Корените на Бусинската керамична школа се губят далеч във времето и мнозина историци смятат, че тя продължава традициите на средновековното българско грънчарство. Има редица източници, които свидетелстват, че грънчари в село Бусинци, Трънско, е имало още през XVIII век.
Един от документите е прочутото Бусинско евангелие от XVI — XVII в., което се съхранява в криптата на храм-паметника „Св. Александър Невски“ в София. В него има приписка от 1784 г. за Велико Грънчар, който дарил на черквата „филон басма за помен“.
За старите корени на занаята свидетелства и Константин Иречек, който в края на XIX в. в своите „Пътувания из България“ описва Бусинци като център на особена грънчарска индустрия, много стара по форми и орнаментика. Богатите и разнообразни залежи от глина в региона позволяват с този занаят да се препитава почти цялото местно мъжко население.
През Възраждането занаятът е основен поминък за селото, но големия си разцвет достига в края на XVIII и през XIX в.
Тогава в Бусинци има над 300 работилници с около 1500 грънчари – майстори, калфи и чираци. Появяват се и множество “дъщерни” центрове като Неврокоп, Самоков, Берковица, Разлог, оформя се и грънчарски еснаф като професионално сдружение.
В почти всяка къща в Бусинци се е въртяло грънчарско колело, а продукцията на местните майстори се е разпространявала в цяла Северозападна България, в Сърбия, по Беломорието, в Тунис, Египет, Сирия, в султанския дворец Топкапъ сарай в Цариград. Въпреки турското робство, бусинци можели да пътуват свободно, дори властите на империята и българските общини им помагали.
Един от най-прочутите грънчари от този край е майстор Костадин Гигов, който успешно представя школата по време на Първото българско изложение в Пловдив през 1892 г. Там той получава първа награда, подкрепена от парична сума, с която построява хубава къща в селото. Днес сградата е обявена за паметник на културата. Синът на Костадин Гигов – Петър, също става прочут грънчар, чиито работи са притежание на Лувъра, на Музея на човека в Париж, на музейни сбирки и колекции в САЩ, Япония и Русия.
Бусинските съдове отговарят на конкретни потребности – за хранене, съхранение на продукти и течности, приготвяне на ястия, но и за украса, купи за водосвет, надгробни фенери, кандилници, дори съдове за варене на ракия и водопроводни тръби.
Направата им минавала през няколко етапа, като сред най-важните е подготовката на глината. В региона на Трънско има различни по пластичността си глини – тлъсти, клисави, постни. Някои са огнеупорни и се използват за съдове за приготвяне на храна. Други са с подчертана пластичност, фини, подходящи за стомни, кани и бъклици. Цветът на глините също е различен – от светло до тъмночервен.
След като се изкопавала, глината се оставяла да презимува на открито в продължение на една година. Един ден преди да започне ваенето, тя се внася на място, наричано „калник“, пръска се с вода и се гази с крака, докато получи необходимата текстура и плътност. Последно се меси с ръце и е готова за форматиране.
Оформянето на глината ставало на грънчарско колело или върху глинена плочка, но най-важното били уменията на ръцете и пръстите. След източването на формата на колелото тя се сваляла, трябвало леко да изсъхне, преди да се залепят дръжките, лейките, екрасите – розетки, фигури, щитове.
Декорацията им ставала с ангоба – фина, бяла или цветна измита глина, която добре е запълвала порите на източения съд и намалявала попиването на вода при използване. Ангобата се поставяла в момент, в който основният съд е леко позасъхнал, като се нанасяла с поливане, с рисуване, с потапяне или чрез гравиране с тънко острие. Така при последващото глазиране се засилвал контрастът между бялата ангоба и тъмната глина, от която бил направен съдът.
Оцветяването ставало в различни нюанси на зеленото, червеното и жълтото, като цветът зависел от смесването на глините и използваните естествени багрила – местни руди и материали. Съдовете имали богати орнаменти. Някои стомни, декорирани с по две мъжки фигури, се използвали като ритуални съдове за вино при сватби.
Типични за Бусинската школа са рокатките – съдове за носене на едно или две ястия, и оканичетата – ритуални малки стомни за вино и ракия. Някои съдове били подобни на амфори, други били орнаментирани с бягащи змии, с четирите стълба на света и слънце между тях, кръст, вписан в кръг в духа на ранното християнство, лъв и лъвица вързани на синджир, а между тях робиня с черна забрадка – символ на Македония, останала под турско иго. Бусинските грънчари влагали в изделията си и своето чувство за хумор като правели стомни с по няколко дупки – откъдето и да се опиташ да пиеш, все ще се намокриш.
След изсушаването съдовете се изпичали, като най-отдолу се поставяли по-големите, а върху тях – по-фините съдове. Най-отгоре се слагали гювечи и паници, които образували свод, запушван с бракувани или счупени плоски съдове. В продължение на 10-16 часа огънят постепенно се засилвал, а температурата се определяла на око – според цвета на огъня в пещта.
След изпичането съдовете трябвало да се охладят напълно, преди да се извадят от пещта. Чак тогава се нанасяла глазурата, която можело допълнително да се декорира с комбинации от оцветени с метални окиси прозрачни глазури. След това съдовете отново отивали в пещта за изпичане на глазурите.
С навлизането на промишлените продукти в края на XIX век грънчарството в Бусинци изживява криза. Въпреки опитите да бъде модернизирано, то постепенно запада. През 30-те години на ХХ век в селото са останали около 120 грънчари. За възвръщане на блясъка му не помага и откриването на първото у нас керамично училище, което през 60-те години на ХХ век става цех на местната занаятчийска кооперация, просъществувал цели 30 г. В него работят останалите малцина грънчари, които правят серийни производства на съдове.
През последните 15-20 г. в Бусинци редовно се провеждат пленери по керамика, които имат за цел да поддържат интереса към древния занаят. Те събират майстори от България, Македония, Сърбия и други страни. В края на 70-те години на ХХ век, по инициатива на майстор Петър Гигов, в селото е изграден етнографският музей “Бусинска керамика” с модерна музейна сграда, творческа база за художници приложници, керамично ателие за демонстрации, реставрирана традиционна къща с автентична грънчарска работилница.
Експозицията заема две зали, в които са подредени над 1300 стомни, делви, гърнета, чаши, паници, гювечи на повече от 1000 майстори от селото и околността. Автентичната пещ е на повече от сто години.
През април 2008 г. Българският културен център в Париж открива експозиция от оригинална българска керамика от село Бусинци, създавана в селото от ХVII век до наши дни.
На следващата година умира и последният бусински грънчар.
Автор: Камен Колев
Източник: desant.net
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
