В една спечелена война едно изгубено сражение може да се приеме и без от това да се прави тежка драма. Може, но много зависи от обстоятелствата, от подхода, от… много неща. Докато за поражението при Чаталджа, първото и единствено за Българската армия в Първата балканска война, причините са само и единствено субективни.
Против атаката на Чаталджанския укрепен район са и началникът на щаба на Действащата армия генерал Иван Фичев, и командващият Трета армия генерал Радко Димитриев, и началникът на артилерията в Действащата армия генерал Пантелей Ценов… Но главнокомандващият цар Фердинанд иска да се атакува. С единствения и голям мотив – да не кажат после някои, че не сме опитали! Подкрепя го помощникът му генерал Савов.
Затова сражението при Чаталджа е една от най-нелюбимите теми на историците. Трябва да изтъкват „заслугите“ на Величеството. Дотогава победата на нашата армия е пълна. А изходът на войната – решен. Главнокомандващият, пък комай и цялото му обкръжение, не могат да се задоволят с друго освен с влизане в Цариград. Царската каляска на Фердинанд и мантията му вече са готови! И има защо!
След неуспеха си да задържи българското настъпление на линията Люлебургаз-Бунархисар, за турската армия Чаталджанската позиция е последна възможност за опазване на Цариград. Междувременно Турция търси усилено международно посредничество за военно примирие с България. И прави всичко възможно да укрепи докрай с всичко налично позицията.
За българското Главно командване обаче поражението при Чаталджа би трябвало да е освен много болезнено и много поучително. Уви. След малко повече от половин година, на 16 юни 1913 г., то се повтаря наистина трагично. А е казано, че в един и същи камък два пъти не бива да се спъваш. Ето един съвсем нашенски отказ от поука. С цената на много животи и много смърт.
Генерал Фичев е против атаката
Чаталджанската укрепена позиция е само на 43 км от имперската столица. Това е най-тясната част на Цариградския полуостров. Между езерата Деркос при Черно море и Буюкчекмедже на юг при Мраморно море. Изградена е още по време на Руско-турската война от 1877-1878 г. Местността е осеяна с малки хълмчета, пресечена, нагъната. Изключително удобна за отбрана и трудна за настъпление. Тук още през V-VI век е издигната известната Анастасиева стена за предпазване на царствената столица от нашествията на варварите. Съветници при укрепването на позицията още до началото на войната са френският инженер Бриалмон и австриецът Блум паша. Турците знаят значението на позицията.
Но българските военни специалисти преценяват, че тя е напълно преодолима. Всеки с аршина си. Помощник-главнокомандващият генерал Михаил Савов, същият, който е върл привърженик и подбудител и на Втората балканска война, уверява: „Господа, за осем дена ние ще бъдем в Цариград!“ Никой не го пита как ги е пресметнал. Радко Димитриев пък е поласкан, защото е назначен за командващ съединените Първа и Трета армия. Тук някои военни историци се прехласват, че за първи път е създадено „Съединено“ – Фронтово командване.
Пет дена след разгрома на турците при Люлебургаз-Бунархисар, след като им позволява спокойно да се изтеглят и да се организират на Чаталджа, на 25 октомври българското командване дава нареждане за преминаване в преследване. И в продължение на седмица по разкаляните пътища, при лошо снабдяване и при масово заболяване Първа и Трета армия излизат пред Чаталджанската позиция. Датата е 30 октомври 1912 г.
Ето какво пише за тези дни генерал Пантелей Ценов, началник на артилерията:
„Около края на октомври, след пристигането на Главнокомандващия в Лозенград, в Главната квартира се заговори, че скоро ще се атакува Чаталджанската позиция… Генерал Фичев ми съобщи, че слуховете са верни, обаче това атакуване ще стане без негово съгласие, защото той не очаква нищо добро от него…“
Грешен аршин и голям мерак
Трудно е човек дори да си представи, но е така – полковник Найденов крие от генерал Ценов, че се подготвя атака на Чаталджанската позиция!? Където артилерията има да играе решаваща роля! А помощник-главнокомандващият генерал Михаил Савов и през двете Балкански войни е под следствие.
„Не беше ли по-добре, по-държавнически и по-умно от страна на правителството, преди да поверят на генерал Савов един такъв важен пост в армията…. делото да бъде прекратено?“, обсъжда въпроса генерал Ценов. „Отпосле се оказа, че цар Фердинанд имал за цел така да държи Савов в респект…“
Царски стил, няма що.
На 3 ноември генерал Савов пристига в щаба на Трета армия при генерал Радко Димитриев и от името на Главнокомандващия отдава заповед на следващия ден войските да настъпят към Чаталджа. А на Радко Димитриев му е пределно ясно: със силите на Първа и Трета армия в състав 180 000 души и 482 оръдия срещу 190 000 турска армия с 350 оръдия, заели отрано отбранителната позиция, при 40% заболели войници, без добре разузната местност, недостатъчна организираност… успех е невъзможен. Но той няма куража на генерал Фичев да се противопостави. Дори при всички големи рискове за българите.
Заповедта за настъпление при Чаталджа, както и Манифестът за започване на войната, е изключително обща:
„Българските армии да търсят противника и да го атакуват, където го намерят.“
Няма направление на главния удар, не се поставят конкретни задачи на армиите. След като е бездействало няколко дена, българското командване решава да форсира.
И сутринта на 4 ноември войските преминават в настъпление. Рано падналата над белия сняг мъгла временно ги прикрива. Но пространството пред позицията на турците е отлично простреляно от турската артилерия и настъпващите дават много жертви. Въпреки това е завладяно с. Лазаркьой, но час по-късно, около 10 часа, настъплението спира.
„На 4 ноември генерал Савов и съпровождащите го, полковниците Нерезов и Найденов, се завърнаха доста омърлушени…“, пише в спомените си генерал Пантелей Ценов.
Хубаво омърлушване! А убитите…
И в преговорите за примирие губим
Само за минути 17-и полк дава 300 убити и 700 ранени от общо над 3200 числен състав. Но въпреки някои частични успехи, дължащи се на удари „На нож!“, нашите не успяват да пробият турската отбрана. Има и недоразумения. Дружината на капитан Пирузев от 29-и пехотен Ямболски полк овладява форта Илеритабия, но нашата артилерия продължава да го обстрелва поради лошо взаимодействие. Просто няма кой да даде сигнал.
И на следващия ден, 5 ноември, българите се бият героично, но огневата им поддръжка не е достатъчна. Дори на някои места турците преминават в контраатака. Сега вече българското командване е напълно изтрезняло и… обезверено. При което вечерта на 5 ноември генерал Радко Димитриев дава заповед за връщане на изходните позиции. Само че нашите дават 1482 убити, 13 000 са ранените, 1600 умират от холера!
Това си остава и единствената победа на Турция в тази война. Те нямат сили за настъпление. Но удържат позициите си.
Нужно е да се върнем малко назад. Общото развитие на военните действия от началото на войната за турците на всички участъци на фронта ги принуждава почти да молят за примирие. Но българите скланят едва след сатъра, който им удрят турците. И под силен международен натиск.
Преговорите за примирие се водят в Лондон – започват на 12 ноември и приключват на 20-и с подписването на временно примирие.
Атаката на Чаталджанската укрепена позиция е типичен пример за атака на укрепена линия без необходимата предварителна подготовка. Тя е пример и за пасивно, безидейно и инертно командване. В крайна сметка Чаталджанската загуба е и ярко огледало на случващо се на най-висше ниво при повсеместни раздори.
Автор: Димитър Копривленски
Източник: duma.bg
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
