Вълнуващата история на Бояна войвода

За Бояна войвода се е запазило едно народно предание, което я счита за основателка на днешното с. Бойница, Кулска околия.

Според това предание тя е била мома без някой да знае това, имала дружина от 70 – 80 юнаци, с които се подвизавала из горите на същата околия.

Но веднъж, когато се преобличала насаме в гората, случайно я видял един от четниците й и се съблазнил /влюбил/ в нея, ала за тази му волност той бил убит от нея, за да не я издаде.

След това Бояна войвода още дълго време смело водила четата си, убивала злосторници турци, задигала богатствата им, с които често помагала на сиромаси, а имала главно прибежище в горите на Бойнишко, близо до Сибинско и Пецино калета, където и си избрала място за поселване. Най-после тя се залюбила с един красив юнак на име Пензо, разпуснала четата си и се омъжила за него. Младата юнашка двойка турила начало на ново село, което се нарекло на нейно име Боянино, видоизменено по-сетне в днешното Бойница. Потомци от Бояна и Пензо под името Пензовци до скоро били живи и се считали в селото за най-стари негови обитатели.

Из “История на Видин и неговата област”

Боянините жълтици – легенда за Бояна войвода

Изминаха три години. Три години гяурката Бояна от връх Ком до река Тимок раята бунтува. В селото си Псадерци често идва. С майка и баща, с близки и роднини се вижда.

– Ти си там, бей си на това село и нищо не виждаш, нищо не чуеш и нищо не правиш — така говореше видинският паша на Исмаил ага, Псадерския бей, и пускаше гъсти кълбя дим от клокочещото наргиле.

— Кажи какво направи, бейм ефенди — смръщил вежди продължаваше пашата. Бях ти казал да удвоиш подкупа … да обещаеш 200 жълтици на оня, който я убие, а на оня, който жива я предаде — 500.

Размърда се виновно Исмаил ага, пооправи сетрото си и благоговейно заговори:

— Съобщих, паша ефенди … всичко разгласих. Минаха повече от три месеца. Но зимата си отиде, сега е пролет… гората се разлисти, а планината ги закриля. Място за хайдути обширно… не може, пашо, не може, а и българите обичат хайдутите и ги пазят. Никой, паша ефенди, в нашите жълтици не поглежда …

— А какво направи с потерята? — прекъсна го пашата.

— Пращам, пашо, всякой ден, но нашите хора тия места не познават. Гяурите знаят всякой дол, познават всякой храст, крият се и вместо ние тях да пленяваме, те често хващат нашите хора и безпощадно ги избиват.

— А виждал ли е някой от нашите тази гяурка хайдут Бояна?

— Само преди петнадесет дена, пашо Видински, когато се връщал нашият наряд от Кулата, пред тях излезнали от един тъмен дол много комити. Един от тях бил на кон, следван от много мъже брадати, мустакати. Всички били облечени в хубави хайдушки премени. Срещата била бърза. Целият наш аскер изтръпнал. Никой не се сетил за оръжие. Всички били обградени. Тогава онзи на коня заповядал на аскера да хвърли оръжието. От уплаха или що, но те хвърлили оръжието.

Тогава напетитят момък на коня казал:

— Вие ходите по планини и гори да търсите хайдут Бояна. Обещали са ви 200 жълтици, ако я убиете, и 500, ако жива я хванете. Искам да спечелите повече, затова ще ви помогна Бояна жива да видите. Като казал това, момъкът свалил големия си овчи калпак, под който се пръснала буйна моминска коса. И тя казала:

— Ето, аз съм Бояна, жива съм. Водете ме при вашия бей или направо при пашата, за да получите 500 жълтици.

После заповядала на своите побратими да приберат хвърленото оръжие и да се отдръпнат. Освободила и нашия аскер.

— Нищо ли не им казала? — питаше втренчено пашата.

— Казала им, говорела им дълго да оставят раята на мира, да се приберат в Мала Азия и да си гледат домовете. Говорела им, че българите никому лошо не правят, че те имат семейства и че тия семейства искат да живеят в мир и да бъдат спокойни.

— А каква е била?

— Ех, паша ефенди . . хубава била. Когато свалила големия рунтав калпак, от него паднала на дипли по закръглените й рамене и гръб дълга смолеста коса. Очите и били тъмни и блясък искрел от тях. С тънки вежди и устни алено червени. Когато говорела, белите й зъби като бисер светели.

— А на какъв език говорела гяурката?

— Говорела на чист турски език. Ето — казала тя — аз не се срамувам да ви говоря на турски. Искам вие да оставите нашата страна, а когато се освободихме, ние ще ви ходим на гости. Вие ще идвате при нас. Ще си живеем като добри комшии. Тогава няма да бъде лошо, ако ние всички знаем турски, а вие български …

— Ех, паша, паша — поклати глава беят, — тази хубава гяурка би красила твоя дом. А знаеш ли, че преди три години тази гяурка в гората е била войвода Боян. Цели две години Боян войвода чета от юнаци в балкана водел, страшилище бил войводата Боян със своята чета за нашите хора. Четата Боян често разполагал край Сибийското и Тецинското кале. Един ден Боян се отделил от своите момчета. Навлязъл дълбоко в гората. Скрил се там зад една скала и захванал да се облича, но момък от четниците проследил своя войвода и видял чудно хубаво моминско тяло. Безшумно момъкът се завързал при своите другари и им разказал за видяното. Минали дни от горната случка. Момъкът, който видял гола Бояна, поискал да се ожени за нея. Без много да мисли Бояна извадила своя пищов и го убила. Тя искала тайната да се запази. Искала да продължи заблудата, но тайната отдавна била разпръсната по целия край. Знаели всички, че войводата, който води 70—80 юнака из нашите планини, е Боянка, а не Боян.

Пашата мълчеше с навъсено чело, после отведнаж отсече:

— Слушай, бейо, то се вижда, че тези българи няма да ни предадат гяурката. Те е смятат като своя дъщеря, но ти като се върнеш в Псадерци, ще повикаш всички стари хора, ще им кажеш, че до сега ние за Бояна давахме пари, а сега аз нареждам в срок от десет дни, ако всички стари хора заедно с бащата и майката не ми доведат жива Бояна, то същите хора да ми донесат 3000 жълтици.

— Изминаха осем дена, откакто беше даден срокът, в село Псадерци едва бяха събрали 300 жълтици. Събраха всички нанизи, но не стигаха.

Тогава съобщиха на Бояна, че пашата Видински иска 3000 жълтици или нея жива. Съобщиха й, че ако не изпълнят пашовото поръчение, той щял селото да запали, па й съобщиха и своето решение, че са решили до един да измрат, селото да пожертвуват, но Бояна да запазят.

Една сутрин Бояна осъмна в Псадерци и пред всички каза:

— Аз ще отида при пашата … сама парите ще му занеса. Но жертви никакви не ще дадем.

Смълчали се старците, просълзили се баща и майка, но Бояна яхна своя кон и се отправи за пашовите конаци.

— Паша ефенди, навън един хайдутин от балкана идва. Иска при теб да дойде. Гяурката Бояна щял да ти предаде.

— Да влезе веднага!

Пред пашата застана напет момък.

— Кажи, момко, от где идваш и каква вест носиш?

— Идвам, пашо Видински, от балкана. В четата на Боянка комита съм. Скарах се с нея и тук при тебе идвам. Ако ми позволиш, жива Бояна ще ти доведа.

— А какво ще искаш за това? Пари, злато, имоти, всичко ще ти дам.

— Паша ефенди, едно искам … тескере да ми дадеш, свободно да влизам и излизам от тук. Имам ли това, след три дена Бояна тук ще ти доведа, жива ще ти я предам.

Пашата се усмихна ехидно:

— Това ли е само … ето тескерето. Но аз давах 200 жълтици да я убият и 500 на оня, който жива ми я доведе … това не стана … гяурката всички пазят. Сега не аз давам, а искам Бояна или три хиляди жълтици и ако това не стане, селото ще запаля …

Тогава Бояна свалила калпака, разтърсила буйната си коса и казала:

— Ето аз съм Бояна. Дойдох сама парите да ти донеса.

В това време бръкнала в пазвата си, извадила остър нож и докато пашата да стане, тя го забила в гърдите му. После дръпнала тескерето от масата и излетяла навън. С тескерето в ръка тя напуснала конаците на пашата необезпокоявана от никого, напуснала Видин и се отзовала наново в балкана. Там харесала един от своите байрактари. Харесала младежа Пензол и се оженила за него. Направили си къща в гората и заживели. Скоро около тяхната къща изникнали много такива. Така се турило начало на едно хубаво село, което всички отначало наричали Боянино село, а по-късно село Бойница.

Минали години, умряла Бояна войвода, умрял и нейният съпруг Пензол, но от село Бойница и днес не е изчезнала голямата фамилия Пензови.

Песен за Бояна Войвода

Заплакала е гората

Де са йе чюло, видяло,
мома планина да варди,
като Боянка войвода –
сама планина да варди,
със триста млади юнаци!
Юнаци думат Бойенки:
– Бояно, млада войводо!
Сеганак как си вардиме,
доро три ми, мари, месяци,
от нийде кяря нямаме.
Хайде на, мари, разпрати
от дето ни си събрала.
А Боянка им думаше:
– Дружина вярна, сговорна!
Снощи си легнах, та заспах,
и си съм сън сънувала:
царска ще хазна да мине,
със триста млади топчии,
петстотин се яничари –
хазната да си превземем,
имнье да си наземем!
Юнаци думат Бойенки:
– Бояно, млада войводо!
Като са много топчии,
как ще си хазна отнемем?
А Бояна им думаше:
– С обмама ще ги подмамим,
хазната ще си превземем.
Тамам си това издума,
ей че хазната се зададе,
Боянка си са провикна:
– Кой де йе, място да хваща!
Сама пред хазна отиде
и на султана думаше:
– Султано, млада султано!
Я ми подари юнаци
по шепа желти жълтици
и по два кара-грошове,
и по три дребни дуката!
Султана дума Бойенки:
– От тук са махни, Бояно,
Бояно, влашка циганко!
Че за туй ли съм тръгнала
с триста млади топчии,
с петстотин се яничяре,
юнаци да ти подаря
по шепа желти жълтици,
и по два кара-грошове,
и по три дребни дуката?
Боянка си са разсърди
и на дружина кимнала.
А тям им се е сякало,
че им е рекла Боянка:
– Кой де, йе в гора да бяга!
Тогаз си сабя извади,
та сече млади топчии,
петстотин се яничяре,
Сама султана остана
и на Боянка думаше:
– Сестра да ми си, Бойенке!
Токо ма жива остави!
Тя и очите извъртя,
йоще й много наръча:
– Върни са, млада султано,
много си здраве занеси
на царя и на везиря –
по-много аскер да пратят:
тук йе Боянка войвода!
Та че са виком провикна:
– Де сте, юнаци, дойдете,
кой колко може да дигне!

Източник: bghistory.info

Вижте повече на Patrioti Net