Боят в Солун на 17 юни 1913 г.

Подполковник Велизар Лазаров описва детайлно в мемоарна книга драматичното сражение в Солун, състояло се на 17 юни 1913 г.

На 17 юни 1913 г., само ден след началото на Междусъюзническата война, българският гарнизон в Солун, състоящ се от 3-та пехотна дружина на 14-и Македонски полк на 7-ма Рилска дивизия, е атакуван вероломно от 2-ра гръцка дивизия. Нашите части наброяват 1200 човека, срещу които се изправят десетки хиляди гръцки войници, въоръжени с картечници и артилерия.

Началникът на гарнизона подполковник Велизар Лазаров не успява да установи връзка с Главното командване на Българската армия, тъй като гръцките войници са разрушили телеграфната линия. По тази причина българите в Солун не узнават за започналата на 16 юни 1913 г. война между съюзниците. По това време край града са съсредоточени две пехотни гръцки дивизии, усилени с 2000 критски жандарми. Българите са разквартирувани на различни места. Ежедневно в наряд на 19 обекта в Солун се намират около 40 войници.
По-късно началникът на солунския гарнизон подполковник (а впоследствие генерал) Велизар Лазаров ще напише мемоарната книга „Българският гарнизон в Солун през 1913 г.”

В нея той избира за мото древната поговорка „Бой се от данайците дори когато носят дарове!”, като отбелязва, че тя „никога няма да изгуби своето значение, защото измамата, вероломството, жестокостта и лицемерието е в кръвта на гръцкия народ”.
По-нататък той обрисува боя в Солун, състоял се на 17 юни 1913 г. „Ето, при тая обстановка, въоръжен само с пушка и най-чиста любов към Родината, нашият воин прие хвърлената му от вероломния противник ръкавица. Българският войник реши да стане жертва пред олтара на България. Преизпълнен с омраза към всичко гръцко, решен да умре достойно, нашият войник най-спокойно зае своята слаба позиция.

Борбата започна скоро. В 13,30 часа, без да предизвестят, гръцки роти нападнаха караула, състоящ се от четири души, при клона от българската поща. Болничното здание бе подложено на най-силния огън и всички находящи се в него болни-избити.
Ординарците, изпратени веднага след нападението, са избити по улиците. Върху караулите, състоящи се от двама, трима или четирима български войници се нахвърлят, като побеснели псета десетки и стотици гръцки разбойници-войници, жандарми и башибозук. Но дори и това колосално числено превъзходство не може да вдъхне кураж на глутниците, изправени срещу само няколко герои, сражаващи се с титаничен плам не за своя живот, а за честта на Отечеството”.

Мирното българско население също не е пожалено. Гърците не правят разлика между войници и цивилни граждани. По-късно извършителите на подобни престъпления ще бъдат наричани военнопрестъпници. Но тук и сега Великите сили се правят, че не виждат.
За „културните” и „цивилизовани” гърци всичко е позволено. Както разказва Велизар Лазаров: „Гръцките картечници не прекъсваха своя огън. Те пронизваха къщите, гдето се намираха наши войници, а за да предизвикат паника, обстрелваха и тези къщи, в които жени, деца и мирни граждани, турци или евреи, бяха се прибрали, за да спасят живота си.”

С настъпването на нощта гърците докарват артилерия, която разполагат по улиците и площадите. Снарядите започват да рушат едно по едно зданията, отбранявани от нашите бойци. Жертвите нарастват главоломно. Гръцки минни команди минират с бомби-фугаси зданията, които артилерията не успява да разруши.
Ефектът от тези забранени в градски бой фугаси е унищожителен. Българите се сражават самоотвержено. Загиват 237 и са ранени 100 войници, подофицери и офицери. В хода на боя, от гръцката стрелба силно пострадват сградите на българските учреждения, църкви, училища и болници, които са превърнати в руини.

Българската митрополия е превзета, а архимандрид Евлоги, секретарят му Христо Батанджиев и дяконът Васил Константинов са откарани на гръцки кораб. Много български чиновници и част от българската интелигенция в Солун са избити или арестувани. На сутринта след нападението малцина от защитниците са останали без наранявания. Помощ няма отникъде. Началникът на гарнизона подполковник Лазаров решава да сложи оръжие, за да спаси оцелелите си войници.

Подполковник Лазаров продължава своя зловещ разказ: „Положението бе безизходно. Требваше да се помогне вече на малко останалите още живи герои. При мисълта, че трябва да се сложи оръжие пред гърците, обхващаше ме ужас. Ужас от предстоящия плен!
Със спокойна съвест аз казвам, че Гърция е варварска страна. Защото лично видях и изпитах нравите на гръцкия народ и за мен и моите другари Гърция си остава страната на подлите убийства, на дивашките изтезания върху беззащитни хора. Живели и възпитавани в измислиците на старата митология, жителите на днешна Елада са се изродили и представляват сега само въплъщение на най-отвратителния фалш и цинизъм”.

Оцелелите от ужаса на двадесетте часа непрекъсната неравна борба в Солун, на 18 юни тръгват по пътя към ада заедно с българите, заловени в града. Но не с всички. „През нощта на 17 срещу 18 юни бяха избити на параходите и изхвърлени в морето няколко десетки българи, войници и граждани. На 18 юни на парахода „Мариета Рали” гърци – войници и андарти, избиха 12 души български войници. Имаше и пет души тежко ранени, с многобройни рани от куршуми и ножове.

Всички тези нещастници измряха на парахода, защото гърците не искаха да ги оставят в никоя болница. Подобно нечувано и невиждано варварство срещу беззащитни и безпомощни хора трудно би могло да се намери в световната история. Но за гръцките изчадия това е нещо нормално.
Българските офицери и част от войниците са натоварени на два кораба. Тук се намира и солунският архимандрит Евлоги заедно с всички свещеници, учители и чиновници.

Всички чиновници и всички учители бяха натикани в най-долния етаж на хамбарите, при въглищата и близо до машините, гдето се развиваше такава силна топлина от котлите, че и най-здравата човешка натура не е в състояние да издържи повече от един час.
От тази модерна инквизиция в първия още ден измряха половината български чиновници. Възможно ли е хора, наричащи себе си християни, представящи пред света се за дълбоко вярващи и религиозни, да подлагат човешки същества на такава мъченическа смърт? Не, невъзможно е! Само демони, изпълзели от ада и вселили се в човешки същества, са способни на такава мерзост и скверн.

На 19 юни архимандрит Евлоги е хвърлен в морето. През нощта същата съдба постига и още българи.
Пламва епидемия от тиф. Ранените войници не получават никаква медицинска помощ. Напразните молби от пленените офицери за хуманност, за лекарства и превръзки получават само ехидни усмивки от конвоиращите гърци.

„Числото на болните войници, особено тифозните, се увеличи. Раните на ранените войници започнаха да гангренясват. Никаква медицинска помощ на тези нещастници не се даваше, нито некакви медикаменти и превързочни материали, за да бъдат превързани от наши лекари. Ранени, с рани по корема, гърдите и главата умираха вече, пред нашите очи, без да можем да им помогнем”…

Източник: desant.net