Кървави борби за трона и за името Асеневци

В политическата система на Второто българско царство болярството е имало значителна тежест – по-осезателна, отколкото преди византийското завоевание. По-силно влияе през XII-XV в. и т.нар. византийски модел. Впрочем коварството и други „византийски“ черти просто допълват колорита на борбите за власт в България, които имат достатъчно силна собствена природа.

Вътрешни напрежения и борби съпътстват самото „раждане“ на Второто царство.

Разногласия между братя

В конфликт, макар и безкръвен, са самите Петър и Асен! Братята, които през 1185 г. възстановяват българската държава, се открояват със силни характери и ярка индивидуалност. След години на обща борба, победи и загуби към 1193 г. между двамата царе и съуправители възниква несъгласие, дори „разрив“ (!), за който споменават неколцина византийски автори. Защо се е стигнало до подобна ситуация?

Трябва да се признае, че борбата с Византия съвсем не е била лека… Силният противник три пъти прониква на север от Балкана и обсажда основните български сили – два пъти в Търново (1186 и 1190) и веднъж в Ловеч (1188 г.). Дори и след битката в Тревненския проход (1190 г.), когато Асен разгромява ромеите с методите на „планинската война“, не всичко е решено. Очертава се крайно опасен византийско-унгарски съюз, който предвижда съгласувани удари откъм Тракия и Видин.

В тази обстановка цар Петър, който е по-старшият от двамата царе, проявява склонност към преговори и някакъв компромис с Византия, с което обаче брат му и най-радикалните сили в България не са съгласни. В общество, „надъхано“ с антивизантийски настроения, се е наложила линията на Асен.

Очевидно не става дума за братоубийствена вражда, а по-скоро за тактически различия. И все пак резултатът е ясен – Асен „измества“ своя по-голям брат, въпреки че Петър никога не се отказва от титлата си.

Иванко, или „търсете жената“

През 1196 г., а по-вероятно още през 1195 г. след поредните си военни успехи в Тракия и Беломорието цар Асен става жертва на заговор. Убит е в „семейна“ наглед свада от своя братовчед Иванко, към когото паметта на всеки българин неволно прибавя „… убиецът на Асеня“.

Иванко е имал любовна история със сестрата на царица Елена, което предизвиква гнева на Асен. Посред нощ братовчедът, „мъж, подобен на Асен“ по характер, е извикан при царя. Караницата завършва с убийството на Асен пред очите на жена му…

Иванко обаче съвсем не е бил сам, а е имал своя „партия“ – преди среднощната среща с Асен приятели на Иванко го посъветвали да носи меч, скрит в одеждите, да не отстъпва пред гнева на царя и т.н. Колкото и да е мъгляв разказът на Никита Хониат, очевидно известни среди в българската аристокрация и видни личности не са възприели силната държавна власт, наложена от царете Петър и Асен. Има и византийски внушения към властолюбивия Иванко – плененият севастократор Исак му обещава ръката на дъщеря си…

Опитът на Иванко да се закрепи на престола е неуспешен. Цар Петър събира всички верни войски и обсажда Търново. Иванко отчаяно търси византийска подкрепа, което го компрометира още повече в очите на българското общество. Византийската армия на два пъти потегля към българската столица, но войниците, обхванати от животински страх, отказват да влязат в проходите на „страшния Хемус“… Иванко бяга във Византия, а преданието сочи една „Иванкова пътека“ като спомен за позорното бягство на узурпатора.

В атентат пада дори Калоян

При „повторното“ царуване на Петър мястото на Асен е заето от най-младия брат Калоян – жест към най-непримиримите в българския лагер. Но в Търново и страната все още действа силна опозиция, жертва на която при неизвестни обстоятелства става и Петър (през 1196 или 1197 г.). На трона – вече сам – се оказва Калоян. На първо време той ограничава военната активност, което поне донякъде е свързано с необходимостта от укрепване на централната власт.

Като ловък дипломат най-младият от първите Асеневци привлича на своя страна дори убиеца на брат си – Иванко (византийски управител в Пловдив и Родопите), както и Добромир Хриз в част от Македония. Тези действия временно успокояват болярската опозиция.

И все пак противници на царската политика е имало! Дори и след блестящите победи над латинските рицари през 1205 г. на цар Калоян се е наложило да се справя с някакъв заговор в столицата Търново! Вероятно във връзка с тези интриги е екзекутиран и плененият латински император Балдуин I Фландърски.

През есента на 1207 г. цар Калоян е убит в шатрата си пред стените на Солун. Версиите за смъртта на великия воин са различни, но най-правдоподобна си остава онази за политическо убийство – „атентат“, осъществен от военачалника Манастър, отразяващ интересите на недоволните среди във висшата аристокрация.

В междуособната война след смъртта на Калоян не без усилия се налага царският племенник Борил. Той се възцарява и се жени за овдовялата царица куманка, но няма основания да се мисли, че Борил е имал (или пък че е нямал…) нещо общо с убийството на своя вуйчо. През 1213 г. срещу Борил избухнал бунт във Видин, оглавен от негови родственици, чиито имена не знаем. Царят нямал сили да се справи и поискал помощ от Унгария, с което пък изгубил Белградската област…

През 1217-1218 г. Борил изненадващо е атакуван от североизток. Отведените още като деца при куманите, а после в Киевското княжество Асенови синове – Иван Асен II и Александър, се завръщат с наемни дружини, после печелят привърженици и в България. След напрегната борба Борил избягал, но бил заловен и ослепен, а Иван Асен по думите на византийски историк „станал владетел на цялата българска земя“.

Смърт коси царски потомци

Болярските „партии“ се активизират след последния от Великите Асеневци – Иван Асен II. Борбата за власт води до смъртта и на двамата му синове. Малолетният Калиман I Асен (1241-1246) вероятно е отровен от своята мащеха Ирина Комнина, но и нейният син Михаил II Асен (1246-1256) пада жертва на интриги. При неясни обстоятелства загива и неговият братовчед и съперник Калиман II Асен (1256 г.). Така се стига до тежката гражданска война между Мицо Асен (1256-1257), зет на Иван Асен II, и предпочитания от повечето български боляри Константин Тих-Асен (1257-1277), знатен първенец от Скопие. (За да отнемат династичното предимство на Мицо, търновските боляри осигуряват на Константин липсващото му династично име Асен – той се жени за византийската принцеса Ирина Асенина, внучка на Иван Асен II.)

Външнополитическата обстановка обаче е извънредно тежка особено след 1274 г., когато Византия се съюзява с татарския сепаратист хан Ногай. Отначало болярството подкрепяло цар Константин, но постепенно се очертала и неизбежната в подобни случаи опозиция. Властната царица Мария Кантакузина взема нещата в свои ръце, като прокарва политика на истински терор над всички „заподозрени“, като не се спира пред убийства и отровителства!

Растящото недоволство намира неочакван израз във въстанието на Ивайло. Константин Асен подценява популярността му и загива още в първата битка с него (в края на 1277 г.). Самият Ивайло скоро трябвало да влезе „в коловоза“ на традиционната политика и дори да се ожени за омразната, но умна и енергична царица Мария… Намесата на империята достига връх с възцаряването на Иван, син на Мицо, наречен Иван Асен III (1279-1280). Той обаче се оказва слаб човек, който абдикира по позорен начин и в крайна сметка бяга във Византия. При това отмъква част от царското съкровище, на първо място онези византийски реликви, които далечният му пра-прадядо Асен пленява при разгрома на Исак Ангел в Тревненския проход…

Достойни в залеза

Независимо от бурните перипетии, измени, заговори и преврати името Асен не изгубва своята магия в душите на българите. И следващите български царе, включително т.нар. Шишмановци, са клонка на Асеневци.

Залезът на Второто царство, подобно на „раждането му“, отново е белязан от двама водачи – синовете на Иван Срацимир и Иван Шишман. Този път те не са братя, а първи братовчеди – видинският цар Константин II Асен (1397-1422 г.) и Фружин Асен. За разлика от своите бащи те до последно и с чест отстояват българската държавност пред ордите на османските турци.

Източник: epicenter.bg