Стоян Заимов и общата народна борба за свобода

Един от главните герои на възрожденска България е Стоян Стоянов Заимов. В основния си труд по темата за въстаническата борба той пише:

„Идеята за политическото ни освобождение от турското владичество расла е в мозъците на българските патриоти в продължение на пет века и най-сетне тя узря, пукна се и подпали онзи исторически боклук, който носи името отоманска империя. 
С исторический си ход и развитие на възточния въпрос, с историческото разлагание на турската империя казаната идея повече и повече е осветлявала сърцата и умовете на българските патриоти; тя захванала да блещука не в отделни личности, а в група от български личности, които съставляват нашата национална гордост. И най-сетне в последните дни на нашето политическо робство казаната идея тъй силно блесна и в такъв голям размер обхвана народната маса, щото без малко днешната политически освободена България щеше да се превърне в историческо пепелище – щеше да се населява само от кучета и гарги, ако да не се бяха намерили добри хора да спрат турския ятаган и турското бесило.“

Вижда се, че в прав текст, още в увода на творбата си „Миналото“, един от апостолите на Априлското въстание Стоян Заимов пише, че идеята за свобода е била дотолкова водеща за българската „народна маса“, че едва ли не само кучетата и гаргите по българските земи не са я споделяли. Следователно народът и апостолите на свободата му са едно цяло с едни и същи идеали, затова не бива да мислим за тях разделно и да ги противопоставяме едни на други, колкото и да ни се ще – в името на оригиналността и „модерността“, а може би и изхождайки от собствените си нагласи и опит.

И на още нещо важно обръща внимание авторът на „Миналото“:

„Считам за нужно да се обърна с просба към моите другари, приятели и познайници по общото народно дело, към тези именно, които случайно не паднаха в „неравната“ народна борба, които не намериха гроба си между избитите, обесените комити – които останаха между живите на сегашното; считам за нужно да ги помоля да не се оскърбяват, гдето си позволявам на минута да надзърновам в техните черепи, с цел да дам осветление на читателите върху тогавашното умствено и нравствено състояние на нашата революционерствующа интелигенция“.

В общото народно дело, в народната борба са посветили усилия и са рискували живота си всички народни борци – интелигентни или неинтелигентни, учени или неуки. Делото на Стоян Заимов по написване на „Миналото“ е сравнимо с това на Захари Стоянов и неговите „Записки по българските въстания“.

Ангел Тодоров пише: „Голямо щастие и богатство на нашата литература и наука е това, че видни дейци на националноосвободителното движение като Захари Стоянов и Стоян Заимов, а и някои други, написаха книги, живи свидетелства за едно героично време. Тия книги, „Под игото“ и „Епопея на забравените“ от Вазов, както и цяла поредица от вдъхновени творби на наши писатели, много помогнаха да се създаде у нас духовна атмосфера, в която българската нация се изгради в легендарното сияние на своите герои – Каравелов, Ботев, Левски, Бенковски…“

Според Тончо Жечев: „Само старият Дюма можеше да измисли живот, пълен с толкова приключения, невероятности, недоразумения, редуване на интензивност и крайна умора, какъвто е животът на Стоян Заимов.“
„Животът на този човек, особено в годините до Освобождението, е наситен с толкова драматизъм и напрежение, вплетен е в такива бурни събития, че сам по себе си прилича на увлекателен приключенски роман.“ (Илия Тодоров)

Познаването на биографията на Стоян Заимов е достатъчно условие за всеки българин да си създаде цялостна представа за действията на българските революционери от 70-те години на 19 век. Може да се каже, че Заимов е замесен в цяла поредица от конфликтни ситуация, характеризиращи по блестящ начин състоянието на духовете в България малко преди Освобождението.

Бащата на Стоян Заимов е състоятелен търговец от Чирпан, който е убит от разбойници край Одрин няколко дни преди той да се роди (12-ти август 1853 г.). Затова на малкия е дадено бащиното име – Стоян. Майка му се жени повторно в с. Рупките, Чирпанско. Нейна голяма цел в живота е да даде отлично образование на сина си, затова го праща да учи в Чирпан, а после и в старозагорското петокласно училище. В Стара Загора Заимов, още твърде млад (1869 г.), се запознава с Левски и приема да стане куриер между старозагорския и чирпанския революционни комитети. На следващата година завършва едногодишен педагогически курс в Пловдив. През 1871 г. учителства в Хасково, където се включва и в местния революционен комитет.

През 1873 г. участва в организацията за покушението над чорбаджията гъркоман Хаджи Ставри Примо (Примов), по нареждане на комитета. Опитът за убийство е осуетен, а Стоян Заимов е осъден на заточение в Диарбекир. В края на 1874 г. обаче успява да се снабди с фалшив паспорт, преоблича се в кюрдски дрехи и избягва от Диарбекир. Паспортът е на името на полския революционер Антон Бенковски. По-късно именно този паспорт ще вземе Георги Хлътев (истинско име Гаврил Груев Хлътев), с това фамилно име ще бъде познат и ще остане вовеки в историята предводителят на „Хвърковатата чета“ – Георги Бенковски.

Заимов успява да се добере до Румъния, където влиза във връзка с Ботев и Каравелов. По решение на БРЦК от 12-ти август 1875 г. на Стоян Заимов е заръчано да си намери „помагачи“ (пръв помощник му е Георги Бенковски), с които да подпалят столицата Цариград. Подпалването на Цариград трябвало да се случи заедно със Старозагорското въстание. Междувременно възниква идеята и за убийството на султана Абдул Азис, но всичко това пропада. През есента на същата година Заимов с връща в Румъния.

Работи по учредяването на Гюргевския революционен комитет и подготовката на Априлското въстание. На Стоян Заимов се пада да организира като апостол дейността на Трети Врачански революционен окръг, Стефан Стамболов е апостол на Първи Търновски, Иларион Драгостинов е във Втори Сливенски и Панайот Волов е в Четвърти Пловдивски революционен окръг. Апостолите са разпределени в района си на действие още в началото на 1876-та.

Революционният окръг на Заимов обаче не въстава, блокиран от турски войски. Дори саможертвата на поета – революционер Христо Ботев, слязъл с четата си от кораба „Радецки“ на козлодуйския бряг, не успява да провокира масова съпротива. След проведените от турците множество от арести били заловени 150 души, сред които и самият апостол Стоян Заимов. Осъден на смърт, той е спасен благодарение на амнистията по случай възкачването на Абдул Хамид на трона. Присъдата му е заменена с доживотен затвор, първо в Цариград, а после – вечно заточение в крепостта Сен-Жан д‘Акр (в днешен Израел). Амнистиран е по силата на Санстефанския мирен договор (3-ти март 1878 г.).

Всички тези изключително бурни събития около живота му залягат в повествованието на книгата „Миналото“, чието подзаглавие е „Очерки и спомени из деятелността на българските тайни революционни комитети от 1868-1877 година.“
Илия Миларов през 1898 г. пише по повод книгата: „Делото на г. Заимова е толкова похвално, че освен него и Захария Стоянов, ний нямаме други автори, които да са дали на нашата литература някоя жива и талантливо написана картина от тая героическа епоха на българския народ… Ако ние търсим генерална картина на движението, исторически анализ на събитията, вътрешния смисъл на драмата и нейните перипетии, художествено вникване и обрисуване на характерите и силите, от които е поникнала революционната епоха – то такова нещо можем да намерим само в книгите на Зах. Стоянов и Заимов.“

Стоян Заимов и Захари Стоянов са едни от най-героичните личности от родното Възраждане, чиито дела и усилия ги приобщават едновременно и към българската литература, и към българската история.

Източник: bulgarkamagazine.com