Непленените български бойни знамена

В историята на войните армията на всяка държава е печелила битки на бойното поле, съпътствани от неизбежни поражения. Постигала е успехи по време на активни настъпателни действия, удържала е победи, сражавайки се в отбрана. Някои от тях са се превърнали в синоним на бойно майсторство, имат принос към развитието на военното изкуство и се изучават във военни академии.

Всичко това важи и за нашите въоръжени сили, печелили впечатляващи победи – и в отбрана, и в нападение срещу армиите на световни империи. Обръщайки поглед към изпълнения с десетки сражения боен път на българската армия, извървян от нея по време на войните за национално обединение, два факта правят силно впечатление – атаките „На нож” през Балканската война и обстоятелството, че по време на многобройните битки армията ни не допуска нито едно наше бойно знаме да попадне в ръцете на противника.
Това именно отличава нейната бойна дейност от всички останали армии и в определен смисъл това е нейната най-ярка и емблематична характеристика, неин уникален патент. Този факт е и най-удивителното измерение и най-красноречиво олицетворение на българския боен дух.

Балканската война продължава 5 месеца (заедно с примирието). Българската войска е в настъпление 4 месеца и 15 денонощия (заедно с оперативните паузи). През това време тя провежда 5 настъпателни и две отбранителни операции. Следва да изтъкнем, че никъде в монографии, популярни книги и пр. трудове и публикации, коментиращи големи военни кампании, ограничени конфликти или инцидентни сблъсъци на въоръжени сили на противостоящи коалиции или отделни държави, състояли се преди или след Балканската война, не откриваме примери, в които пехота, атакуваща „На нож”, с такъв бесен устрем прегазва и помита неприятеля от позициите му в десетки боеве.

Никъде не се натъкваме на описания на подобно масово себеотрицание и героизъм, на такова лудо настървение, на такова необуздано желание да се смаже и унищожи противника още при първия боен контакт, характеризиращи не отделни битки, а целия период на войната от началото до самия й край.
В своите трудове корифеят на военната теория Карл фон Клаузевиц обръща внимание на ролята на бойното знаме като важен психологически фактор по време на активни бойни действия. Многобройните сражения, които нашата армия води по време на войните за национално обединение, потвърждават мнението на германския военен философ.

В критичните моменти на десетки битки разветият флаг, призивните удари на барабаните, тържествената мелодия на националния химн мобилизират психически до краен предел атакуващата българска пехота и под веещия се роден трибагреник и звуците на „Шуми Марица” тя извършва чудеса от храброст, обръщайки противника в паническо бягство.
Германски офицер – инструктор в турската армия, свидетелства за устрема на българското настъпление, на главното стратегическо направление към Цариград през есента на 1912 г.: „Българските бойни редове носеха развети знамена. Атакуваха под звуците на музика.

Въздействието беше поразяващо. Знамена! Музика! В мирна обстановка това би предизвикало усмивка, но участниците в Балканската война могат да потвърдят, че моралните фактори във време на война стоят по-високо от стрелбата, по-високо от числеността на войските и дори по-високо от тактическата им подготовка.”
Според германски военни експерти разветите бойни знамена в най-предните стрелкови вериги на българската пехота упражняват твърде голямо морално въздействие върху атакуващите, независимо че вражеският огън се съсредоточава по знаменосците и те често падат убити. С оглед на това се препоръчва знамената да се развяват напред при всяка атака, като се използва всяко средство за повишаване на моралната устойчивост в решителните минути на боя, когато атакуващите трябва да наложат волята си за победа над противника.

За психологическия ефект, който оказват разветият национален флаг и изпълнението на българския химн, върху атакуващата българска пехота свидетелства следният епизод от боевете за Лозенград. На 23 (10) октомври 1912 г. 7-ма низамска дивизия настъпва с част от силите си към с. Ериклер. Турците се закрепват на югоизточния бряг на р. Сърсуватдере. Завързва се ожесточено сражение с атаки и контраатаки от двете страни. Противникът настъпва с дясното си крило против 2-ри пехотен полк, но е спрян. В това време срещу лявото крило на турците настъпва 5-и пехотен полк. Седма низамска дивизия настъпва и срещу него. Боят става все по-ожесточен. Неприятелското настъпление продължава.

Командващият Трета българска армия, генерал-лейтенант Радко Димитриев, който следи развитието на сражението, привлича в него 7-ми пехотен Преславски полк от 4-та дивизия. Последва нареждане да се въведе в боя и нейният 35-и пехотен Врачански полк. Неговите дружини се развръщат и с развято знаме, под звуците на националния химн, стройно и устремно атакуват противника.
Турската артилерия открива бесен огън по тях. Това още повече ускорява настъплението им. Разколебан неприятелят отстъпва. На виковете “Аллах” българите отвръщат с викове “Ура!” и “На нож!” и в кървави ръкопашни боеве обръщат противника в бягство. Източна турска армия е разгромена и в безредие отстъпва към Люлебургаз и Бунархисар.

Военната история е съхранила примери, свидетелстващи, че личният пример на командира е важен не само в победоносни сражения, а и в битки, в които противникът е успял да надделее на бойното поле. За чест на българския офицерски корпус, по време на войните за национално обединение не един наш командир повежда лично войниците си в атака.
Примери за значението на бойното знаме като мобилизиращ фактор в най-трудните моменти на боя не липсват и от Балканските войни, и от последвалата Първа световна война.

В сражението при р.Караагачдере, по време на Люлебургаз-Бунархисарската настъпателна операция, командирът на 18-и пехотен Търновски полк забелязва колебание в настъпващата дружина, което може да доведе до огъване и неизпълнение на поставената бойна задача. За да превъзмогне настъпващата криза, подполковник Антонов хваща в лявата си ръка полковото знаме, в дясната с извадена сабя и под звуците на „Шуми Марица”, изпълнявана от полковия оркестър, сам излиза напред. Смутената 4-та дружина го последва. Атаката е успешна. Противникът е отхвърлен и превърнат в бягаща назад тълпа.

По време на щурма на Одринската крепост, при атаката на форта Айвазбаба, настъплението на 23-ти пехотен Шипченски полк е спряно. За да подкрепят пехотата, батареите на майор Друмев и капитан Игнатов се насочват напред и заемайки огневи позиции на първа бойна линия, откриват стрелба с право мерене по противника. Тогава командирът на 23-ти пехотен Шипченски полк, подполковник Иван Пашинов, заповядва да развеят полковото знаме.

Музикантската команда засвирва „Шуми Марица”. Начело на ротата, командирът се устремява към челните вериги. Полковата светиня е посрещната с възгласи: „Да живее България! Напред, на нож!” Еква мощно „Ура”! Шипченци се хвърлят върху телените мрежи. Проходите, открити за тях от пионерите (сапьорите), са тесни за пороя от атакуващи войници. Те разсичат бодливата тел с брадвички, лопатки, ножове, с окървавени ръце и нозе изтръгват коловете й, втурвайки се по стръмния скат на форта. Нищо не е в състояние да ги спре. Скоро над Айвазбаба се развява полковото знаме, покрито с нова бойна слава.

На 19 септември 1916 г. следобед на Добруджанския фронт при с. Кокараджа настъпва критичен момент за 16-и пехотен Ловчански полк. От дванадесетте роти, с които разполага командирът на полка полковник Йордан Иванов, са убити или ранени 11 офицери. Командирът решава да хвърли в боя последните хора, с които разполага – резервната рота. Но и тя претърпява големи загуби. Остава само едно средство – личният пример. И той, с развято знаме, се впуска начело на останалите взводове към неприятелските редове. Противникът е принуден да отстъпи.

Отстоявайки националната кауза, българският войник не един път се налага да се бие срещу многократно превъзхождащ го неприятел и със сетни усилия и с цената на много жертви да защитава бойното знаме. След превземането на Лозенград Трета българска армия изнася на плещите си тежестта на Люлебургаз-Бунархисарската операция, като сутринта на 16 (29) октомври 1912 г. преминава в настъпление и попада под ударите на 1 и 2 Източни армии.

Четвърта пехотна Преславска дивизия настъпва към р. Караагачдере. Наближавайки реката, тя попада под силен, убийствен пушечен и картечен огън на противника. Загубите бързо се увеличават. Седми и 19-и пехотни полкове остават без ротни, а някъде и без дружинни командири. Изразходвани са дружинните, полковите и бригадните резерви.
Същевременно неприятелят въвежда в бой шест дивизии. Натискът на турците е огромен, боят – ожесточен и кръвопролитен. За дивизията се създава изключително тежка обстановка. Патроните свършват. Подофицер Петър Братанов започва да събира патроните от убитите и ранените. Загубите растат. Редиците на българите редеят. Загиват или са тежко ранени и много офицери. Поделенията и частите остават без командири.

Най-тежко е положението на 7-ми пехотен полк. Убит е знаменосецът на полка. След като са убити няколко бойци, които го носят, знамето е понесено от редника от 15 рота Иван Тодоров Цанев. Защитават го 8 души. Среща ги ковчежникът на 19-и пехотен полк, запасния подпоручик (лейтенант) Вълчо Байчев, който по своя инициатива влиза с няколко души в боя. Той взема знамето, развява го и с бойците около него се втурва срещу турците.
В същото време и старши полковият лекар на 7-ми пехотен полк майор Имуков събира санитарите и ранените, въоръжава ги с пушки и ги повежда напред. В тези решителни мигове командирът на 19-и пехотен полк, полковник Василев, въвежда в боя дружина от полковия резерв, развява знамето, заповядва на тръбачите да свирят атака и с вик „Напред!” се втурва срещу неприятелската лавина от огън.

Знамето понасят най-смелите. За кратко време под разветите му дипли много от тях падат убити или тежко ранени. Между тях е и старши подофицер Ст. Николов. Байрака поема ключарят на полка Михаил Николов. От обезсилените му ръце го взема и издига ефрейтор Енчо Николов. Пада и той. Светинята понася напред младши подофицер Хр. Желев.
В тези тежки мигове на боя командирът на дивизията въвежда в сражението 3-та бригада. Нейното настъпление увлича 7, 8, 19 и 31-ви пехотни полкове. Вдига се в атака цялата 4-та дивизия. Артилерията открива ураганен огън. Войниците се хвърлят в бой, пеейки националния химн. Гледката е неописуема.
Българите настървено продължават настъплението, преминавайки реката, и се хвърлят неудържимо по ската към неприятелските позиции. Противникът не издържа – отстъпва, а след това побягва.

Обръщайки поглед към миналото, към бойния път, изминат от нашата армия от Сливница и Драгоман до Тутракан и Дойран, неизбежно пред нас се откроява един много важен и показателен пример. Неоспорим факт е, че дори в най-трудни бойни условия, в обстановка на върховно напрежение на психически и физически сили, на изпитания на волята и характера, българското войнство не допуска да му се отнеме или плени бойното знаме – светиня, достойна за пролятата кръв в нейна защита.

Автор: Дарин Канавров

Източник: desant.net