Град Троян е възникнал през 15 век като предбалканско попътно селище. Историческите разкопки от областта намират свидетелства за тракийско население, заселило се около устието на река Осъм. Намерените при разкопките тракийски предмети датират от бронзовата епоха.Това са основно сечива и керамика, както и други вещи от бита. Находките красноречиво говорят за богатата култура на траките и за първите наченки на традиционните за троянския край грънчарство, ковачество, кожухарство. Като потвърждение за тракийското присъствие, през 2000 година в местността “Турлата” археолозите откриват най-старото тракийско селище в Стара планина.
Историците предполагат, че Троян е получил името си от древния римски път “Виа Траяна”, който свързвал Дунав с Бяло море през I-II век от Новата ера. Римският път служел за пренос на товари и стоки, а в подножието на планината се създали ханове за почивка и отдих на керваните и преминаващите. Така започнало да се установява трайното население около река Осъм. В началото на османското владичество, бягайки от произвола на османлиите, по тези земи дошли заселнически племена от Дунавската равнина, Чипровско, Берковско, Разложко и Охридско. Плодородните почви около река Осъм, дали възможност на населението не само да се устрои, а и да добива прехраната си. В края на XVI и XVII век градчето започва своето стопанско израстване. Така с времето се зародили занаятите, традиционни за троянския бит.
Основна част от историята на град Троян е свързана с участието на 34-ти троянски полк във войните за национално обединение. Основателна причина за гордост е поведението на дядовците на днешните троянци в редовете на войската на Третото Българско Царство. Сама по себе си историята на 34-ти троянски на Н. В. полк е достойна и достатъчна за написването на поредица от книги. Една такава поредица е Род и отечество, издадена от регионалният клон на национално дружество Традиция – 34-ти троянски полк Априлци-Троян.
Грънчарството, възприето най-вероятно като наследство от някогашните траки, е останало запазен знак на троянеца и е дало началото на съхранената и до днес Троянска керамична школа с типичната троянска керамика. Природните дадености на този край-плодородните почви и пасища, водите на река Осъм и мекият планински климат са осигурили не само прехраната на троянци, но и са благоприятствали за развитието на занаяти като овощарството. През първата половина на XIX век процъфтяват и други присъщи на троянеца занаяти като: абаджийство, горянство, грънчарство, дървостругарство, ковачество, стружнарство, кожухарство и златарство, които сами по себе си говорят за богатите традиции на този край.
Развиващата се икономика на града намира своите пазари освен на троянската чаршия и на панаира при Троянския манастир, но и в далечните Цариград, Босна, Херцеговина, Сърбия, Брашов. Въпреки че е опожарен от башибозуците през 1877 година, Троян бързо се възстановява след Освобождението и се превръща в проспериращ град. Троянци могат да се похвалят и с това, че градът е електрифициран още преди Първата световна война и е третия град в България, след София и Пловдив, в който е имало електричество. По това време някои от доказалите се през годините занаятчийски работилници прерастват в индустриални предприятия за металообработване и машиностроене, а други – в дървопреработващи, кожарски, кожухарски, предприятия за вълнен трикотаж и килимарство.
С цветущото си занаятчийство и развиваща се индустрия, Троян и селата от околията, се налагат като главен доставчик по пазарите на България. Образцовото овощарство от своя страна справедливо прославя името на Троян, наричан “градът на сините сливи и вълшебната ракия”.
Тласък в развитието на града дава прокарването на жп линията Ловеч-Троян, завършена през 1948 г. Будните балканджии разбират, че тяхното бъдеще е във вярата и просвещението и талантливи майстори-строители създават в града и района великолепни образци на българската възрожденска църковна архитектура – през 1835 г. в града е построена църквата “Света Параскева”, а в Троянския манастир – църквата “Успение Богородично”. През 1870 г. в Троян е основано народно читалище, в което 2 години по-късно с пиесата “Многострадалната Геновева” се слага началото на театралната дейност в града. Не на последно място заслужава да се отбележи, че град Троян е родно място на бележити имена като: Иван Хаджийски (социолог и народопсихолог), проф. д-р Никола Шипковенски (психиатър), Марко Семов (родом от Видима, журналист, народопсихолог) и много други.
Най-древното население, обитавало северните склонове на Централния Балкан и Предбалкана, е живяло в пещерите по Васильовската планина. Археологическите разкопки в пещерата Топля при с. Голяма Желязна, започнати още в края на миналия век, доказват, че районът е бил населен още в края на късния палеолит (40 000 – 10 000г. пр. Хр.). През бронзовата епоха (3 000 – 1 200г. пр. Хр.) горното течение на реката Осъм и нейните притоци, е заселено с траки. Старогръцкият историк Херодот през Vв. Пр. Хр. пише, че името на тракийското племе, което населява Централна Северна България е кробизи. Това е населението в Троянско през първото хилядолетие преди Христа, което хронологически обхваща времето на желязната епоха (ХІІ – І в. пр. Хр.). Най-многобройните паметници от това време са надгробните могили. При направените археологически проучвания е открито голямо количество черна и червена керамика, правена на ръка или точена на грънчарско колело, оръжия от желязо, съдове от бронз и сребро. Намереното е доказателство за сравнително високото социално икономическо и културно ниво на местното тракийско население и силно развития му култ към предците.
През 2000 г. археолози откриват в м. “Турлата” край гр. Троян – най-старото тракийско светилище в Хемус (Стара планина), датирано за ХІІІ – ХІ в. пр. Хр. По-късно земите на днешна Северна България попадат в границите на римската провинция Мизия. Силно римско присъствие в района намираме по станциите, разположени край презбалканския път още през средата на І в. Активното използване на Централния Балкан по време на двете дакийски войни, водени от император Марк Улпий Траян трайно свързва пътя с името му. Преминало през времето, днес това име е останало в топонима като Троян.
Состра е малък римски град, разположен на важния военен път, свързващ Дунава с провинция Тракия. Основан е в средата на II век и просъществува до края на V век. Археологически екип от Националния исторически музей (НИМ) – София под ръководството на д-р Иван Христов разкрива през последните шест години голяма римска крепост, цивилно селище, некрополи, раннохристиянска църква.
Днес усилията на историците са насочени към запазване на старините и тяхното интегриране в туристическите програми на община Троян. Реставрират се крепостните стени, изгражда се път и паркинг до сърцето на римския град-крепост. На Гергьовден се открива новият параклис до основите на една от най-старите църкви в Балкана – раннохристиянската базилика Св. Георги. През ХІІІ и ХІV в. целият край с днешните Ловеч и Троян играе важна роля в историческия живот на Втората българска държава. Тук, край древния римски път Виа Траяна, функционират здраво укрепени крепости, охраняващи движението по важния път и неговата отбрана. Вероятно още през Средновековието името на пътя се пренася върху по-късно възникналото селище – Троян.
През първата половина на ХІХ в. процъфтяват занаятите: абаджийство, горянство, грънчарство, дървостругарство, ковачество, стружнарство, кожухарство и златарство. Едно от първите места безспорно се падало на грънчарството, обособило се във водеща, жизнена и до днес керамична школа. Развиващата се икономика на Троян (получил градското си кръщение през 1868 г.) намира своите пазари освен на троянската чаршия и на панаира при Троянския манастир и в далечните Цариград, Босна, Херцеговина, Сърбия, Брашов. Вродената практичност и пестеливост на троянци, въпреки че се замогнали материално, намира отражение в жилищната архитектура. Троянският дом е скромен и непретенциозен, но затова пък удобен и уютен. Дом, който отговаря на нуждите на бита и развиващото се занаятчийство.
Освобождението на България от турско робство отприщва вродената активност и предприемчивост на балканджиите. Троянци успяват за малко повече от половин век да въздигнат града си от пепелище, каквото го оставили башибозуците през август 1877 г., в един проспериращ балкански град.
През 1911 г. светва първата електрическа крушка – Троян е третият град в България (след София и Пловдив), който се е електрифицирал още преди Първата световна война. Няколко занаятчийски работилници прерастват в индустриални предприятия за металообработване и машиностроене, също и в дървопреработващи, кожарски, кожухарски, за вълнен трикотаж, килимарство. Чрез цветущото си занаятчийство (грънчарство, калпакчийство, дървени изделия) и чрез развиващата се индустрия Троян, заедно със селата от околията, се налага като главен доставчик на тези произведения по пазарите на България. А пък образцовото му овощарство справедливо прославя името на Троян, наричан “градът на сините сливи и вълшебната ракия”.
Първата копка на ж.п. линията Ловеч – Троян е направена на 29.ІХ.1929 г., но това събитие, което трябвало да издигне още повече стопанството и икономиката и да създаде още по-висока култура за достойните синове на Балкана, е осъществено чак през 1948 г.
Още от 20-те години културните и търговските връзки на малкия Троян се насочват към Европа. През 30-те години троянци устройват изложби-базари на занаятчийски произведения в Мюнхен, Хамбург, Виена, Милано, а в самия Троян – Постоянна занаятчийска изложба (предшественик на настоящия Музей на занаятите), чиято цел е да се популяризира града, неговото занаятчийско производство и да привлича повече летовници.
Знанието и стремежът към по-висока наука винаги са се ползвали с голямо уважение тук. Още от началото на века будните и заможни троянци изпращат децата си в университетите на Швейцария, Франция, Германия, Англия, Австрия, Чехия. Някога, един от немските възпитаници д-р Найден Шейтанов, беше писал, че като тип и характер троянецът “носи в душата и ума си съкровища за нова култура, времето на която ще настъпи…”
Източник: uchiteli.bg
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
