На 2 април 1956 г. започва Априлският пленум на ЦК на БКП

Априлският пленум на ЦК на БКП е заседание на Централния комитет (ЦК) на Българската комунистическа партия (БКП), проведено на 2 – 6 април 1956 година в днешната сграда на Столична община в София. Той е едно от най-важните политически събития от историята на БКП и на Народна република България, като на него дотогавашния партиен и държавен лидер Вълко Червенков е окончателно заменен начело на партията от първия секретар (от 1954 година) на ЦК Тодор Живков.

Априлският пленум се провежда при закрити врати и започва на 2 април. В центъра на встъпителния доклад на първия секретар Тодор Живков, озаглавен „Двадесетият конгрес на КПСС и поуките от него за нашата партия“, са критиките срещу Вълко Червенков. Той е обвинен за множество провали на режима – „култ към личността“, репресии срещу активисти на БКП, „нарушаване на законността“ от страна на вътрешното министерство, „грешки“ на съдебната система, неуспехите в селското стопанство и културната сфера, „пораженията“ в идеологическата област. Повечето от 34-те изказвания по доклада следват неговия тон, като особено критични са Георги Чанков, Антон Югов и Георги Дамянов, а самият Червенков говори два пъти и приема основните критики срещу себе си.

На пленума се чуват и отделни мнения, отколняващи се от духа на доклада Живков – на Добри Терпешев, Йонко Панов, Борис Копчев. Панов заявява, че изборът на Живков за ръководител на Политбюро е станал „не по реден път“ и че има „поне 500 души“, също толкова подходящи за поста, нарича го „един човек със средни възможности“. Той предлага освен Червенков да бъдат наказани и други ръководни фигури, като Антон Югов и Георги Чанков. Терпешев разобличава незначителното участие на Живков в партизанското движение, като заявява: „Той е толкова дребен, че ние никога не сме го забелязвали – нито преди, нито след вземането на властта в София. Ако поживея още малко, може да прочета, че Живков сам е извършил революцията в България“.

Пленумът приключва на 6 април, като решава Червенков да стане заместник-председател на Министерския съвет, а ръководството на Политбюро да бъде възложено на първия секретар Тодор Живков. Червенков остава член на Политбюро и и ръководи неговата идеологическа комисия, заместник-председател е на Министерския съвет, остава начело на Отечествения фронт до 1957 година. В поздравление за 60-годишния му юбилей ЦК на БКП го определя като „един от изтъкнатите ръководители в борбата срещу фашизма и капитализма и в строителството на социализма, пламенен интернационалист и поборник за дружба с великия Съветски съюз, за мир и социализъм“. В края на 1961 година, след XXII конгрес на КПСС, Червенков е подложен на нови критики и е отстранен от Политбюро и от правителството. Остава член на ЦК до ноември 1962 година, когато е изключен от БКП, едновременно с отстраняването на Антон Югов за „погазване на законността“ от вътрешното министерство през 1949 – 1956 година.

Пленумът дава началото на т. нар. „Априлска линия“ на партията. В рамките на кампанията на борбата против „култа към личността“ (по подобие на борбата против култа към Сталин в СССР, с цел поощряване на инициативността) се извършва мащабна в началото и периодична след това подмяна на ръководни кадри в партията и държавата с нови функционери, верни на Тодор Живков и групата около него. С утвърждаването на Живков е прекъсната наложената от Сталин линия управлението на България да се поверява на дейци на Коминтерна или на дълго пребивавали и свързани със СССР хора. От позицията си на партиен лидер (от 1954) Живков постепенно разширява контрола си върху управлението на държавата. През 1962 оглавява изпълнителната власт в страната, като измества Антон Югов от поста министър-председател на България; през 1971 той отстъпва премиерския пост на Станко Тодоров, за да стане вече председател на новосъздадения Държавен съвет („колективен“ държавен глава). Практиката на периодични кадрови смени с все по-нови и амбициозни кадри (и държането в страх на по-старите) продължава до края на управлението му на партията и държавата.

Решенията на XX конгрес и на Априлския пленум, последвани от разпускането на Коминформбюро, създават сред обществеността известни надежди за смекчаване на тоталитарния режим в България, като дори се появяват отделни искания за свобода на печата и либерализация на културния живот. На места се стига до публични прояви на недоволство и до масови напускания на Трудовите кооперативни земеделски стопанства. Тези настроения са пресечени бързо от ръководството на БКП, включително с наказателни мерки срещу партийни функционери, като Йонко Панов, Борис Копчев, Владимир Топенчаров. След падането на режима самият Тодор Живков определя последствията от Априлския пленум като повърхностни и го описва като „в основата си неосталинистки“

Източник: wikipedia.org