото е престолонаследникът княз Борис да мине в лоното на православната вяра (което става на 2 февруари 1896 г.), а второто – въстанието в Македония „по искане на Лобанова беше спряно“ (Вазов). Третото става факт в самия ден на аудиенцията. Могъщият руски автократ научава, че най-големият му враг Стефан Стамболов е на смъртно легло и че пречките за връщане на руските позиции (заедно с офицерите емигранти) са вече преодолени.

Така Климент е за пореден път употребен, разбирайки (по-късно), че служи като средство за укрепване на руския империализъм и на княжески трон на Фердинанд. А ужасно високата цена на помирението го кара да жали за посечения Стамболов, осъзнавайки много добре, че втори като него държавен ръководител у нас няма да се роди и че след Стамболов България вече няма да е същата…

Автор: Борислав Гърдев

Източник: desant.net